Смяна на полюсите

25

Клепачите на Карла трепнаха и тя отвори очи. Беше тъмно като в рог, но сетивата й постепенно се връщаха към живот. В устата си усети металния вкус на кръв. Гърбът я болеше, все едно лежеше на пирони. Нещо до нея прошумоля. Спомни си жълтозъбия си нападател. Наполовина в несвяст, тя размаха ръце напосоки в мра­ка, за да се отбранява.

— Не! – чу уплашения си глас.

Ръката й се блъсна в нечие тяло и една едра длан с пръсти като стоманени клещи притисна устата й. Светна фенерче и освети лице сред мрака.

Тя спря да се съпротивлява. Беше остарял много. Имаше много повече бръчки, кожата му беше увисна, край острите му очи се виждаха бръчици, а над тях побелели вежди, но иначе бяха също така сини, както ги помнеше. Той свали ръка от устата й.

— Чичо Карл – усмивка на се Карла.

Тънките му устни се извиха в лека усмивка.

–По-точно съм ги кръстник. Но съм аз, да, чичо Карл. Как се чувстваш!

— Ще се оправя – Карла се насили да стане, макар това да я замая. Прокара език по подутите си устни и си спомни похищението. – Имаше още четирима учени. Отведоха ги, чух изстрели.

В погледа му се прокрадна болка.

— Боя се, че са мъртви.

— Но… Но защо?

— Нападателите не са искали свидетели.

— На какво?

— На твоето убийство. Или на похищение ти. Не съм сигурен какво са намислили, но със сигурност не е ху­баво.

— Няма логика. Пристигнах преди два дни. Никой не ме познава. Изучавам кости, като всички останали. Защо ще ме убиват?

Шрьодер завъртя леко глава и се ослуша. Изключи фенерчето и рече равно и спокойно:

— Мислят, че дядо ти е криел много важна тайна и че я е предал на теб, и искат да се уверят, че никой друг няма да я научи.

— Дядо ли?! – Карла почти се засмя, въпреки болката в гърлото си. – Абсурд! Никакви тайни не ми е казвал.

— Това няма значение, важното е, че те мислят, че ти е казал.

— Тогава аз съм виновна за смъртта на учените.

— Не ти, а ония с оръжията са виновни – после пъхна фенерчето в ръката й, за да й вдъхне поне малко чувство за сигурност. Тя освети стените и тавана.

— Къде сме?

— В една пещера. Донесох те тук. По чиста случайност успях да се измъкна от пролома и веднага след това попаднах на естествена каменна стена. Беше разцепена на много места. Реших, че можем да се скрием в някоя пукнатина. Установих, че една от пукнатините се разширява. Насякох клони от храсталаците наоколо и скрих входа на пещерата.

Тя стисна дланта му.

— Благодаря ти, чичо Карл! Ти си моят ангел-пазител!

— Обещах на дядо ти да се грижа за теб.

Карла се сети кога за пръв път видя Шрьодер. Беше малка и живееше при дядо си след смъртта на родителите си. И тогава един ден Шрьодер дойде, помъкнал камара подаръци. Стори й се висок и силен като великан. Въпреки силата, която излъчваше, обаче беше свенлив. Веднага усети грижовността му и бързо се сприятелиха.

За последен път го видя на погребението на дядо си. Но и след това той никога не забравяше рождените й дни и всяка година, докато завърши университета, й изпраща картичка, придружена с чек. Не знаеше подробности за връзката на Шрьодер със семейството й, но знаеше, че дядо й е убедил родителите й да я кръстят на загадъчния чичо.

— Нямам представа как ме откри чак тук.

— Не беше трудно. От университета ми казаха къде си. Трудното беше да дойда тук. Наех едно малко рибарско корабче, за да ме доведе. Не ви открих в лагера и тръгнах по дирите ви. Когато следващия път отиваш на експедиция, може ли да е по-близо до дома? Стар съм вече за тези неща – Шрьодер наостри уши. – Тихо!

Двамата се притаиха в мрака. Откъм входа на пещерата се чуха приглушени гласове, а по скалите и чакъла застъргаха ботуши. Мракът се разсея, явно някой отмести храстите.

— Ей, ти там! – обади се глас на руски.

Шрьодер стисна ръката на Карла, за да не продумва.

Нямаше нужда да го прави, тя бе почти парализирана от страх.

— Знаем, че си там. Видяхме, че храстите са скършени. Не е учтиво да мълчиш, когато някой ти говори.

Шрьодер пропълзя метър напред, за да вижда входа.

— Не е учтиво и да убиваш невинни.

— Ти уби човека ми, а и той беше невинен.

— Човекът ти беше идиот и си го заслужи.

Чу се пресипнал смях.

— Юначага! Казвам се Гриша. Ти кой си, да те вземат дяволите?

— Най-ужасният ти кошмар.

- Това май съм го чувал по американските филми. Ти си старчок. За какво ти е момичето? Хайде да се разберем. Ако ни дадеш момичето, ще те пуснем.

— И аз съм чувал това по филмите – отвърна Шрьодер. – Хайде да поговорим още. Кажи ми защо искате да я убиете.

— Не щем. Много пари ще спечелим от нея.

— Значи няма да я нараните?

— Не, не! По-ценна ни е като заложник.

Шрьодер направи пауза, все едно наистина обмисляше казаното.

— И аз имам много пари. Мога да ви ги дам веднага, без да чакате. Как ви звучи един милион американски долара?

Мъжете отвън си зашепнаха, а после се чу гласът на първия:

— Хората ми казват, че са съгласни, но първо искат да видят парите.

— Добре. Приближете се и ще ви ги подхвърля.

Карла разбра само част от разговора. Шрьодер й прошепна да отиде по-навътре в пещерата и да запуши ушите си.

После бръкна в торбата си и извади нещо, подобно на малък метален ананас. Знаеше, че предложението му ще привлече похитителите като чакали и с малко късмет можеше да се отърве от всички тях наведнъж. Изправи се. Отново го прониза болката в десния крак. Тичането и катеренето с млада жена на гръб бе влошило контузията му.

Насочи се към изхода. Силуетите приближаваха. Отлично! Пещерата правеше лека чупка, тъй че трябваше да се прицели много внимателно и да подбере точния момент.

— Ето ви парите! – и той дръпна халката на гранатата.

Пристъпи напред, за да я хвърли, но раненият му крак поддаде, Шрьодер се строполи на земята и главата му се блъсна в стената на пещерата. Почти загуби съзнание. Клепачите му се затваряха, когато видя, че гранатата е едва на метър от него. Напрегна волята си се хвърли към нея. Вдигна я и я метна към входа.

Този път се прицели по-добре, но гранатата отскочи от стената и падна точно пред входа.

Шрьодер закуцука трескаво навътре в пещерата и се скри зад една издатина, за да се предпази. Запуши уши и гранатата избухна. Последва ослепително ярък проблясък и нажежени до бяло шрапнели се пръснаха навсякъде. Последва грохот от срутващия се вход.

Пещерата се изпълни с прах. Шрьодер вдигна глава и пропълзя по-навътре, откъдето се чу кашляне. Фенерчето се включи, но лъчът му трудно пробиваше кафеникавата пелена във въздуха.

— Какво стана? – попита Карла, след като облакът слегна.

Шрьодер изстена и изплю пръст.

— Казах ти, че остарявам за тези неща. Тъкмо щях да хвърля гранатата, но се препънах, паднах и си ударех главата. Почакай!

Той взе фенерчето и се върна до входа. След минут­ка отново застана до Карла и рече:

— Свършил съм работата все пак. Не можем да изле­зем, но и те не могат да влязат.

— Не съм сигурна – отвърна Карла. – Предводителят им каза, че имат преносим пневматичен чук.

Шрьодер се замисли.

— Ще трябва да се скрием още по-навътре.

— Но пещерата може да е дълбока километри! Ще се изгубим.

— Знам. Ще спрем на удобно за засада място. Следва­щия път ще гледам да не съм толкова нескопосан.

Карла се зачуди дали разговаря със същия човек, които я дундуркаше на коленете си, когато беше малка. Беше убил безшумно мъжа, опитал се да я изнасили, спокойно преговаряше с шайка главорези и също толкова спокойно се опита да ги взриви.

— Добре – съгласи се Карла. – А тази тайна, която спомена? Какво знаеш за нея?

Карл извади от торбата си свещ и я запали, после я прикрепи към едва издатина.

— За пръв път срещнах дядо ти в края на Втората световна война. Беше блестящ и смел мъж. Преди много години откри научен принцип, който, ако попадне в лоши ръце, може да предизвика огромни разрушения и смърт. Тогава той написа предупредителна статия, но не стана това, което той очакваше. Нацистите го заловиха и го принудиха да работи върху супероръжие, базирано на откритията му.

— Не мога да повярвам! Никога с нищо не е намеквал, че е нещо повече от изобретател и бизнесмен.

— Истина е. Помогнах му да избяга от лабораторията. Бе отказал да им предаде тайните си и упоритостта му струва живота на семейството му. Точно така. Имаше жени и дете, преди да се пресели в САЩ след войната. Отнесе тайната в гроба си, но мъжете отвън или по-скоро работодателите им, мислят, че ти я знаеш.

— А защо мислят така?

— Историята се повтаря, Карла. Написала си статия за изчезването на вълнистите мамути.

— Да, в нея написах, че изчезването им се държи на изместване на полюсите. Използвах част от записките и изчисленията на дядо, за да докажа теорията си. Божичко! Това ли искат?

— Нe само това. Биха сторили всичко, биха убили всекиго, за да получат тайната му.

–Но… Всичко, което знам, е оповестено. Не знам нищо за никакви тайни!

— Дядо ти е казал същото и на нацистите. И на него не са повярвали.

— Какво мога да направя?

— Засега се грижи за себе си – Шрьодер извади от торбата си сушено месо и вода. – Не е точно кордон бльо, но ще ни дойде добре. Може да намерим прилепи и да си направим яхния.

— Сега си спомням – рече Карла с усмивка. – Все ми разправяше за щуротиите, които ще ми сготвиш – охлюви, кученца, брюкселско зеле… Уф, отврат!

— Дотолкова ми стигнаха силите. Нямах опит с бавенето на деца.

Докато дъвчеха жилавото месо, започнаха да си припомнят разни случки от миналото. Завършиха скромния си обяд с по няколко глътки вода, когато откъм входа на пещерата се дочуха удари като от гигантски кълвач

— Започнаха да пробиват – промълви Карла.

Шрьодер събра нещата им.

— Да тръгваме!

Той подаде на Карла фенерчето и я предупреди да го използва разумно, макар да имаше резервни батерии. Поеха към недрата на пещерата.

Шрьодер очакваше температурите да паднат, но с облекчение установи, че се запазват, а въздухът остава относително свеж. Сподели наблюденията си с Карла и й каза, че пещерата вероятно има и друг вход. Знаеше, че вероятността това да е истина не е кой знае колко голяма, особено след като галерията, по която вървяха, леко пое надолу, но виждаше, че думите му вдъхна­ха надежда на Карла и това й помагаше да се справи по-лесно.

Пещерата лъкатушеше ту наляво, ту надясно, но все надолу. Понякога таванът им позволяваше да вървят прави. На други места бе висок едва метър и половина и трябваше да се навеждат. Шрьодер с радост устано­ви, че тунелът, по които се движеха няма разклонения и така нямаше и опасност да се загубят.

След около час тунелът се разшири. В тъмното не можеха да преценят колко голямо е разширението затова започнаха да го обхождат.

Влагата по стените отразяваше лъчите на фенерчето им и скоро разбраха, че пещерната зала е с размерите на фоайе на голям хотел, а подът е почти хоризонтален. В другия край имаше един-единствен отвора голям колкото гаражна врата.

Огледаха внимателно залата. И двамата не можеха да скрият удивлението си от размерите й и от причудливите скални форми. Докато Шрьодер обмисляше дали да не направи засада тук, тъй като залата с всичките си скришни местенца по стените изглеждаше като идеалното място, Карла се насочи към другия изход. Стигна до него, освети прохода с фенерчето си и пристъпи напред.

— Чичо Карл! – проехтя гласът й.

Шрьодер бързо тръгна към нея и я завари коленичила на пода. Лъчът на фенерчето осветяваше някаква кафеникава растителност.

— Какво е това? – попита той.

Тя не отвърна веднага.

— Приличат ми на слонски изпражнения – отговори тя след малко.

Шрьодер избухна в смях.

— Може би оттук е минал цирк, как мислиш?

Карла се изправи и докосна откритието си с върха на ботуша. Откъм купчинката се разнесе мускусна, наситена с аромат на трева миризма.

— Мисля, че трябва да седна – промърмори тя.

Шрьодер се огледа и видя една скална издатина.

Двамата с Карла се настаниха на нея. Тогава тя му разказа за бебето-мамут, което учените бяха открили недалеч от входа на пещерата.

— Не можех да разбера как се е запазило толкова добре. Никой никога не е откривал подобен екземпляр. Сякаш бе умряло преди дни или седмици.

— Нима намекваш, че в тези пещери живеят мамути?

— Не, разбира се, че не! – засмя се тя. – Би било невъзможно. Може би някога, а и изпражненията са много стари. Нека ти разкажа една история. През 1918 г. някакъв руски ловец пътувал през сибирската тайга, когато видял в снега огромни следи. Дни наред следвал дирята. Създанието, освен следите, оставяло и купчини изпражнения и изпотрошени клони. По-късно ловецът описал два огромни слона с кестенява козина и огромни бивни.

— Може би е ловджийска небивалица, искал е да впечатли другарите си?

— Може би. Но при ескимосите и северноамериканските индианци се срещат легенди за подобни същества. През 1993 г. скелетите на мамути-джуджета били открити на остров Врангел, недалеч от тук. Костите им са отпреди седем и три хиляди и седемстотин години, което означава, че мамутите са бродили и много след палеолита, по времето, когато са строени Стоунхендж и пирамидите.

—Искаш да научиш още неща за мамутите тук, нали? – позасмя се Шрьодер.

— Не бих пропуснала такава възможност. Не можем просто да седим и да въртим палци, нали? Може да открием някой добре запазен екземпляр.

— Опитваме се да отблъснем банда отчаяни главорези, не бих казал, че въртим палци. Но желанието ти не ме изненадва. Когато беше малка, ти прочетох „Алиса в страната на чудесата“. Не след дълго те открих в двора, опитваше се да си натикаш главата в една заешка дупка. Искаше ти се да имаш онова шише с течността, която да те смали също като Алиса.

— Ти си бил виновен, че си ми чел такива истории.

— Е, изглежда нямаме избор – предаде се Шрьодер, вдигна торбата си и закуцука към прохода. – Навътре в заешката дупка.