Смяна на полюсите

40

Остин взе от бюрото си една стреличка за дартс и беше готов да й хвърли по картата на Атлантическия океан на стената, когато телефонът иззвъня. Беше Пол Траут от Рио.

— Дано не прекъсвам нещо важно.

— Тъкмо щях да разгадая заплетен научен пъзел. Как е момичето от Ипанема?

— Гамей е добре. Но с корабите-предаватели става нещо странно. Качих се на борда на единия преди малко и не видях никъде генераторите и електромагнитната антена. Подозирам, че и на другите кораби са направили същото почистване.

— Корабите си празни? – Остин запрехвърля възможностите в ума си. Трябва да са ги изпразнили още в пристанището на Мисисипи.

— Трябваше да се досетим, че става нещо. Корабите просто си седяха и не се забелязваше никаква подготовка за отплаване. По нищо не личеше, че им предстои път. Само един кораб е отплавал, откакто сме тук, някакъв пътнически лайнер.

Остин се бе умислил и слушаше Пол с едно ухо.

— Ммммм… нещо за лайнер ли каза?

— „Полярно приключение“. Беше привързан до корабите-предаватели, но отплава по-рано днес. Важно ли е?

— Може би. Джо каза, че заедно с останалите три, от Мисисипи е тръгнал и лайнер.

— Виж ти! Дали не е същият?

— Възможно е. Преместили са предавателите там. И докато сме наблюдавали примамките, лайнерът се е измъкнал с оръжието на борда, посред бял ден.

— Дотук с плановете на военните да следят корабите с подводница. Класически номер! Хитри копелета!

— Кога е тръгнал лайнерът? – попита Остин.

— Тази сутрин го нямаше.

Кърт пресметна наум.

— Вече може да са на стотици километри от брега. Ама че летящ старт!

— Какво да правим?

— Стойте там и наглеждайте корабите в случай, че собствениците са замислили и нещо друго.

Остин затвори. Ядоса се, че не бе преценил ситуацията добре и не се бе сетил, че всеки с достатъчно акъл да планира и причини полярно изместване, би сторил всичко възможно, за да заблуди преследвачите си. Отново се вгледа в картата. Океанът бе огромен. С всяка следваща минута лайнерът ставаше все по-трудно откриваем в тази безбрежна шир. Помисли дали да не се обади в Пентагона, но реши, че не иска да губи време със заместник-министъра на отбраната.

Сандекър можеше да помогне повече, но дори той трябваше да се бори с бюрокрацията на Пентагона, а нямаше време за това. Да вървят по дяволите, рече си Остин. Ако светът ще свършва, по-добре той да поеме отговорността, отколкото някакъв държавен анонимник с голяма уста. НАМПД щеше да свърши работата, отначало докрай.

След не повече от десетина минути Кърт караше една от служебните коли през притихналия Вашингтон. По магистралата стигна до Вашингтонското национално летище. Пазачът пред зоната със специален достъп провери значката му и го въведе в хангара в далечния край на летището. Остин лесно откри това, което търсеше – разположен на пистата „Боинг 747“.

Прожекторите край огромния самолет превръщаха нощта в ден. Той бе обграден от намотани електрически кабели и купчини алуминий и стомана. По машината пълзяха работници като мравки по парче шоколад.

Дзавала седеше под опашката на самолета на импровизирана маса от шперплат и две магарета за рязане на дърво. С някакъв мъж в гащеризон разглеждаха чертежи. Джо мерна Остин и тръгна да го посрещне.

— Не е толкова зле, колкото изглежда – почти извика той, за да надмогне шума.

Остин се огледа и с облекчение забеляза наличието на ред в наглед пълния хаос.

— Кога ще е готов за излитане? – попита Кърт.

— Имахме няколко засечки, но вече всичко е наред. Остава да напаснем отделните части и да ги свържем… Седемдесет и два часа.

— А утре сутрин?

Дзавала се усмихна.

— Готов си да водиш шоу в някой комедиен канал.

— За жалост няма нищо смешно в новините от Пол – започна Остин и разказа на Джо за липсващия лайнер.

— Можеш ли да сглобиш останалото във въздуха?

Джо трепна.

— Възможно е, но не е препоръчително. Все едно да тъпчем наденички, докато тичаме.

— А ако това е единственият ни избор?

— Джо огледа трескавата дейност край себе си и се почеса по главата.

— Не мога да устоя на сочна наденица. Ела да съобщим лошата новина на дясната ми ръка.

Помощникът на Дзавала се казваше Дрю Уийлър – четирийсет и няколкогодишен експерт от НАМПД по превоз на тежки товари. Остин бе работил с Дрю по няколко проекта, когато спешно имаше нужда от тежко оборудване. Склонността на Уийлър да премисля всичко, сякаш наум дъвче голяма хапка тютюн, побъркваше хората, работещи с него. Но всички скоро разбираха, че Дрю е в състояние безупречно да подрежда сложни планове в главата си.

Остин го попита как вървят нещата и получи типичен Уийлъров отговор. Дрю се подпря на хълбок и изгледа самолета изпод вежди, като фермер, който мъдри как да изкорени голямо дърво от нивата си.

— Ами… – и замълча. – Нещата си вървят.

— Достатъчно добре ли вървят, за да излетим утре сутрин.

Уийлър предъвка въпроса и отвърна:

— По кое време утре сутрин?

— Възможно най-рано.

Уийлър кимна.

— Ще измисля как да стане.

Върна се при самолета с бавна стъпка. Остин обаче не се върза.

— Залагам бутилка текила, че Дрю вече е измислил как да стане.

— Достатъчни добре го познавам, за да не приема облога – отвърна Джо.

— Мъдро. Откъде намери самолета?

— Ще се изненадаш какво можеш да наемеш в наши дни, ако имаш дълбоки джобове. Този е товарен, преустроена версия на пътническия 747 и побира почти двеста тона. Основният проблем беше как да вкараме цялото оборудване в самолета, без да се налага да отваряме корпуса като консерва със сардини. Пообсъдихме проблема с Хибет и Барет. Мислех, че ни трябват генератори като ония на корабите, но Барет каза, че няма нужда да са толкова големи, можело да са по-малки, но повече.

— Ами намотката?

— Тя най-много ни измъчи. Ще ти покажа какво направихме.

Дзавала го поведе към носа. Двама души в гащеризони се бяха привели над устройство, подобно на чиния, вдигнато върху платформа. Алън Хибет се усмихна на Джо и Остин.

— Здрасти, Алън – поздрави Остин. – Забавляваш ли се?

— Не се бях забавлявал толкова, откакто си намерих електрически двигател за детския ми инженерен комплект. Карла много ни помага.

Другият работник се оказа самата тя, усмихната под бейзболната си шапка.

— Професорът има предвид, че много му помагам, като му държа отвертката.

— Нищо подобно! – възмути се Хибет. – Карла може да няма инженерно образование, но има инстинкт за решаване на проблеми. Очевидно го е наследила от дядо си.

— Радвам се, че сте станали добър екип – усмихна се Кърт – Джо каза, че сте имали проблем с намотката.

— Точно така – кимна Хибет. – В корабите-предаватели са пускали антената под кораба, а ние ще я поставим под фюзелажа.

— Това няма ли да създаде проблем при излитане?

— Ето там беше заигравката. Става дума за радарната част на антената. Идеята ми хрумна, като се сетих за някои апарати за въздушно наблюдение, а Карла предложи да преустроим конуса да пасне под фюзелажа.

— Сетих се, че някои от рибките в аквариума ми имаха торбички в долната част на главата, оттам ми хрумна – каза Карла.

Хибет свали едно найлоново покривало и разкри широка около шест метра конструкция от метал и жици. Кръглата рамка се намираше в дървено гнездо с формата на обърната нагоре шапка на китайски селянин.

— Колко хитро! – възхити се Остин. – Прилича на разстлана разновидност на конусовидната антена. Ще работи ли като нея?

— Надявам се дори по-добре – каза Хибет.

— Чудесно, защото променихме графика. Трябва да излетим утре сутрин. Ще можете ли да довършите работата си във въздуха?

Хибет подръпна брадичката си.

— Да – отвърна той след миг. – Не е идеалният начин да довършим нещо толкова сложно, но… Дори няма да можем да изпробваме генераторите. Но можем започнем да отмятаме тези неща, още щом прикрепим антената и купола. По-добре да попитаме и Барет.

— Тримата се качиха в просторния самолет. По протежение на целия товарен отсек, дълъг осемдесет метра, бяха разположени шестнайсет тантурести стоманени цилиндъра. Свързваше ги плетеница от кабели, които отиваха в десетки различни посоки. Барет бе приведен над един от цилиндрите.

Видя новодошлите и стана да ги посрещне.

Остин огледа сложната схема.

— Изглежда имаш достатъчно мощност да осветиш цял Ню Йорк.

— Почти – кимна Барет. – Свързването с източника на мощност беше лек проблем, но накрая успяхме, би трябвало да работи добре.

— По-любопитни са ми генераторите. Откъде намери толкова много за толкова кратко време?

— По специална поръчка на НАМПД – включи се Дзавала. – Щяха да отидат на няколко нови кораба, преди да им ги заема.

— Имаме енергийния източник и антената. Ще се по­лучи ли целия уред?

— Така мисля – каза Барет. – Деветдесет и девет про­цента съм сигурен, ако съдя по компютърния модел.

Остин поклати глава.

— Единият процент ме тревожи. Можем ли да сме готови до утре сутрин.

Барет се позасмя, но после видя, че Остин не се ше­гува.

— Нещо се е случило?

Кърт му разказа новините от Траут.

Барет удари длан с юмрук.

— Още преди месеци предложих на Трис да използ­ваме един кораб, за да концентрираме лъчението. Дори му дадох плановете. Каза ми, че ще е твърде бавно. Май не бива да се изненадвам, че пак ме е излъгал.

— Какво ще кажеш за новия ни график? – попита Остин.

Погледът на Барет искреше от гняв

— Ще сме готови! – заяви той.

Оставиха Барет до работи и слязоха на земята. Остин попита с какво може да помогне, Дзавала му даде списък с материали. Остин отиде на едно по-спокойно място и звънна няколко телефона. Във всеки случай му казваха, че материалите ще бъдат готови бързо. Връщаше се при самолета, когато видя, че Карла го е последвала и го е наблюдавала.

— Искам услуга – каза тя. – Искам да се качи на самолета.

— Тук героят отговаря „Може да е опасно“ – рече Кърт.

— Знам, но и на острова беше опасно.

— Остин се поколеба.

— Освен това, какво по-опасно може да има от това да се возя с теб в парен автомобил?

Остин знаеше, че ако иска Карла да не се качи на самолета, трябва да я върже. Затова се усмихна и каза:

— Никой от нас никъде не отива, освен ако не се върнем на работа.

Карла се хвърли в обятията му и го целуна. Остин се зарече, когато приключат с работата и ако светът оцелее, да отдели повече време за удоволствие.

Докато се връщаха към самолета, видяха да спира кола, от която излезе висок мъж и закуцука към тях – Шрьодер.

— Какво правиш тук? – изуми се Карла.

— Аз пък се питам как мина през охраната.

— Както обикновено. Самоувереност и фалшиви документи.

— Би трябвало да си в болницата – скара му се Карла.

— Болницата не е затвор – отвърна Шрьодер. – Пускат те, ако подпишеш няколко хартийки. Как можех да си лежа спокойно, като знам, че правите всичко това?

Той се вгледа удивен в самолет под прожекторите.

— Наистина ли мислите, че можете да неутрализирате изместването от въздуха?

— Ще опитаме каза Карла.

— „Ние” ли? Няма да ходиш там! Може да е опасно!

— Звучиш като Кърт. Ще ти кажа каквото и на него. Семейството ми е отговорно за това. Мой дълг е да по­могна.

Шрьодер се засмя.

— Със сигурност си внучка на Ласло. Твърдоглава си като него. – После се обърна към Остин. – Грижи се добре за нея.

— Обещавам! – кимна Кърт.

— Кога тръгвате?

— Утре сутрин.

— Аз може да съм праисторически, но знам кога ми е отминало времето. Ще чакам в болницата да ми се обадите. Късмет! – Той прегърна Карла, подаде ръка на Остин и се върна в колата. Когато задните й светлини се стопиха, Остин се обърна към Карла.

— Имаме много работа.

Тя кимна. Хванати подръка, двамата се насочиха към огромния самолет.

Докато екипът на Остин се надпреварваше бясно с времето, Трис Маргрейв не изпитваше никакви съмнения в успеха. Съмненията бяха чужди на природата му.

„Полярно приключение“ пореше водите на Южния Атлантик, а Маргрейв седеше в удобния си ергономичен стол зад контролния пулт в предната наблюдателница. Дългите му пръсти обхождаха приборите подобна на ръце на органист в катедрала. Беше стартирал генераторите още щом отплаваха. Всеки генератор се виждаше като червен символ и число на компютърния монитор – все още бяха с ниско ниво на активност.

Червени линии свързваха генераторите с едно конусовидно изображение в зелено, с изключение на върха му, което означаваше, че съвсем малко енергия се аку­мулира в огромната намотка дълбоко в трюма. Мар­грейв сравняваше работата им в момента с двигател на празни обороти.

На друг екран се виждаше изображение на планета­та, разделено на слоеве. Специални сензори по корпуса на кораба щяха да засекат колко дълбоко е пробило лъ­чението и да проследят верижната реакция.

Гант пък разговаряше с шефа на охраната на кораба на една от палубите. С крайния си перфекционизъм, искаше да е сигурен, че Маргрейв ще бъде елиминиран от картинката, щом престане да има нужда от него.

След като свърши с разговора, той отиде в команд­ния център при Маргрейв.

— Скоро ли? – попита, щом влезе.

Маргрейв погледна към джипиеса.

— Сутринта ще сме точно над целта. Ще ни трябват още няколко часа, за да позиционираме кораба и ще включим намотката. Морето е спокойно, тъй че веро­ятно няма да се забавим.

Гант отиде при бара и наля шампанско в две високи чаши. Подаде едната на Маргрейв.

— Време е за наздравица.

— За крушението на „елита“! – каза Маргрейв. – За новия свят!

Гант вдигна своята чаша.

— И за новия световен ред!