Смяна на полюсите

1

АТЛАНТИЧЕСКИЯ ОКЕАН,

НАШИ ДНИ

Онези, които за пръв път виждаха „Южна краса­вица”, може би с право се питаха дали кръстникът на огромния товарен кораб не е бил късоглед, или пък е притежавал доста извратено чувство за хумор. Въпре­ки името си, извикващо образа на пърхащи мигли под изискано чадърче и прохладни утрини в някоя план­тация. „Красавицата“ бе чисто и просто едно метално чудовище, пълна противоположност на изящната жен­ственост.

Корабът бе от новото поколение бързи и здрави американски съдове, които корабостроителниците на САЩ започнаха да строят наскоро, след като години наред бяха изоставали от конкурентите си. Беше проектиран в Сан Диего и построен в Билокси. Дължината му – почти двеста и петдесет метра, надхвърляше две футболни игрища. „Красавицата“ можеше да побере хиляда и петстотин товарни контейнера без никакъв проблем.

Командният мостик на огромния кораб бе разположен на кърмата във висока надстройка, широка трийсет метра и напомняща на жилищен блок. Тук се намираха също така каютите на екипажа и офицерите, столови, лазарет с няколко стаи, служебни помещения и конферентни зали.

С блестящата редица от шейсетсантиметрови тъчскрийн монитори, премигващи зад дебелите стъкла на командния мостик, разположен на последния етаж на огромната надстройка, корабът напомняше на казино в Лас Вегас. Командният мостик беше въплъщение на новата ера в корабоплаването. И най-малкият детайл от живота на кораба се управляваше от компютри.

Старите навици обаче умират трудно. Капитанът Пиер Бомонт, когото всички наричаха Пит (разбира се, зад гърба му), се взираше напрегнато през бинокъла, защото все още вярваше повече на очите си, отколкото на сложните електронни джаджи под пръстите си.

Бурята бе в апогея си. Свирепият ураганен вятър издигаше вълни с размерите на къщи, които се разцепваха в носа на кораба и обливаха редиците контейнери, привързани към палубата.

Подобна свирепа мощ би принудила по-малки кораби да се изпокрият в някое пристанище, а капитаните им да бършат потни длани в униформите си. Ала Бомонт бе спокоен като гондолиер, водещ лодка по Големия канал във Венеция.

Всъщност любезният и изискан луизианец обичаше бурите. С наслада наблюдаваше как корабът и стихи­ята мерят сили. Мощното движение на „Красавицата“ през бурното море му доставяше почти физическо удо­волствие.

Бомонт бе първият и единствен капитан на кораба. Беше наблюдавал как го строят и познаваше всяка гай­ка и нит по корпуса му. Корабът сновеше между Европа и Америка и редовно минаваше през някои от най-коварните места в океана. Бомонт бе убеден, че бурята е съвсем по силите на неговата „Красавица“.

В Ню Орлийнс натовариха кораба със синтетични влакна, както и с други пластмасови изделия и маши­ни. След това обиколиха Флорида, продължиха нагоре покрай Атлантическия бряг и оттам поеха право към Ротердам.

Метеорологичната служба бе познала за силата на вятъра. Бурята завари кораба на около триста километ­ра от сушата. Въпреки усилващият се вятър, капитан Бомонт не се притесняваше.

Внезапно обаче той застина и притисна бинокъла към очите си. Свали бинокъла, почисти окулярите и го вдигна пак, мърморейки нещо под носа си. После се обърна към първия офицер и рече:

— Погледни натам. На два часа. Кажи ми виждаш ли нещо необичайно.

Боби Джо Бътлър бе талантлив млад офицер, родом от Начез, Мисури. Той не криеше амбицията си няко­га да командва кораб като този. Може би дори същия този кораб. Бътлър погледна в посоката, която сочеше капитанът.

Не видя нищо необичайно – сивкавата набраздена вода стигаше чак до мъгливия хоризонт. Ала после зърна нещо – на около километър и половина от тях се виждаше ивица бяла пяна, поне два пъти по-висока от грамадните вълни. Гребенът растеше все повече и повече, сякаш набираше сили от вълните наоколо.

— Изглежда много голяма и идва към нас – провлачи с мисисипския си акцент Бътлър.

— Колко висока ти се струва?

Мъжът присви очи.

— Досега бяха около десетметрови… Тази изглежда двойно по-висока. Еха! Виждал ли си някога подобно нещо?

— Никога! През целия си живот!

Капитанът знаеше, че корабът му ще устои, ако го обърне с носа към вълната, за да намали площта на удара. Той нареди на кормчията да програмира навигационния модул така, че корабът да застане срещу вълната. После взе микрофона и натисна едно копче, за да се свърже с всички високоговорители на кораба.

— Внимание! Говори капитанът! Вълна-великан се готви да удари кораба. Застанете по-далеч от необезопасени предмети и се дръжте здраво. Ударът ще е силен. Повтарям! Ударът ще е силен!

За всеки случай той заповяда на радиста да пусне сигнал за помощ. Винаги можеха да го отзоват, ако всичко мине нормално.

Зеленикавата, набраздена от бяла пяна вълна бе на около половин километър от кораба.

— Гледайте, гледайте! – посочи Бътлър към поредица ярки проблясвания по небето. – Светкавици?

— Може би. Повече ме тревожи обаче проклетото море!

Профилът на вълната не приличаше на нищо, което капитанът бе виждал досега. За разлика от повечето вълни, които се подвиваха в превала си, тази оставаше почти вертикална, като движеща се стена.

Капитанът имаше чувството, че с него се случва нещо странно, сякаш бе излязъл от тялото си. Част от него наблюдаваше вълната безразлично, като учен, удивен от размерите й, а друга част стоеше безпомощ­но вцепенена от заплашителната й мощ.

— Продължава да расте! – рече Бътлър, в гласът му се прокрадваше едновременно възхищение и страх.

Капитанът кимна. Струваше му се, че вълната е почти трийсет метра висока, три пъти повече отпре­ди няколко минути. Лицето му пребледня. Непокла­тимата му увереност започна да се пропуква. Кораб с размерите на „Красавицата“ не можеше да се обърне мигновено, а и все още се намираше под ъгъл спрямо настъпващото море, когато гигантската вълна се на­дигна сякаш беше нещо живо.

Капитанът се приготви за зашеметяващия удар, но нищо не можеше да го подготви за това, което послед­ва. Вълната отвори падина, достатъчно голяма, за да погълне кораба цял.

Капитанът се втренчи в бездната.

„Като края на света.“ помисли си той.

Корабът влезе в падината с носа напред, приплъзвайки се по една от водните стени. Капитанът политна и падна върху преградата на мостика.

Вместо да удари отпред, вълната се стовари отстра­ни на кораба и го потопи под хиляди тонове вода.

Прозорците на мостика се счупиха под натиска и сякаш целият Атлантически океан се изля в него. Ка­питанът и останалите бяха отнесени със силата на де­сетки пожарникарски маркучи. На мостика се възцари хаос от преплетени тела и предмети. Навсякъде се раз­летяха книги, моливи и възглавнички от столовете.

Част от водата се оттече през прозорците и капитанът се добра до контролния панел. Всички екрани тъмнееха.

Корабът бе изгубил радара си, жироскопичните компаси и радиовръзката… Всички уреди бяха дали накъсо. Двигателите мълчаха, а рулят бе безполезен.

Капитанът погледна през един от прозорците, за да прецени щетите. Носът бе разбит, и корабът бе наклонен на една страна. Може би корпусът бе пробит. Спасителните лодки от предната палуба бяха отнесени. Корабът се клатушкаше като пиян хипопотам.

Огромната вълна бе кипнала морето край себе си като оратор – побесняла тълпа. По предната палуба се изливаха вълна след вълна. Нешо повече, без двигателите си корабът плаваше напреки на вълните – най-лошата възможна позиция. Така корпусът бе открит за яростта на морето и можеше лесно да получи пробойна.

Капитанът се опита да не губи присъствие на духа. Първо „Южна красавица“ можеше да оцелее, дори ако се наводнят част от отделенията му. Второ, все някой трябва да е чул сигнала за помощ, а корабът можеше да плава с дни, ако се наложи, докато ги открият.

– Капитане… – гласът на първия офицер секна размишленията на Бомонт.

Той обърна глава към счупения прозорец и прикова невярващ поглед в повърхността на водата, следвайки пръста на Бътлър. Разтрепери се и по гърба му премина тръпка на смъртен страх.

Втора хоризонтална ивица пяна се надигаше на по-малко от половин километър от тях.

Първият самолет пристигна два часа по-късно. Закръжи над морето, а скоро към него се присъединиха още няколко. Пристигнаха и няколко кораба, отклонени от обичайните си маршрути. Съдовете се отдалечиха на по пет километра един от друг и зашариха наоколо, като че търсеха изгубено в гората дете. Дни наред търсиха, но не откриха нищо.

„Южна красавица“, един от най-модерните товарни кораби в света, бе изчезнал безследно.