Смяна на полюсите

24

По-малко от десет часа след като излетя от Вашинг­тон, тюркоазеният самолет на НАМПД кацна на летище Ноум, в Аляска. Остин и Дзавала замениха комфортната машина с малък двумоторен витлов самолет и след по-малко от час отново летяха – този път към градчето Провидение от руската страна на Беринговия проток.

Полетът продължи по-малко от два часа. Тамошното летище бе разположено в китно заливче, обградено от сиви, островръхи планини. През втората световна война градът бил междинна спирка за летателни машини от САЩ към Европа, но това бе славно минало, нещата бяха различни. Докато самолетът рулираше по пистата, Остин и Дзавала видяха на летището няколко чартърни самолета и военни хеликоптери.

Самолетът им спря до голямото здание – двуетажна овехтяла сграда със стени и покрив от алуминий. Тя беше едновременно диспечерска кула и офис. Човек имаше чувството, че сградата е останала от времето на Петър Велики.

Понеже бяха единствените пристигащи на летището, Остин и Дзавала си мислеха, че ще минат бързо през митницата и имиграционните офиси. Ала привлекателната млада дама от имиграционните сякаш беше решила да прочете всяка думичка в паспорта на Остин. След това поиска и документите на Дзавала. Постави визите и паспортите им едни до други.

— Заедно? – попита ги тя.

Остин кимна. Жената се намръщи и даде знак на въоръжения пазач наблизо.

— След мен! – излая изведнъж тя като лагерен сержант. Взе документите им и ги поведе към една врата в другия край на фоайето, а зад тях запристъпва пазачът.

— Мислех, че имаш високопоставени приятели обади се тихо Джо.

— Сигурно просто искат да ни дадат ключа за града,

— Мисля, че искат да ни дадат по една инжекция. Виж надписа над вратата.

Остин вдигна очи. На английски и руски бе написано „КАРАНТИНА“. Влязоха в малка сива стаичка, която бе напълно гола, ако не се броят една маса и три стола. Пазачът остана на пост пред вратата.

Имиграционната плесна документите на масата.

— Събличайте се! – нареди им тя.

Остин бе поспал няколко часа в самолета, но още бе сънен и му се стори, че не е чул правилно. Жената повтори заповедта.

— Стига де. Почти не се познаваме – подсмихва се Кърт.

— Чувал съм за широката руска душа, но чак пък толкова… – промърмори и Джо.

— Съблечете се доброволно или ще ви принудим да го направите – и жената погледна многозначително към пазача.

— С радост – отвърна Остин, – но в нашата страна дамите са първи.

За негово изумление, жената се усмихна.

— Чух, че сте костелив орех, господин Остин.

На Кърт започна да му намирисва. Наклони любопитно глава.

— И от кого сте чували това?

Едва го бе изрекъл, когато вратата се отвори, пазачът се отмести и влезе Петров. По лицето му се бе разляла широка усмивка, макар и разкривена от белега.

— Добре дошли в Сибир! Радвам се, че се наслаждавате на гостоприемството ни.

— Иване! – изпъшка Остин. – Трябваше да се досетя. Петров носеше бутилка водка и три чаши. Остави ги на масата. Отиде да прегърне Остин, а после смачка и Дзавала в мечешките си обятия.

— Запознали сте се с Димитри и Вероника. Двама от най-доверените ми агенти.

— Джо и аз не очаквахме толкова топло посрещане в студения Сибир – рече Остин.

Петров благодари на агентите си и ги отпрати. Придърпа си стол и покани двамата да сторят същото. Наля им водка и им подаде чашите.

Вдигна своята високо и произнесе:

— За старите врагове!

Вдигнаха наздравица и пиха. Водката на вкус бе като течен огън, но събуждаше по-добре от чист кофеин. Когато Петров понечи да налее отново, Остин сложи длан върху чашата си.

— Ще трябва да почака. Имаме сериозни въпроси за обсъждане.

— Радвам се, че казваш „ние“. След обаждането ти се почувствах изоставен – Петров поля на себе си. – Моля те, обясни защо реши, че е нужно да скочиш в самолета и да прелетиш през половилата свят до това райско кътче.

— Дълга история – отвърна Остин с умора, породена не само от дългия път. – Започва и завършва с унгарски учен на име Ковач.

После разказа всичко в хронологичен ред, започвайки с бягството на Ковач от Прусия, та чак до последните събития, огромните вълни, водовъртежите и разговора си с Барет.

Петров слушаше мълчаливо, а когато Остин свърши, побутна настрани недокоснатата си водка.

— Страхотна история… Наистина ли вярваш, че тези хора са способни да обърнат полюсите?

— Вече знаеш каквото знаем и ние. Ти какво смяташ?

Петров се замисли.

— Чувал ли си някога за руския проект „Кълвач“? Опит да овладеем климата за военни цели чрез електромагнитни лъчения. Вашата страна е проучвала същото със същата цел.

— Доколко са били успешни опитите?

— Известно време и в двете страни е имало странни климатични явления. Мощни ветрове, проливни дъждове, засушавания… дори земетресения. Казвали са ми, че проучванията са приключили с края на Студената война.

— Интересно! Връзва се с това, което знаем.

Дзавала се усмихна тънко.

— Сигурни ли сме, че са приключили?

— Какво имаш предвид?

— Да сте поглеждали през прозореца напоследък?

Петров се озърна из стаичката без прозорци и се досети, че Дзавала говори образно. Позасмя се и рече:

— Имам навика да приемам думите буквално. Руска му робота. Наясно съм, че на света са му се случили не една и две климатични беди.

Остин кимна.

— Джо има право. Не знам статистиката наизуст, но доказателствата сякаш са силни. Все по-често и по-често има цунами, наводнения, урагани, торнадо, трусове… Може да са вторични следствия от някогашните експерименти.

— Но казваш, че тези електромагнитни експерименти смущават океаните. Какво се е променило?

— Не мисля, че е трудно да го проумее човек. Хората, които стоят зад всичко това, са се съсредоточили върху конкретно средство, за постигане на конкретна цел.

— Но не знаете каква?

— Ти си бивш агент на КГБ, а аз съм прост морски инженер.

Петров докосна белега си.

— Далеч не си прост, друже, но си прав, че мисълта ми все към заговори ме влече. Докато разговаряхме, си спомних за един от бившите ви управници, Збигнев Бжежински. Той предвиди, че ще се появи управляващ елит, който с модерни технологии ще въздейства на общественото поведение и ще държи хората под наблюдение и контрол и че ще се възползва от социални кризи и масмедиите, за да постига целите си чрез тайни войни, включително промени в климата. Тези хора, за които ми разказа – Маргрейв и Гант, влизат ли в тази категория?

— Не знам. Не ми изглежда вероятно. Маргрейв е богат неоанархист, а фондацията на Гант се бори срещу корпорациите.

— Може би наистина си прост инженер. Ако беше част от елитна класа, разработваща заговор срещу света, светът щеше ли да те знае, че си такъв?

— Не. Бих ги подвел, че съм точно обратното.

Петров плесна с ръце.

— Не знаеш колко се радвам, че най-новият заговор срещу човечеството е дело на американци, а не на луд руски националист-царист.

— И аз се радвам, че ти става топло и приятно от това, но трябва да действаме.

— Изцяло съм на твоите услуги. Очевидно имаш план, иначе нямаше да си тук.

— Понеже не знаем нито кой, нито защо, остава ни какво. Полярно изместване. Трябва да го спрем.

— Съгласен съм. Разкажи ми повече за така наречения „антидот“.

— Джо е техничарят, той може да ти обясни по-добре.

— Ще се постарая – рече Дзавала. – Доколкото разбирам, идеята е да се предизвика размяна на полюсите, като се въздейства с електромагнитни лъчения върху земната мантия, които ще създадат специфичен тип вибрации в ядрото. Цялата работа може да се сравни със звуковите вълни. Ако си в хотел и искаш да приглушиш гласовете от съседната стая, пускаш вентилатора и вибрациите му неутрализират шума. Ако искаш да заглушиш по-висок тон, като от сешоар, например, ще ти е нужна друга честота. Тези честоти за заглушаване се наричат бял шум. Чуват се като съсък или като шумолящи листа. Антидотът за електромагнитните лъчения е нещо подобно. Но няма да помогне, ако не разполагаме с точните честоти.

— И мислите, че тази Карла Януш ги знае?

— Може и да не ги знае, но доказателствата по-скоро навеждат на мисълта, че ги знае – включи се Остин. – Но дори да оставим настрани глобалните последствия. Една млада жена може да изгуби живота си, ако не се намесим.

И мускулче не трепна по лицето на Петров, но в очите му се появиха весели пламъчета.

— Ето една от многото причини да те харесвам, Остин. Ти си олицетворение на галантността, истински рицар в блестящи доспехи.

— Мерси за комплимента, но времето ни изтича, Петров.

— Така е. А вие имате ли въпроси?

— Да – обади се Джо. – Вероника има ли телефонен номер?

— Питай я сам.

Петров гаврътна водката си, затвори бутилката и я пъхна под мишница, а после ги изведе от сградата. Навън ги чакаше кола.

— Имаме и специален багаж – каза Остин и посочи две големи торби. – Моля, отнесете се внимателно с тях.

— Пренесохме всичко.

Качиха се и колата се насочи към морето. Стигнаха до широк, схлупен пристан. Очакваше ги двайсетметрова лодка, а при подвижното мостче и няколко души.

Остин излезе от колата и попита какво означава надписът на кирилица по корпуса.

— „Арктически разходки“. Туристическа компания, която развежда богати американци из забравени от Бога кътчета срещу луди пари. Наех лодката за няколко дни. Ако някой пита, ще му кажат, че развеждаме бойскаути из природата.

Докато Петров ги съпровождаше по трапа, Остин с облекчение установи, че багажът им магически се е появил на палубата. Пътуваха с малко багаж – с по една пътническа чанта и двете специални торби.

Петров ги поведе към главната каюта. Остин хвърли бърз поглед из нея – стигаше му, за да установи, че това не е обикновена туристическа лодка. По-голямата част от вградените мебели ги нямаше, бяха останали само масата и тапицираните пейки край стените. Димитри и Вероника седяха на една от тях, а до тях имаше четирима мъже в камуфлажни униформи. И шестимата почистваха впечатляващ набор автоматични оръжия.

— Виждам, че бойскаутите се готвят да си заслужат значката за точна стрелба. Ти какво мислиш, Джо?

— Повече ме вълнува момичето-скаут – намигна Дзавала и отиде при младата рускиня.

Остин погледна въпросително Петров.

— Знам, че искаш да действаме фино – рече Петров – и съм напълно съгласен с теб. Но трябва и да имаме нещо в резерва. Виж, само шестима са, не са цяла армия.

–Носят повече огнева мощ от всички войници в битката при Гетисбърг, взети заедно – не се сдържа Остин.

— Тази огнева мощ може да ни потрябва. Ела в каютата ми, за да обсъдим ситуацията.

Петров го заведе в спретнатата си самостоятелна кабина и взе един голям плик от койката си. Извади няколко снимки и ги подаде на Остин. Кърт ги огледа внимателно на светлината от прозорчето. На снимките се виждаше издължен сивкав остров. Беше сниман от различни ъгли, а по средата му имаше планина с формата на поничка.

— Остров Айвъри?

— Снимките са от сателит. Правени са през последните няколко дни – Петров извади малка лупа от джоба си и посочи към една вдлъбнатина в южния край на острова. – Това е естествено пристанище, използва го ледоразбивачът, който води хора дотам и ги взима, и им носи и провизии. Този кораб е свалил Карла Януш на острови преди два дни, когато тя се е присъединила към една експедиция, която вече е била на острова.

— Каква по-точно?

— Научнофантастична. Някакви луди руснаци и японци искат да открият ДНК от вълнист мамут и да го клонират. А тук, от другата страна на острова ледът е ерозирал и има естествени заливчета.

Остин забеляза издължен силует в едно от тях.

— Лодка?

— Чиято и да е, собственикът не иска да го видят, иначе биха акостирали в основното пристанище. Мисля, че похитителите са пристигнали.

— За колко време можем да стигнем там?

— След около десет часа. Тази лодка развива четиринайсет възела, но разстоянията са огромни, а и ледът може да ни забави.

— Нямаме толкова време.

- Така е, затова имаме план за спешни ситуации – Петров погледна часовника си. – След четиридесет и пет минути от сушата ще пристигне хидроплан. Когато презареди, ще ви откара до ледоразбивача „Котелни“, между остров Врангел и полярните ледове. Три часа по въздух. Ледоразбивачът ще ви остави на острова.

— Ами ти и приятелите ти?

— Тръгваме веднага след вас и ако имаме късмет, ще пристигнем утре.

Остин стисна ръката на Петров.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Иване!

— Би трябвало аз да ти благодаря. Вчера гниех в московски офис. Днес търча да спасявам девица в беда.

— Може да ми е трудно да откопча Дзавала – намигна му Остин.

Опасенията му се оказаха неоснователни. Когато влезе в главната каюта, видя Дзавала да си говори с мъжете. Вероника и Димитри бяха в другия ъгъл и също разговаряха оживено.

— Съжалявам, че ще те лиша от един прекрасен романс, но трябва да тръгваме – обърна се Остин към Дзавала.

— Няма проблем. Петров не ми каза, че Вероника и Димитри са женени. Един за друг. Къде отиваме?

Остин му обясни какви са плановете на Петров и излязоха на пристана да чакат хидроплана. Машината подрани с петнайсет минути. Спря до горивната помпа в края на кея. Остин наглеждаше багажа, докато го то­вареха в самолета, после и двамата с Дзавала се качи­ха. Хидропланът пое по водната повърхност на залива, вирна нос и под остър ъгъл се изкачи над сивите пла­нински върхове. Оттам пое на север към неизвестното.