Смяна на полюсите

5

БИГ МАУНТИН, МОНТАНА

Възрастният мъж уверено се плъзна от седалката на лифта и пое със ските към върха на писта „Черен диамант“. Спря се на самия край и кобалтовите му очи се плъзнаха по пейзажа. От двеста и петдесет метра височина имаше птичи поглед към долината Флатхед и езерото Уайтфиш. На изток проблясваха заснежените върхове на планините в Националния парк „Глейсиър“. На север пък се ширеха зъберите на канадските Ска­листи планини.

Голият връх не бе скрит от мъгли, а над него се бе опънало чисто небе, по което нямаше и едно облаче. Слънчевите лъчи меко галеха лицето на мъжа и той се замисли колко много дължи на планините. Нямаше и съмнение, че без яснотата и спокойствието на надвис­налите върхове, отдавна да се е побъркал.

Когато свърши Втората световна война, Европа за­почна бавно да се съвзема, ала неговият собствен ум продължаваше да е джунгла, изпълнена с мрачни ше­поти. Това, че бе използвал смъртоносните си умения в полза на Съпротивата не го спасяваше. Въпреки всичко той си оставаше машина за убиване. Дори още по-зле, машина, която притежаваше един фатален недостатък човечност. Подобно на всяка фино калибрирана, ала дефектна машина, след време той щеше просто да се разпадне.

Ето защо изостави разкъсания от войната континент и замина за Ню Йорк, а след това се премести още по на запад – на хиляди километри от димящата европей­ска кланица. Със собствените си ръце и с подръчни ин­струменти си построи проста и груба къща от дървесни трупи. Изтощителният труд и чистият въздух сякаш прочистиха мрачните кътчета в главата му. Жестоките кошмари се разредиха. Вече можеше да спи без писто­лет под възглавницата и нож, прикрепен към бедрото.

С годините се превърна от безмилостна, съвършено настроена машина за убиване, в застаряващ ски-любител. Късо подстриганата му коса отдавна беше станала от руса сребриста, рошавите мустаци добре си пасваха с рошавите му вежди, а бледата му преди кожа сега беше покафеняла и загрубяла.

По дългото му лице се разля блажена усмивка, дока­то примижаваше от блестящия като елмаз под слънче­вите лъчи сняг. Не бе религиозен. Не му се вярваше да има Създател, който може да сътвори нещо тъй абсурдно като човеците. Повече го влечаха друидските вяр­вания – почитането на дъбовете му се струваше далеч по-смислено от кланянето пред някакъв бог. Ето защо за него всеки преход до върха на планината си беше религиозно преживяване.

Това щеше да му е последното спускане за сезона. На тези височини снегът се бе запазил до късна пролет, но и тук вече леката като пяна от шампанско снежна покривка отстъпваше на настъпващите треви. Все по­вече ставаха парчетата, през които прозираше кафени­кава почва, а във въздуха тегнеше аромат на пръст.

Мъжът сложи очилата и се спусна надолу, набирай­ки скорост за първото ускорение по склона. Винаги се спускаше по един и съши маршрут, който започваше с бърза отсечка, криволичеща между притихнали снеж­ни призраци – сковани от студа и мъглите дървета, които мразът бе превърнал в странни, фантасмагорични създания. Влезе между тях и започна елегантно да взема леките завои, както се бе научил още като дете в Кицбюл, Австрия.

Бързата отсечка свърши и той се стрелна по наклона Шмид, право към една горичка.

Ако не броим най-запалените скиори и сноубордисти, повечето хора вече бяха окачили ските на стената и се бяха заели да поправят лодките и риболовните при­надлежности, затова мъжът се чувстваше като госпо­дар на планината.

Но щом излезе отново на открито, за негова изнена­да от друга горичка се показаха още двама скиори.

Бяха на трийсетина метра зад него, по един от две­те му страни. Той не промени скоростта си и им оста­ви място да го задминат. Но вместо това, те почти се изравниха с него. Отдавна изключеният му мисловен процес се задейства, но беше твърде късно. Мъжете го приклещиха от двете страни.

Възрастният мъж спря в края на наклона. Двамата скиори също спряха, заоравайки в снега, единият под него, другият над него. Мускулите им напираха из­под еднаквите им сребристи екипи, а лицата им бяха скрити от огромни огледални очила. Виждаха се само устните и брадичките им.

Мъжете го наблюдаваха, без да продумат. Явно се опитваха мълчаливо да го сплашат.

Шрьодер се озъби в алигаторска усмивка.

— Добро ви утро! – рече той със западняшкия ак­цент, който бе добил с годините. – Няма по-хубав ден от този, а?

Скиорът над него провлачи по южняшки:

— Ти си Карл Шрьодер, ако не бъркам.

Името, което бе изоставил преди толкова години, му прозвуча шокиращо чуждо, но той продължи да се усмихва.

— Боя се, че грешиш, друже. Казвам се Свенсен. Арне Свенсен.

Скиорът, без да бърза, заби щеките си в снега, свали едната си ръкавица и извади от трикото си пистолет „Валтер“.

— Хайде да не си играем, Арне. Потвърдихме само­личността ти с отпечатъци.

Невъзможно!

— Сбъркали сте ме с някой друг.

Мъжът се позасмя.

— Не помниш ли? Седяхме зад теб в бара.

Шрьодер се разрови в паметта си и си спомни случ­ката в „Хел роринг“, бара за скиори в подножието на планината. Обръщаше бири, както може само един ав­сТрисц, но в един момент се върна от тоалетната на столчето си и откри, че халбата му я няма. Барът бе пълен и той реши, че някой от посетителите погрешка е взел бирата му.

— Халбата! Вие сте били!

Мъжът кимна.

— Наблюдавахме те цял час, но си струваше. Успяхме да свалим читави отпечатъци. Оттогава сме по петите ти.

Отгоре се дочу съскането на още ски.

— Не върши глупости – рече мъжът, хвърляйки поглед по склона и скри пистолета с облечената си в ръкавица длан.

Миг по-късно още един скиор профуча и изчезна по дирята, без дори да забави.

Шрьодер знаеше, че трансформацията му от хлад­нокръвен воин в човешко същество ще го направи уязвим. Ала с годините бе повярвал, че новата му са­моличност успешно го е откъснала от някогашния му живот. Дулото, сочещо към гърдите му, бе убедително доказателство, че греши.

— Какво искате? – попита Шрьодер. Говореше с умо­рения глас на беглец, приклещен до стената.

— Искам да млъкнеш и да изпълняваш. Казаха ми, че си бил войник, тъй че знаеш как се прави.

— Ама че войник – рече другият с неприкрито през­рение. – Виждам само някакъв дедок, който пълни га­щите.

Двамата мъже избухнаха в смях.

Добре.

Знаеха, че е бил войник, но явно не знаеха, че е минал през една от най-прочутите школи за убийци в света. Поддържаше стрелковите и бойни си умения и макар да наближаваше осемдесетте, непрестанните физически упражнения и работа на открито го поддържаха във форма, на която биха завидели мъже на половината от възрастта му.

Шрьодер не загуби спокойствие и увереност. На негова територия бяха – познаваше всяко дръвче и ска­ла наоколо.

— Бях войник отдавна. Сега съм просто старец – той увеси нос и се прегърби, за да решат, че се е предал, а в дълбокия му глас се прокрадна треперлива нотка.

— Знаем за теб много повече, отколкото си мислиш – рече въоръженият. – Знаем какво ядеш, къде спиш. Знаем къде живеете ти и псето ти.

Били са в къщата му.

— Където псето ти живееше – допълни другият.

Шрьодер се взря в него.

— Убили сте кучето ми? Защо?

— Малката ти наденица не спираше да лае. Дадохме му хапче, за да млъкне.

Малкият женски дакел Шатски навярно е лаел, за­щото се е радвал да види хора.

По тялото на Шрьодер се разля хлад. В главата му прозвучаха думите на един от учителите му, професор Хайнц. Психопатът с вид на херувим и нежни сини очи бе възнаграден с учителски пост в манастира „Вевелсбург“ за приноса си към структурата на нацистката ма­шина на смъртта.

С тихия си глас професорът нареждаше как в умели ръце всеки предмет е смъртоносно оръжие. Твърдият край на навит вестник можеше да смачка носа на човек и да натика парченцата кост в мозъка му. Писалката можеше да прониже човек в окото и да го убие мигно­вено. Металният ръчен часовник, опънат върху кокалчетата можеше да строши нечий череп. От колана ставаше отлична гарота, ако нямаш време да развържеш връзките на обувките си…

Шрьодер стисна щеките по-здраво.

Ще направя каквото искате – рече той. – Може би ще се разберем.

— Разбира се – отвърна мъжът насреща му и устните му трепнаха в усмивка. – Най-напред искам да се спуснеш бавно до подножието на склона. Последвай приятеля ми, любителя на кучета. И той има пистолет. Аз ще съм точно зад теб. После свали ските, сложи ги на поставката и отиди пеша до източния паркинг.

— А може ли да попитам къде ще ме водите?

— Никъде няма да те водим, а ще те доставим.

— Представи си, че сме „Федекс“ или „Ю Пи Ес“ – каза другият.

Спътникът му додаде:

— Нищо лично. Просто работа. Хайде, мърдай! Полека! – махна с пистолета и после го прибра в екипа си.

Тримата се спуснаха надолу в колонка с умерена скорост. Мъжът пред Шрьодер му се стори агресивен скиор, който компенсираше с мускули слабата си техника. Този зад него изглеждаше още по-неумел. Но и двамата бяха млади, силни и въоръжени.

Подмина ги един сноубордист.

Шрьодер беше сигурен, че похитителите му инстинктивно ще обърнат глави към него. Без да чака повече, той се задейства. Направи широк завой, но вместо да продължи настрани, довърши завоя на сто и осемдесет градуса, тъй че се озова с лице към склона.

Мъжът зад него забеляза това твърде късно. Опита се да спре, но Шрьодер заби ските в снега, стисна дясната щека с две ръце и остави другата да увисне на ремъка си от лявата му ръка. Гърлото на мъжа се наниза на стоманения връх на щеката.

Той изхриптя влажно, краката му се подгънаха и той се строполи в снега и се загърчи в агония.

Шрьодер отстъпи встрани от размахалото крайници тяло като матадор покрай поразен бик.

Водачът хвърли поглед през рамо. Шрьодер извади импровизираното си копие от врата на първата жертва и се засили по склона. Щом стигна до втория похити­тел, заби лакътят си в лицето му и онзи залитна. Шрьо­дер присви колене, прибра глава и се спусна вихрено по склона, докато не стигна почти до долния край. Там пистата рязко завиваше вдясно.

Вторият скиор навярно имаше автоматичен писто­лет, защото силен откос наруши планинската тишина.

Куршумите изпочупиха клонките на боровете над главата на Шрьодер.

Секунда по-късно той се измъкна от огневия обхват на оръжието.

Сви по втора писта, по-тясна и доста по-трудна, която лъкатушеше като тирбушон надолу по планина­та. От планинската спасителна служба бяха опънали жълта лента, а на един знак пред нея пишеше, че пис­тата е затворена.

Шрьодер се приведе и мина под лентата. Пистата бе почти отвесна. Снегът кафенееше, явно покривката бе съвсем тънка. Тук-там се виждаха големи парчета ого­лена пръст. Стърчаха и скали.

Зад него отново се чуха изстрели и на метър-два встрани се вдигнаха миниатюрни фонтанчета кал. Преследвачът му бе на превала и стреляше надолу към него.

Шрьодер се спусна в слалом между оголените пар­чета земя и скалите. Ските му улучиха киша и почти спряха, но все пак имаше достатъчно снежна покривка, за да продължи надолу.

Шрьодер премина през няколко бабунки и стигна до един остър наклон, където за щастие имаше достатъчно сняг. Отдясно дойдоха нови изстрели. Преследвачът се спускаше успоредно на Шрьодер и стреляше през горичката, която ги разделяше, но повечето куршуми попадаха в дърветата. Стрелецът видя това и навлезе в горичката.

Силуетът на мъжа между дърветата приличаше на кенгуру, което се опитва да си проправи път в снега с големи подскоци. Шрьодер прецени, че мъжът ще излезе под него, откъдето можеше да пръсне убийствен огън нагоре по склона.

Мъжът падна, но бързо се изправи. Забавянето позволи на Шрьодер да подмине стрелеца, преди той да успее да излезе на открито. Ала възрастният мъж все така щеше да е лесна мишена. Затова, когато стрелецът подмина и последното дърво от горичката, Шрьодер се спусна към него.

Онзи не пропусна да го забележи и затършува в екипа си за пистолета.

Шрьодер замахна към откритото лице на мъжа като казак насред сражение. Ударът обаче бе прицелен високо и разби очилата на мъжа. Мъжът изгуби равновесие. Опита се да се задържи първо само на едната ска, а след това само на другата. Пистолетът изхвърча от ръката му. Клатушкайки се като пияница и размахвайки ръце, той се търкулна през края на пистата по стръмен, близо седемметров наклон, право в гората. Главата му се заби в дънера на голяма ела, а ските му се оплетоха в долните клони. Мъжът се опита да стигне до ремъците, за да се освободи, но не успя. Висеше безпомощно и дишаше тежко.

Шрьодер внимателно слезе по склона, като пътьом вдигна пистолета, който онзи беше изпуснал.

— За кого работите? – попита той, когато стигна до злополучния похитител.

Мъжът успя да вдигне разбитите си очила на челото.

— Охранителна компания „Акме“ – отвърна с мъка той.

— „Акме“? – попита Шрьодер с усмивка.

— Големи са, щабът е във Вирджиния.

— Знаеше кой съм, сигурно знаеш и защо ме искат. Мъжът поклати глава.

— Какво щяхте да правите с мен?

— Щяхме да те отведем при едни хора в подножието на планината. Там трябваше да ни чака кола.

— Наблюдавали сте ме дни наред. Знаеш повече, от­колкото ми казваш. Кажи ми всичко – рече той с благ тон. – Давам ти дума, че няма да те убия. Ето! – и хвър­ли оръжието в гората.

Мъжът го гледаше недоверчиво, но реши да рискува.

— Нещо за някакво момиче, намерихме снимката й в къщата ти. Смятат, че знаеш къде е.

— Защо я искат?

— Не знам.

Шрьодер кимна.

— Още нещо. Кой уби Шатски?

— Кого? – Мъжът изгледа Шрьодер, сякаш старецът бе полудял.

— Дакелът ми, шумното куче-наденица.

— Партньорът ми.

— Но не си го спрял.

— Харесвам кучетата.

— Вярвам ти.

Шрьодер пое обратно по склона.

— Не можеш да ме оставиш тук! – извика уплашено мъжът.

Шрьодер спря.

— Казах само, че няма да те убия. Нямах намерение да те свалям на земята. Не се бой. Ще те намерят, когато се стопи снегът.

Температурата същата вечер щеше да падне под нулата. Но още преди това мъжът щеше да се задуши – човешкото тяло не бе пригодено да оцелява дълго време с главата надолу.

Шрьодер стигна до подножието на пистата и се спотаи така, че да наблюдава лесно паркинга. Забеляза черен джип „Юкон“ с матирани стъкла. Край него се разтъпкваха трима души и час по час се взираха нагоре към планината. Запита се кои са, но реши, че няма значение. Засега.

Свали ските, остави ги на стойката и влезе в съблекалнята. Взе раницата си, прибра ботушите в шкафчето си и бързо се преобу, а после се упъти към паркинга, където бе паркирал камиона си.

Шрьодер огледа и там, но не видя нищо подозрително. Стигна бързо до камиона и влезе. Докато изкарваше машината от паркинга, бръкна под седалката, извади пистолет и го постави на коленете си.

Обмисли следващия си ход. Рисковано бе да се върне у дома, затова се насочи извън града, към Националния парк „Глейсиър“. Двайсет минути по-късно спря пред малка, скалъпена сякаш на две на три сграда. Табелата отпред гласеше:

Това бе едно от начинанията, в което Шрьодер бе инвестирал чрез подставени лица. Зад зданието имаше няколко хижички, които даваха под наем в топлия сезон.

Паркира зад сградата, влезе в своята хижа и свали една проядена от молци глава на лос от стената над камината. Зад нея имаше сейф. Вътре бяха натъпкани пари в брой, които той натика в джобовете на анорака си, както и фалшиви шофьорски книжки, паспорти и кредитни карти.

Шрьодер влезе в банята, обръсна мустаците си и боядиса косата си кестенява, за да съвпада със снимката на личната му карта, след което извади от един килер предварително подготвен куфар. Промяната му отне по-малко от половин час. Бързината бе ключова. Хо­рата, успели да разплетат мрежата от фалшиви самоличности, която той грижливо бе оплел, навярно разполагаха със значителни ресурси. Въпрос на време бе да стигнат до хижите.

На малкото летище в Калиспел може би също имаше наблюдатели. Реши да кара до Мисула и там да нае­ме друга кола. На половината път до целта той спря до една телефонна будка, вкара карта за междуград­ски разговора в апарата и набра един номер. Докато телефонът отсреща звънеше, Шрьодер затаи дъх и се зачуди дали тя все още го помни. Толкова много време бе минало. Вдигна мъж. Размениха си няколко думи. В очите на Шрьодер се изписа разочарование.

В Монтана нямаше ограничения на скоростта. Шрьодер натискаше педала на газта на камиона и се питаше как духът е излязъл от бутилката. Първият път, когато го овладя, беше много по-млад, и сега, на тази възраст, не беше сигурен дали ще успее да се справи.

Замисли се за момичето. Снимката в спалнята му бе направена в студио – така можеха да я проследят. Смя­таше, че компютърните му файлове не са пипнати, но знаели човек? А и телефонните извадки… На стари го­дини явно нехайството го бе надвило. Въпрос на време беше да я открият. Чудеше се как ли изглежда тя сега. За последно я видя на погребението на дядо й. Умът му се зарея обратно към събитията, които ги свързаха.

Годината бе 1948-ма. Живееше в колибата си в Монтана. Макар в швейцарските му сметки да имаше ог­ромни суми, той преживяваше, като се хващаше на работа тук-там, а през сезона развеждаше туристи из „Глейсиър” Един от клиентите му, бизнесмен от Дет ройт бе забравил списание в хижата си. Шрьодер сам чистеше хижите, намери списанието и го прелисти набързо. Тогава разбра какво се е случило с Ласло Ковач след потъването на „Вилхелм Густлоф“.

Статията описваше компания, основана от доктор Януш, предприемчив бежанец от Унгария. Корпорацията му пускаше на пазара иновативни потребителски продукти, всички разработени на принципа на електромагнетизма, а той бе станал милионер. Шрьодер се усмихна. Нямаше снимка на уединения изобретател, но геният на Ковач личеше във всеки описан предмет.

В този момент нямаше почти никаква работа – на прехода на сезоните между ските и планинарството. Затова на другия ден той просто събра малко багаж и се качи на влака за Детройт. Откри лабораторията на Януш в една невзрачна сграда. Наложи се да попита няколко души, преди да успее да стигне до нея.

Паркира колата и се втренчи в предния вход. Търпението му накрая бе възнаградено. Пред зданието мина лимузина, но вместо да спре, заобиколи и влезе през задна уличка. След това отново тръгна, а Шрьодер не успя да види кой се качва. Той последва колата до богатия квартал „Грос пойнт“, където живееха много от важните клечки в автомобилната промишленост. Изгуби следите на лимузината, след като тя се скри зад портите на някакво оградено имение.

На следващия следобед отново зачака пред лабораторията. Паркира така, че да вижда добре задната уличка. Когато лимузината се показа отново, той излезе и наближи уличката. Шофьорът, докато държеше задната врата отворена, хвърли поглед към Шрьодер, но навярно го помисли за клошар.

От един страничен вход се подаде мъж и отиде до автомобила. И той погледна към Шрьодер, понечи да се кичи в колата, но се спря и се усмихна широко. За изненада на шофьора, богатият му шеф притича до клошаря и го прегърна здраво.

— След всички тези години! Какво, за Бога, правиш тук? – изумен попита Ковач.

— Реших, че може да искаш да се повозим заедно – рече Шрьодер, отвръщайки на усмивката.

Ковач се престори на ужасен.

— Не, ако караш ти.

— Добре изглеждаш, стари друже.

— Ти също! Но си някак различен. Отначало не бях сигурен, че си ти. Но все пак си ти.

— Не биваше да идвам – рече Шрьодер.

— Моля те, било ни е писано да се срещнем отново. За толкова пеша съм ти благодарен.

— Стига ми да знам, че си добре и успяваш. Сега трябва да вървя.

— Искам да поговорим – рече Ковач. Заръча на шофьора си да почака и поведе Шрьодер към лабораторията.

— Празно е – уточни той.

Преминаха през помещения, пълни с електрически прибори, правени като за лабораторията на Франкенщайн, и се настаниха в луксозен офис.

— Наистина добре се справяш – огледа се Карл. – Радвам се.

— Имах голям късмет. А ти?

— Доволен съм, макар че домът ми не е толкова великолепен, колкото твоят.

— Ходил си до дома ми? Разбира се, трябваше да предположа. Покриваш всички бази, както казват тук във втората ни родина.

— Имаш пи семейство?

По лицето на Ковач премина сянка, но после се усмихна.

— Да, ожених се отново. А ти.

— Много жени, но си оставам сам.

— Жалко. Искам да те запозная с жена си и дъщеря си.

Шрьодер поклати глава. Не биваше да правят това. Ковач отвърна, че разбира. Присъствието на Шрьодер би повдигнало твърде много въпроси. И двамата още имаха врагове. Поговориха около час, а накрая Шрьодер зададе въпроса, който се беше загнездил в умовете и на двамата.

— Предполагам, че си погребал честотите?

Ковач почука по челото си.

— Тук горе, веднъж и завинаги.

— Сигурно знаеш, че се опитаха да се възползват от труда ти. Руснаците откриха материалите ти в старата лаборатория и се опитаха да ги използват.

Ковач се усмихна.

— Аз съм също като лелята, която записва рецепта­та си за курабийки за семейството, но пропуска важна съставка. Експериментите им няма да ги отведат далеч.

— Но опитаха. Втората ни родина също, когато правителството разбра какво правят руснаците. След това експериментите спряха.

— Няма защо да се тревожиш. Не съм забравил какво причини работата на първото ми семейство.

Доволен от отговора, Шрьодер каза, че трябва да тръгва. Ръкуваха се и се прегърнаха. Шрьодер даде на Ковач адрес, където да го намери при нужда. Обещаха си да говорят отново, но последваха години мълчание. До онзи ден, в който Шрьодер провери анонимната си пощенска кутия и откри съобщение от унгареца.

„Отново ми трябва помощта ти“ – гласеше то.

Когато Карл се обади, ученият започна:

— Случи се нещо ужасно!

Този път Шрьодер отиде направо в имението. Ковач го посрещна на прага изглеждаше съсипан. Годините не бяха оставили много белези по него, само косата му леко сивееше, но под очите му имаше тъмни кръгове и говореше пресилвало, сякаш бе плакал. Седнаха в кабинета му. Унгарецът обясни, че съпругата му почи­нала няколко години по-рано. Дъщеря им се омъжила за прекрасен мъж, но и двамата загинали в катастрофа преди седмици.

Когато Шрьодер му поднесе съболезнованията си. Ковач му благодари и отвърна, че има нужда от помо­щта на Карл. Каза няколко думи по един интерком и след минутка влезе дойка с красиво, русо момиченце на ръце.

— Внучката ми Карла – рече Ковач и гордо пое бебе­то – Кръстихме я на стар приятел, който, надявам се, скоро сам ще й стане кръстник.

Подаде я на Шрьодер, който я подхвана сковано. По­каната обаче го разчувства и той прие. Докато моми­чето растеше, той ги навестяваше от време на време. Наричаха го „чичо Карл“. Интелектът и миловидността и го плениха. Веднъж тя и дядо й му дойдоха на гости в Монтана. Двамата мъже седяха на верандата на хижата, докато момиченцето гонеше пеперуди. Тогава Ковач призна, че е смъртно болен.

— Скоро ще умра. Тя ще има всичко, от което се нуж­дае, но искам да ми обещаеш, че ще я закриляш, както закриляше мен, и ще я пазиш като очите си.

— За мен ще е чест – отвърна Шрьодер, без да подо­зира, че години по-късно ще му се наложи да изпълни обещанието си.

За последно той видя Карла на погребението на дядо й. Момичето бе вече в университета, заета с учене и приятели. Превърнала се беше в красива млада жена с блестящ ум. От време на време той я проверяваше и следеше с гордост кариерата и. От години не се бяха виждали. Запита се дали би го познала.

Стисна решително устни. Каквото и да става, тряб­ва да стигне до нея преди тях.