Сонети

107

Ни моя страх, ни тая звездна твърд,

погълната в грядущето, не знае

дали и колко мойта страст ще трае,

обречена като че ли на смърт.

Луната блесна не след дълъг мрак

напук на предвещаните кончини.

Надеждата е увенчана пак

и мир вещаят белите маслини.

Не те очакват мрак и тъмнина,

а аз ще дишам вечно в тези песни.

Заплашва смърт ония племена,

които са неуки, безсловесни.

Но с теб ще надживеем тук вдълбани

царе от бронз и лаври на тирани.