Сонети

51

Тъй извинявах тягостния нрав

на моя мрачен, тъжен кон с това,

че той във същност бе напълно прав,

когато с мен се тътреше едва.

Но би било бездруго вече грях,

ако така се влачи и насам.

Да литне като вихър в пот и прах,

ще мисля пак: „О, той върви едвам!“

Желание! Не те догонва кон.

Ти цялото си само страст и жар.

Летиш със тропот, цвилене и стон

и казваш тъй на куцащата твар:

„Аз, мила моя, литвам на крила,

а ти след мен с товара си ела.“