Сонети

97

Раздялата ни беше дълга зима.

Каква тъга без теб прекарах аз,

каква тъма владя непроходима

и декемврийска пустота, и мраз!

А всъщност вън цареше късно лято,

и тежка с плод настъпи есента

като вдовица бременна, която

се готви да роди във самота.

И сякаш тая есен в дървесата

наистина осиротя плодът.

Ти само даваш лято на земята,

без теб дори и птиците мълчат,

или на зима в клоните запяват

така, че и листата пожълтяват.