Сонети

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи —

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

Или да бъде зима той, която

събужда в нас копнеж за ново лято.