Списъкът на съдията

10

Дисциплината беше охлабена, затова петъчните дни в службата бяха спокойни. В петък следобед беше тихо като в гробница, защото шефовете отиваха да обядват и повече не се връщаха, а оредяващият персонал се измъкваше веднага щом Клео излезеше. Никой не се притесняваше, защото Садел щеше да остане на работа до тъмно и да приема евентуалните телефонни обаждания.

Лейси си тръгна преди обед без намерение да се връща. Прибра се у дома, обу си къси панталони, метна няколко дрехи в сака, остави ключ на Рейчъл — съседката, която щеше да гледа кучето й, и се качи в колата на приятеля си. Потеглиха на запад към Роузмари Бийч, който беше на два часа и половина път по крайбрежието на Залива. Беше почти двайсет и седем градуса и на небето нямаше едно облаче. Лейси не беше взела нито лаптоп, нито досиета, нито каквито и да било материали. Както се бяха споразумели, Али също не беше въоръжен с подобни неща. И той остави в апартамента си всичко, свързано с работата му. Бяха си разрешили само мобилни телефони.

Привидната цел на уикенда им беше да излязат извън града, да загърбят служебните проблеми, да се позабавляват на слънце и да хванат малко тен. Истинската причина беше много по-сериозна. И двамата наближаваха четиресет и не бяха сигурни какво им вещае бъдещето — поотделно или заедно. Имаха връзка повече от две години и вече бяха преживели първата романтична фаза — срещите, секса, преспиването в апартамента на другия, пътуванията, представянето пред семействата, обясненията пред приятели, че наистина са двойка, негласното обещание да си бъдат верни. Нямаше и намек, че някой от двамата иска да се разделят. Изглеждаха доволни да продължават така.

Онова, което тревожеше Лейси, а не беше сигурна дали то тревожи Али, беше несигурното бъдеще. Къде щяха да бъдат след пет години? Тя сериозно се съмняваше, че ще остане да работи в КСЕ. Али пък се чувстваше все по-неудовлетворен във ФБР. Напредваше в кариерата и се гордееше с нещата, които прави, но седемдесет часовите работни седмици му се отразяваха зле. Ако работеше по-малко, щяха ли да прекарват по-дълго време заедно? И ако да, щеше ли това да ги сближи повече? И да им помогне най-после да решат дали се обичат? Разменяха си признанието „обичам те“, понякога почти шеговито, но и двамата сякаш не му бяха безрезервно отдадени. През първата година го избягваха и все още го използваха неохотно.

Лейси се страхуваше, че връзката им ще продължава да си тече спокойно — удобна и за двамата, — докато не им остане друго, освен да сключат брак. И тогава, на четиресет и няколко, тя нямаше да може да се отдръпне. Щеше да се омъжи за човек, когото обожава, но не обича истински. Или пък го обичаше?

Половината й приятелки я увещаваха да го зареже, след като минаха две години. Другата половина я съветваха да го върже, преди да е избягал.

Уикендът трябваше да даде отговор на най-сериозните им въпроси, въпреки че Лейси беше прочела достатъчно розови романи и беше гледала достатъчно любовни комедии, за да знае, че голямото романтично бягство рядко върши работа. Разпадащите се бракове не се спасяваха с няколко дни на плажа, нито пък измъчените връзки набираха сила и получаваха ясна дефиниция.

Лейси подозираше, че двамата с Али ще се порадват на слънцето и морето, като избягват разговорите за бъдещето и просто се носят по течението.

— Нещо те тормози — отбеляза той и свали дясната си ръка от волана, за да погали коляното й.

Твърде рано беше да се потапят в сериозни разговори, затова тя побърза да направи завой в мислите си и отговори:

— Имаме един случай, заради който не мога да спя.

— Обикновено не допускаш случаите ти да те стресират.

— Но обикновено не става дума за убийство.

Той я погледна с усмивка и каза:

— Разправяй.

— Не мога, знаеш. И моите случаи са строго поверителни като твоите. Бих могла обаче да те запозная със същността, все едно е хипотетична история.

— Целият съм в слух.

— Някакъв хипотетичен съдия, да кажем, към петдесетгодишен, заема поста окръжен съдия от десет години, но е социопат. Следиш ли ми мисълта?

— Разбира се. Повечето от тях са такива, нали?

— Стига де, говоря сериозно.

— Добре. Учихме за тях в Куонтико. В Отдела за поведенчески анализ. Само че беше много отдавна и в работата си досега не съм се натъквал на социопат. Моята специалност са хладнокръвните убийци, които пласират кокаин, и неонацистите, които изпращат бомби по пощата. Хайде, продължавай.

— Това са само предположения, които не могат да бъдат доказани, поне не сега. Според моята свидетелка, също анонимна и ужасена до мозъка на костите си, съдията е убил най-малко шестима души пред последните двайсет години. Шест убийства в шест различни щата. Познавал е и шестте жертви, имал е проблеми с всяка от тях и, разбира се, търпеливо ги е проследявал в очакване на подходящия момент. Всички са убити по идентичен начин: удушени с еднакво въже, вързано на един и същ възел. Това е почеркът му. Безупречни местопрестъпления, никакви улики освен въжето на врата на жертвата.

— И всички разследвания буксуват?

— В задънена улица са. Полицията не разполага с нищо. Никакви свидетели, никакви пръстови отпечатъци, влакна, следи от стъпки, кръв или мотив.

— Ако е познавал жертвите, трябва да е имал мотив.

— Ти си блестящ федерален агент!

— Благодаря. Но това е напълно очевидно.

— Да. Мотивите се менят. Някои изглеждат сериозни, други — тривиални. Не съм запозната с всички.

— Според него явно са сериозни.

— Така е.

Али дръпна дясната си ръка от коляното й и се почеса по брадичката. След малко попита:

— Случаят се озова на твоето бюро, така ли?

— Не. Свидетелката още не е подала официална жалба. Адски уплашена е. А вчера Клеопатра ми каза, че Комисията няма да се нагърби с разследване на убийство.

— И сега какво?

— Нищо, струва ми се. Ако няма оплакване, какво можем да направим? Съдията остава недосегаем и си върши своите дела, дори ако включват убийство.

— Май вярваш на въпросната свидетелка.

— Да. От понеделник, когато се срещнах с нея, този случай не ми дава мира и стигнах дотам, че й повярвах.

— Защо не се обърне към полицията и да им обясни, че го подозира?

— По няколко причини. Първо, страхува се, че той ще научи и ще добави и нейното име в списъка. Може би най-сериозното й колебание се дължи на факта, че полицията няма причина да й вярва. Ченгетата от малко градче в Южна Каролина нямат време да се тревожат за стар неразрешен случай в Южна Флорида. А полицаите от Литъл Рок нямат време да разследват сходно убийство в Чатануга без никакви веществени доказателства.

Али кимна замислено.

— Това прави четири случая. А другите два?

— За тях още не ми е разказала.

— Кой е убитият в Литъл Рок?

— Някакъв журналист.

— И защо името му е в списъка?

— Отдалечаваме се от хипотетичното, агент Пачеко. Не мога да ви разкрия повече подробности.

— Съгласен. Предложи ли й да се свърже с Бюрото?

— Обсъдихме го накратко, но засега не проявява интерес. Убедена е, че е прекалено опасно, освен това силно се съмнява, че ФБР ще откликне. Защо би се заинтересувало от поредица убийства, които няма шанс да разреши?

— Твоята свидетелка няма да повярва на какво сме способни.

Лейси размишлява над думите му няколко километра, докато двамата слушаха радио и задминаваха другите коли. Али постоянно превишаваше ограниченията на скоростта и когато го уловеше радар, най-малко два пъти годишно, обичаше да вади значката си и да намига на пътния полицай. Хвалеше се, че никога не са го глобявали.

— Как ще стане? — попита Лейси. — Да предположим, че свидетелката поиска да свали всички карти на масата пред федералните.

Али сви рамене и каза:

— Не знам, но мога да проверя.

— Още не. С тази свидетелка не бива да бързам. Много е пострадала.

— Как така пострадала?

— Баща й е една от жертвите.

— Еха, става все по-интригуващо.

Най-неприятният навик на Али беше да си гризе ноктите, и то само на лявата ръка. Никога не нападаше тези на дясната. Започнеше ли да ги гризе, значи беше напълно погълнат от нещо и Лейси сякаш чуваше как се въртят бурмичките в главата му.

Изминаха още няколко километра, преди той да се обади, загледан намръщено през предното стъкло:

— Това е много сериозна работа. Да допуснем, че отиваш в полицията — при нас, при местните ченгета или при щатските, няма значение — и казваш: „Ето това е убиецът“. Съобщаваш всичко: името му, адреса, службата. „А това са шестте му жертви, всичките удушени през последните двайсет и няколко години“ и…

— И няма начин да го докажеш.

— И няма начин да го докажеш. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако не се сдобиеш с улики от самия убиец.

— Но за това ще ти трябва заповед за обиск, нали? А не можеш да извадиш такава без основателна причина. А такава няма, само някакви предположения.

— Нали каза, че й вярваш?

— Да, струва ми се.

— Не си убедена.

— Не напълно. Признай, че звучи доста невероятно.

— Така е. За пръв път чувам подобно нещо. Но пък, както знаеш, аз преследвам други престъпници.

— Едва ли ще се сдобием със съдебна заповед. Освен това той е параноик и е твърде умен, за да бъде заловен.

— Какво знаеш за него?

— Нищо. Той е просто някакъв хипотетичен съдия.

— Стига де. Щом сме стигнали дотук…

— Ерген е, никога не се е женил, сигурно живее сам. Опасал се е с охранителни камери. Уважаван съдия, който е достатъчно социално ангажиран, за да има добър имидж. Високо ценен от колегите си и от адвокатите. И от избирателите. Ти си профайлър, какво друго ти трябва?

— Не съм. Те са в друг отдел.

— Ясно. Ако представиш шестте убийства на най-добрите профайлъри на ФБР, без да споменаваш заподозрения, те какво ще кажат?

— Нямам представа.

— А може ли да ги попиташ неофициално?

— Защо да си правя труда? Вече знаеш кой е убиецът.

Любимият им хотел беше „Самотни дюни“ — малко старомоден бутиков хотел с четиресет стаи, всички с гледка към морето, непосредствено до пясъка. Оставиха багажа си в стаята и побързаха да отидат при басейна, където си намериха маса на сянка и си поръчаха обяд и бутилка студено вино. Млада двойка се забавляваше в другия край на басейна — нещо се случваше точно под повърхността на водата. Отвъд вътрешния двор заливът блещукаше ослепително син на яркото слънце.

Бяха преполовили чашите си, когато мобилният на Али завибрира върху масата.

— Какво е това сега? — попита Лейси.

— Извинявай.

— Нали се уговорихме без мобилни на обяд? Аз оставих моя в стаята.

Али грабна телефона и отговори:

— Онзи колега е, за когото ти споменах. Той познава няколко профайлъри.

— Не вдигай, да си звъни. Казах твърде много, не ми се говори повече за този случай.

Телефонът най-сетне престана да вибрира. Али го прибра в джоба си толкова демонстративно, все едно нямаше да го докосне никога повече. Поднесоха им салатите с раци и сервитьорът им наля още вино. Сякаш по даден знак се скупчиха облаци и слънцето изчезна.

— Вероятност за слаби превалявания — каза Али. — Доколкото помня прогнозата от мобилното приложение на телефона ми, пъхнат в джоба и недосегаем.

— Не му обръщай внимание. Ако ще вали, да вали. Никъде няма да ходим. Искам да те питам нещо.

— Питай.

— Работното ти време още не е свършило. Шефът ти знае ли къде си?

— Не точно, но знае, че заминавам с приятелката си за уикенда. А Клеопатра?

— Не ме интересува. И нея не я интересува къде съм. След няколко месеца вече няма да я има.

— Ами ти? Колко още ще останеш там?

— Това е големият въпрос. Предостатъчно се задържах на безперспективната си работа, време ми е да напусна. Само че къде да отида?

— Не е безперспективна. На теб ти е приятна и е важна.

— Може би. Понякога. Но вече не е толкова предизвикателна. Отегчена съм и вероятно го повтарям прекалено често.

— Сега сме само двамата. Всичко можеш да ми кажеш.

— Дори най-страшните си тайни?

— Моля те, умирам да ги науча.

— Само че ти няма да ми кажеш твоите, Али. Такъв си. Агент до мозъка на костите, винаги нащрек.

— Какво те интересува?

Тя се усмихна и отпи от виното си.

— Да видим. Къде ще си след една година?

Али се понамръщи и отмести поглед.

— Удар право в целта. — Помълча, преди да каже: — Всъщност не знам. Работя в Бюрото вече осем години и много ми харесва. Винаги съм смятал, че ще си остана там цял живот, ще преследвам лошите, докато не ме преместят на чиновническа работа, като навърша петдесет, и не ме изритат на петдесет и седем, както правят. Само че вече не съм толкова сигурен. Професията ми често е вълнуваща и рядко е отегчителна, но определено е за по-млади хора. Гледам колегите, които наближават петдесет — не издържат на напрежението. А човек на петдесет не е стар, Лейси. Не съм сигурен, че ще остана в системата.

— Обмисляш да напуснеш?

— Да. — Трудно му беше да го признае и тя се съмняваше, че изобщо го е изричал на глас преди. Али отпи от виното си и продължи: — Има и още нещо. В Талахаси съм вече пет години, време е за промяна. Все по-често ми намекват за прехвърляне. Част от работата ни е, нещо очаквано.

— Преместват те другаде, така ли?

— Не казах това. Но през следващите месеци може да се появи известен натиск.

Лейси остана смаяна, но се постара да не й проличи. С изненада установи, че е разстроена. Мисълта, че няма да бъде с Али, се оказа… ами да, невъобразима.

— Къде ще отидеш? — попита тя привидно спокойно.

Той се озърна нехайно, както умеят да правят опитните агенти, не забеляза някой наоколо да се интересува от тях и отговори:

— Не бива да се разгласява, но директорът сформира национален екип срещу хейтърските групи и ме покани да се присъединя. Още не съм дал отговор, а дори да се съглася, няма гаранция, че ще ме изберат. Но говорим за елитна група агенти.

— Ясно. Къде биха те изпратили?

— Или в Канзас, или в Портланд. Но всичко е в съвсем начален стадий.

— Омръзна ли ти Флорида?

— Не. Омръзнаха ми уикендите, пропилени в преследване на наркокартелите. Омръзна ми да живея в евтин апартамент без никаква сигурност за бъдещето.

— Няма да се справя с връзка от разстояние, Али. Предпочитам да си наблизо.

— Е, засега нямам планове да заминавам. Просто е една възможност. Да поговорим за теб, а?

— Аз съм отворена книга.

— Нищо подобно. Задавам ти същия въпрос: къде ще си след една година?

Сервитьорът прелетя край тях и спря само колкото да им долее чашите. Лейси поклати глава и каза:

— Наистина не знам. Едва ли ще съм в Комисията, но аз си го повтарям вече няколко години. Не знам дали ми стига смелост да напусна сигурната си работа.

— Ти си юрист.

— Да, но съм почти на четиресет и не съм специализирала в никоя област на правото, а големите кантори предпочитат да си профилиран. Ако си регистрирам моя фирма и започна да съставям завещания, ще умра от глад. Дори едно не съм написала през живота си. Единственият вариант е да постъпя като повечето юристи на държавна работа — да се катеря нагоре по стълбата за по-голяма заплата. А ми се иска нещо различно, Али. Може би изживявам криза на средната възраст. Ти какво ще кажеш?

— Предлагаш да я изживеем съвместно ли?

— Нещо такова. По-скоро като партньори. Виж, и двамата не сме сигурни какво крие бъдещето. Все още сме несемейни, нямаме деца, можем да си позволим да рискуваме, да направим нещо глупаво. Дори да се провалим, отново ще си стъпим на краката.

Ето на, картите най-сетне бяха на масата. Лейси си пое дълбоко дъх, не можеше да повярва, че се е осмелила да стигне толкова далече, и внимателно се взря в очите му. Бяха любопитни и изненадани.

— Чух няколко интересни думи — каза той. — Първата беше „да си позволим“. Аз не мога да си позволя да престана да работя на моята възраст и да потъна в криза.

— А коя беше втората дума?

— „Глупаво“.

— Образно казано. Обикновено никой от двама ни не прави глупави неща.

Сервитьорът се появи с поднос и се зае да разчиства масата.

— Още една? — попита той, когато взе празната бутилка от вино.

Двамата поклатиха глави.

Добавиха обяда към сметката на стаята си, която струваше 200 долара на вечер извън сезона — щяха да си разделят сумата, когато си тръгнат в неделя. Стараеха се да поемат съвместно всички разходи. И двамата печелеха около 70 хиляди годишно. Недостатъчно за добра пенсия, но пък и никой не говореше за пенсиониране.

Тръгнаха си от басейна и се запътиха към океана, където установиха, че водата е твърде студена дори за едно кратко топване. Хванати за ръка, те закрачиха по брега, движейки се безцелно като вълните.

— Трябва да ти призная нещо — каза той.

— Ти никога нищо не признаваш.

— Сега ще видиш. От около година спестявам, за да ти купя пръстен.

Тя се закова на място, откъсна се от него и двамата впериха погледи един в друг.

— И? Какво стана?

— Не съм го купил, защото не съм сигурен, че ще го приемеш.

— А сигурен ли си, че искаш да ми го дадеш?

Той се колеба доста дълго, преди да отговори:

— Точно това трябва да решим, нали, Лейси? Накъде да поемем?

Тя скръсти ръце и потупа устните си с показалец.

— Почивка ли искаш да си дадеш, Али?

— Почивка?

— Да. Известно време далече от мен.

— Съвсем не. А ти?

— Не. Харесва ми да усещам присъствието ти. Усмихнаха се, прегърнаха се и продължиха да крачат по брега.

Без да вземат решение.