Списъкът на съдията

31

Късно в събота сутринта Лейси и приятелят й напуснаха Талахаси и поеха на тричасово пътуване към Окала, северно от Орландо. Шофираше Али, а Лейси се грижеше за развлеченията. Започнаха с аудиокнига — кримка от Елмор Ленард, — но Лейси скоро реши, че й е дошло до гуша от престъпления и трупове, и превключи на политическо предаване. И то бързо я потисна, затова намери Ен Пи Ар, където двамата се посмяха, докато слушаха епизод от „Чакай, чакай… не ми казвай!“. Имаха уговорена среща с Хърман Грей за 14 ч.

Хърман Грей беше легенда във ФБР. Две десетилетия бе оглавявал Отдела за поведенчески анализ в Куонтико. Вече наближаваше осемдесет, затова се беше върнал във Флорида и живееше в охраняем комплекс със съпругата си и три кучета. Един от шефовете на Али го насочи към него и му издейства среща. Грей казал, че му е скучно и разполага с предостатъчно време, особено ако ще говорят за серийни убийци. Беше открил и изучил много такива престъпници в хода на кариерата си, говореше се, че знае за тях повече от всеки друг. Имаше две издадени книги по темата, но и двете не бяха особено полезни. Представляваха сборници, в които той описваше случаите си, придружени със зловещи снимки и малко прекалено самохвалство.

Грей ги поздрави сърдечно и като че ли искрено им се зарадва. Съпругата му предложи да обядват у тях, но те отказаха. Тя им поднесе студен чай без захар, после през първия половин час разговаряха на двора, а шпаньолите им ближеха глезените.

Когато домакинът им заговори за кариерата си, Лейси вежливо го прекъсна с думите:

— Чели сме и двете ви книги, запознати сме с работата ви.

Това му допадна и той продължи:

— Повечето неща са съвсем точни. Е, може да съм поукрасил на места.

— Забележителни четива — каза тя.

— Както ви обясних по телефона — обади се Али, — Лейси би искала да ви разкаже за всяка от жертвите и да чуе какво мислите.

— Следобедът е ваш — усмихна се Грей.

— Всичко е строго поверително, затова няма да използваме истинските им имена.

— Умея да бъда дискретен, госпожо Столц.

— Може ли да минем на Лейси и Али?

— Разбира се, наричайте ме Хърман. Виждам, че носите куфарче, и допускам, че вътре има документи, а сигурно и снимки.

— Да.

— Да се преместим в кухнята, за да използваме масата.

Последваха го, кучетата също, а госпожа Грей им доля студен чай. Хърман седна срещу Лейси и Али. Тя си пое дълбоко дъх и започна:

— Известни са ни осем убийства. Първото е било през деветдесет и първа, а последното — преди по-малко от година. Седем са удушавания с един и същ тип въже и изпълнени по еднакъв начин, но при последното не е използвано въже. Само няколко удара по главата.

— Двайсет и три години.

— Да, сър.

— Да зарежем и това „сър“, моля ви.

— Съгласна.

— Благодаря. След два месеца ще стана на осемдесет, но отказвам да се превърна в старец.

Слаб и жилав като тръстика, той беше способен да извърви петнайсет километра под жарко слънце.

— Според нас заподозреният е убил всичките осем души. Шестима мъже и две жени.

— Нали сте наясно, че вероятно има и още?

— Да, но не знаем нищо за тях.

Хърман извади химикалката си и намери някакъв бележник.

— Да поговорим за първата жертва.

Али отвори куфарчето и подаде една папка на Лейси.

— Номер едно, четиресет и една годишен бял мъж — всички са бели с едно изключение. Намерен е на туристическа пътека в Сигнал Маунтин, Тенеси.

Тя подаде на Хърман лист, който беше приготвила предварително, а най-отгоре пишеше: № 1. Дата, място, възраст на жертвата, причина за смъртта и цветна снимка на Тад Лийуд, проснат в храсталаците.

Хърман разгледа снимката и докато четеше резюмето, си водеше бележки.

Двамата го наблюдаваха внимателно и мълчаха. Когато приключи, той попита:

— На местопрестъплението имало ли е нещо друго освен трупа?

— Полицаите не са намерили нищо. Никакви отпечатъци, влакна или кръв… освен кръвта на жертвата. Същото важи за всички други местопрестъпления.

— Странен възел, прилича на кръстовиден.

— Двоен кръстовиден възел, не се използва много често.

— Наистина е рядък. След като той го използва всеки път, явно е запазената му марка. Колко удара по главата?

— Два. Изглежда, с едно и също оръжие.

— Аутопсията какво показа?

— Черепът е с многобройни пукнатини, които се разклоняват от точката на контакт. Полицията в Уилмингтън, Северна Каролина, която разследва друго негово убийство, предполага, че оръжието е чук или малка метална топка.

— Това неизменно върши работа, но много цапа. Всичко се опръсква с кръв, включително и дрехите на убиеца.

— Които, разбира се, не са намерени.

— Много ясно. Мотивът?

— Теорията е, че жертва номер едно е насилвал убиеца като малък.

— Силен мотив. Нещо доказано?

— Всъщност не.

— Добре. Номер две?

Лейси му подаде листа за Брайън Бърк и каза:

— На следващата година, деветдесет и втора.

Хърман го погледна и отбеляза:

— Южна Каролина.

— Да. Всяко убийство е в различен щат.

Той се усмихна и си записа нещо.

— Мотив?

— Пътищата им се пресекли в университета, докато убиецът бил студент. Номер две е един от неговите преподаватели.

Лейси внимаваше да не спомене „в Правния факултет“. Това щеше да разкрие по-късно. По телефона Али не беше казал на Хърман много неща за нея, не беше споменал къде работи тя, нито кого разследва. И този въпрос щяха да обсъдят по-късно следобед. Номер три беше Ашли Барасо.

— Четири години по-късно в Кълъмбъс, щата Джорджия. Не знаем нищо за мотива, известно ни е само, че са учили заедно.

— В колежа ли?

— Да.

— Жертвата била ли е изнасилена?

— Не. Била е напълно облечена, по нищо не личи да се е гаврил с нея.

— Необичайно. Сексът е фактор в около осемдесет процента от серийните престъпления.

Номер четири беше Айлийн Никълбъри, убита през 1998 г.

Когато стигнаха до номер пет, Дани Кливланд, Лейси каза:

— Нашият човек е спрял за единайсет години, поне доколкото ни е известно.

— Дълга пауза — отбеляза Хърман, разглеждайки снимката. — Същият възел. Не иска да бъде заловен, твърде умен е и се измъква, но иска някой да научи за него. Не е рядкост.

Нахвърли си още бележки, а съпругата му се появи и им донесе бисквити. После тя излезе от кухнята, но Лейси имаше чувството, че стои наблизо и подслушва. Номер шест беше Пери Кронк, удушен в Маратон. Хърман разгледа снимките и попита:

— Откъде ги взехте?

— Даде ни ги наш източник, който работи по случая от много години. Ползва Закона за свободен достъп до информацията, базата данни на ФБР, обичайното. Имаме снимки от шест местопрестъпления, но не и от последното.

— Допускам, че тези снимки са скорошни. Бедният човек просто е излязъл за риба. Убит посред бял ден.

— Ходих там, много е отдалечено.

— Ясно. Мотив?

— Пътищата им се пресекли на работното място, вероятно разногласие относно предложение за работа, което не било отправено.

— Значи е познавал и него, така ли?

— Познавал ги е всичките.

Хърман смяташе, че е виждал какво ли не, но явно се впечатли.

— Добре, да видим и последните.

Лейси му подаде номер седем и номер осем и му обясни теорията им, че първата жертва е била основната цел, а втората е пристигнала на местопрестъплението в неподходящ момент.

Хърман дълго проучва резюметата и снимките, после каза с усмивка:

— Е, това ли е всичко?

— Толкова ни е известно.

— Бъдете сигурни, че има още, а също и че той не е приключил.

Те кимнаха и си взеха по една бисквита.

— А сега искате от мен профил, нали? — попита Хърман.

— Разбира се, това е една от причините да сме тук.

Той остави химикалката, стана, изпъна гръб и замислено се почеса по брадичката.

— Бял мъж, на около петдесет години, започва да действа, когато е към двайсет и пет. Няма съпруга, вероятно изобщо не се е женил. С изключение на първите две жертви убива в петък и през уикендите, което показва недвусмислено, че работата му е важна. Ти спомена университет, ясно е, че е умен, дори блестящ, и търпелив. В убийствата няма сексуален елемент, затова вероятно е импотентен. Знаете мотива — извратена необходимост да отмъщава. Убива без капка разкаяние, което не е рядкост. Несъмнено е социопат. Антисоциален тип, но тъй като е образован, вероятно успява да се преструва, че води нормален живот. Седем местопрестъпления в седем щата за период от двайсет и три години. Много необичайно. Знае, че полицията няма да потърси връзка между престъпленията. ФБР не участвали?

— Още не — отговори Али. — Това е другата причина да сме тук.

— Той е наясно с криминалистиката, с полицейските процедури и със закона — каза Лейси.

Хърман седна и погледна бележките си.

— Наистина необикновен случай. Направо уникален. Смаян съм от този човек. Какво знаете за него?

— Със сигурност отговаря на профила ви — каза Лейси. — Той е съдия.

Хърман остана поразен. Поклати глава и се замисли, накрая каза:

— Действащ съдия?

— Да, надлежно избран от гласоподавателите.

— Ти да видиш! Много необичайно. Нарцистична и раздвоена личност, способна да живее като уважаван и продуктивен член на обществото, а през свободното си време да планира следващото убийство. Трудно ще го пипнете. Освен ако…

— Освен ако не допусне грешка, нали? — попита Али.

— Именно.

— Според нас вече е направил такава — отбеляза Лейси. — Последния път. Попитахте за ФБР. Те не участват в разследването, но са намерили улика. Оставил е частичен пръстов отпечатък върху мобилен телефон. Лабораторията в Куонтико го е анализирала месеци наред, правили са всякакви тестове. Проблемът е, че не откриват никакво съвпадение. От ФБР са на мнение, че той е променил пръстовите си отпечатъци.

Хърман поклати глава недоумяващо.

— Аз не разбирам от отпечатъци, но знам, че това е напълно невъзможно без сложна хирургична операция.

— Той може да си я позволи — изтъкна Лейси, — пък и е разполагал е много време.

— Поразпитах, поговорих с някои от нашите специалисти — обади се Али. — Знаят за няколко случая на променени пръстови отпечатъци.

— Щом казваш. Аз се съмнявам.

— Ние също — увери го Лейси. — Ако не намерим чий е отпечатъкът, случаят изглежда безнадежден. Няма друго доказателство, няма друг мотив, не разполагаме с достатъчно улики. Нали?

— Не знам. Допускам, че няма начин да се сдобиете с неговите отпечатъци. Имам предвид, сегашните.

— Не и без съдебна заповед — отговори Лейси. — Имаме подозрение, но то не е достатъчно да убедим някой съдия да издаде такава заповед.

— Нужен ни е съвет, Хърман — каза Али. — Какво да предприемем?

— Къде живее вашият човек?

— В Пенсакола.

— А отпечатъкът е намерен в Мисисипи, така ли?

— Да.

— Местните власти ще потърсят ли помощ от Бюрото?

— Сигурна съм, че ще го направят. Много искат да разплетат убийствата.

— Тогава започнете от там. Щом бъдат въвлечени нашите момчета, ще стане по-лесно да убедите федерален съдия да издаде заповед за обиск.

— И какво точно да претърсим? — попита Лейси.

— Дома му, кабинета му, някое място, където е вероятно да е оставил отпечатъци.

— Подозирам няколко проблема при този подход. Първият е, че той не оставя никъде никакви отпечатъци. Вторият е, че би могъл да изчезне веднага щом надуши неприятностите.

— Остави нашите момчета да се тревожат за отпечатъците. Ще ги намерят. Никой не може напълно да изчисти от тях дома или офиса си. А що се отнася до вероятността да изчезне, налага се да рискувате. Не можете да го арестувате, докато не намерите съответствие на отпечатъците. Нали нямате друго?

— Засега не — отговори Лейси.

— Може да има още един проблем — каза Али. — Някаква вероятност от Бюрото да откажат да се замесват?

— Защо?

— Поради нищожния шанс за успех. На първите шест местопрестъпления няма никакви улики. Тези случаи са отдавна забравени, от години няма напредък. Знаете каква е политиката в Куонтико. Знаете също, че в Отдела за поведенчески анализ от години има недостиг на служители. Възможно ли е да решат да не се занимават, като видят за какво става въпрос?

Хърман отхвърли подозрението му с махване на ръка.

— Съмнявам се. От години следим серийни убийци, които така и не намираме. Някои от случаите, по които работих преди трийсет години, още не са разкрити и завинаги ще си останат такива. Подобно съображение не би възпряло ФБР. На тях това им е работата. Не забравяйте, че не е нужно да разкриете всички убийства. И едно е достатъчно, за да приберете този тип на топло. — Хърман скръсти ръце. — Нямате друг избор, трябва да привлечете Бюрото. Усещам, че се колебаете.

Лейси му разказа за Бети Роу и нейното двайсетгодишно издирване на убиеца на баща й. Хърман я прекъсна с въпроса:

— Тя търси ли си работа? Според мен Бюрото има нужда от такива като нея.

— Има си хубава работа — засмя се Лейси. — Подаде жалба пред Комисията по съдийска етика, където работя аз. Много е уплашена и изнервена и й обещах, че няма да замесваме полицията, докато не приключим предварителното си разследване.

На Хърман това не му допадна и каза:

— Жалко за нея. Но вече не е фактор. Имате изключително умел убиец, който продължава да действа, затова е време да привлечете и Бюрото. Колкото повече чакате, толкова повече трупове ще намерите. Този тип няма да престане.