Списъкът на съдията

41

Той спря в Амарило само колкото да остави в пункт на „ФедЕкс“ плик за бърза доставка. Като подател използва собствения си служебен адрес в съда на окръг Чавес, а получателят беше Даяна Джан на същия адрес. Ако всичко се развиеше по план, щяха да вземат плика в понеделник следобед и да й го доставят до 10 ч. във вторник.

В 8 ч. в понеделник той паркира наетия автомобил пред „Пекъс Маунтин Лодж“ и се полюбува за кратко на красивата планина в далечината. Скъпата рехабилитационна клиника беше сгушена върху склона и почти не се виждаше от лъкатушещия провинциален път. Той си смени ръкавиците и избърса волана, дръжките на вратите, таблото и бордовия компютър. През последните двайсет часа непрекъснато беше с ръкавици, затова знаеше, че колата е чиста, но все пак не искаше да рискува. Влезе в лъскавото фоайе с малкия си сак и поздрави рецепционистката с „добро утро“.

— Имам записан час при доктор Джоузеф Касабиан — вежливо съобщи той.

— Как се казвате?

— Баник. Рос Баник.

— Седнете и изчакайте, моля. Ще го повикам.

Баник се настани на лъскавото кожено канапе и се загледа в модернистичните картини по стените. Срещу 50 хиляди долара месечно богатите алкохолици със сигурност заслужаваха приятна обстановка. „Пекъс“ имаше клиенти рок звезди, холивудски знаменитости и хора, които не слизаха от самолетите, но въпреки известността си клиниката се гордееше, че успява да им осигури уединение. Проблемът с конфиденциалността беше, че много от предишните пациенти изгаряха от желание да говорят за „Пекъс“.

Доктор Касабиан се появи скоро и двамата се оттеглиха в кабинета му. Той беше към петдесетгодишен, бивш наркоман. „Нима не важи за всички?“, беше казал по телефона. Седяха до ниска масичка и пиеха скъпа минерална вода.

— Разкажете ми историята си — подкани докторът госта си със сърдечна и предразполагаща усмивка. Това е краят на кошмара ви. Дошли сте на правилното място.

Баник избърса лицето си с длан, готов да се разплаче.

— Става дума за алкохол, не за наркотици. Водка, най-малко по литър дневно, вече много години. Съдия съм и работата ми е натоварена. Успявам някак да функционирам, но доста трудно.

— Това е много водка.

— Никога не ми стига и положението се влошава. Затова съм тук.

— Кога пихте за последно?

— Преди три дни. Успявам да се откажа за кратки периоди, но не мога да спра напълно. Това направо ме убива.

— Значи вероятно няма да имате нужда от детокс.

— Така мисля. Не ми е за пръв път, докторе. За трети път влизам в клиника през последните пет години. Бих искал да остана поне месец.

— Колко време прекарвахте в другите клиники?

— Пак толкова.

— Няма да успеем за трийсет дни, господин Баник. Повярвайте ми. За това време ще престанете да пиете и ще се почувствате чудесно, но ви трябват най-малко шейсет дни. Препоръчителният престой е три месеца.

Е как не! Срещу 50 хиляди долара месечно.

— Може би. В момента моля за трийсет дни. Само ми помогнете да изтрезнея.

— Ще го направим. Много сме добри в работата си. Имайте ни доверие.

— Благодаря.

— Ще ви запозная с нашия директор по приема, който ще ви помогне да подготвите документите и всичко останало. Имате ли здравна застраховка, която да покрива престоя ви, или ще бъдете частен пациент?

— Частен. Моят проблем не са парите, докторе.

— Още по-добре.

— Така. Вижте, аз съм човек на изборна длъжност, затова конфиденциалността е от огромно значение. Никой не бива да знае, че съм тук. Не съм женен, нямам семейство, само няколко приятели, но на никого не съм казал. Дори на секретарката си.

Доктор Касабиан се усмихна, защото чуваше тези думи непрекъснато.

— Повярвайте, господин Баник, ние ценим конфиденциалността. Какво има в сака ви?

— Малко лични вещи, дрехи, четка за зъби. Не нося телефон и лаптоп, никакви електронни устройства.

— Добре. След около седмица ще можете да използвате телефона. Дотогава — нищо.

— Знам. Не ми е за пръв път.

— Ясно. Само че трябва да взема сака ви и да го прегледам. Осигуряваме хубави ленени халати на „Ралф Лорън“ за първите две седмици.

— Добре.

— С кола ли сте?

— Под наем е. Пристигнах със самолет.

— Добре. След като попълним документите, ще ви направим пълен физически преглед. Ще отнеме почти цяла сутрин. След това двамата с вас ще обядваме, ще поговорим за миналото и за бъдещето. Накрая ще ви запозная с терапевта ви.

Баник кимна, наглед напълно съкрушен.

— Радвам се, че идвате трезвен — отбеляза доктор Касабиан. — Това е добро начало. Няма да повярвате в какво състояние се появяват някои пациенти.

— Само че не се чувствам трезвен, докторе. Ни най-малко.

— Е, дошли сте на правилното място.

Отидоха в съседната стая при директора по приема. Баник плати първите 10 хиляди долара с карта и подписа запис на заповед за останалите 40 хиляди. Доктор Касабиан задържа сака му. След приключване на процедурата заведоха Баник в просторна стая на втория етаж. Касабиан се извини и го увери, че очаква с нетърпение да се видят по време на обяда. Когато Баник най-сетне остана сам, той бързо свали своя стилен тактически колан и извади найлонови пликчета от тайните джобове. В пликчетата имаше таблетки, които щяха да му потрябват за по-късно. Мушна ги под скрина.

На вратата почука служител, който му донесе облекло и кърпи. Изчака Баник да се съблече в банята и отнесе дрехите му, включително колана и обувките.

Той се изкъпа, облече един от меките ленени халати, изтегна се на леглото и заспа.

Лейси, Джери и Али закараха Гънтър на летището и изчакаха да ускори по пистата и да излети. Когато той се издигна във въздуха, им се прииска да празнуват. Върнаха се в офиса на ФБР и се срещнаха с Клей Видович и още двама агенти. Джери подписа клетвени показания, съдържащи фактите от срещата й с Баник. Издадена беше заповед за арест, която разпространиха в цялата страна освен в района на Пенсакола. Бяха сигурни, че Баник не е в Северозападна Флорида, и не искаха да предупреждават неговите приятели и познати.

Видович им даде актуална информация за обиските в дома и в кабинета на Баник и сподели тревогата си от факта, че не откриват повече отпечатъци. ФБР претърсваше всичките му имоти, но засега не намираше нищо полезно.

Стаята започна да се пълни, към тях се присъединиха и други агенти. Вратовръзките на всички бяха разхлабени, ръкавите бяха навити, яките – разкопчани. По всичко личеше, че хората от екипа са работили през целия уикенд. Лейси се обади на Дарън и го повика. Секретарките донесоха кафе, вода и бисквити.

В 10 ч. Видович помоли за тишина и се увери, че двете видеокамери работят.

— Само за информационни цели — обясни той. — Джери, ти не си заподозряна, така че няма да ти четем правата.

— Надявам се — отговори тя и един-двама души се засмяха.

— Още в самото начало искам да кажа, че без теб нямаше да сме тук. Твоето разследване през последните двайсет години е блестящо. Истинско чудо е всъщност, за пръв път виждам подобно нещо. Затова ти изказвам благодарност от името на семействата на близките и всички служители на закона.

Тя кимна смутено и погледна към Лейси.

— Той още не е заловен — каза Джери.

— Ще го пипнем.

— Дано да е скоро.

— Бих искал да започнем от самото начало. Ще повторим доста неща, но те моля да ни разкажеш всичко.

Тя започна от смъртта на баща си и последиците от нея, месеците, през които почти никой от полицията не ги бе потърсил, липсата на какъвто и да било напредък. И догадките за мотива. Беше прекарала години в търсене на отговора. Кой от света на Брайън Бърк беше казал нещо лошо за него? Не беше роднина или колега, значи може би някой студент? Той нямаше делови сделки, нямаше партньори, любовници, не го дебнеха ревниви съпрузи. Накрая Джери се спряла на Рос Баник, но още от началото съзнавала, че това е само догадка. Слаба вероятност. Нямала доказателства, разчитала само на свръх активното си въображение. Поразтърсила се в миналото му, проучила кариерата му като млад адвокат в Пенсакола и малко по малко той се превърнал в нейна фикс идея. Научила къде живее, къде работи, къде е отраснал, къде ходи на църква и къде играе голф през уикендите.

Разказа им как е попаднала на стара статия в „Леджър“ за убийството на Тад Лийуд, местен жител, който навремето напуснал града при подозрителни обстоятелства. Свързала го с Баник през архива на скаутския отряд, който получила от националния им щаб. Когато накрая видяла и снимките от местопрестъплението, всички парченца на пъзела се наместили.

Джери не спираше да разтрива китките си.

— Моето разследване сочеше, че следващата жертва е Ашли Барасо през деветдесет и шеста година. Само че миналата събота Баник каза, че не я е убил.

Видович клатеше глава. Погледна към агент Мъри, който също изразяваше несъгласие.

— Лъже — отсече Мъри. — Досието е при нас. Същото въже, същият възел, същият начин. Освен това я е познавал от Правния факултет в Маями.

— Същото му казах и аз — отговори Джери.

— Защо отрича? — попита Видович всички край масата.

— Имам теория — призна Джери, отпивайки от кафето си.

Видович се усмихна и я подкани:

— Не се съмнявам. Да я чуем.

— Ашли е била на трийсет години, най-младата му жертва, имала е две деца на три години и на осемнайсет месеца. Били са в къщата, когато е била убита. Може би той ги е видял. Може би поне веднъж в живота си е изпитал угризение. Или това е било единственото престъпление, от което не е можел да се отърси.

— Като че ли има логика — каза Видович. — Ако изобщо нещо в този случай има логика.

— Според болния му мозък всичко е рационално. Не призна за нито едно убийство, но ме увери, че съм пропуснала няколко.

Мъри разлисти някакви документи и каза:

— Може и да сме открили едно, което си пропуснала. През деветдесет и пета година мъж на име Престън Дил е убит близо до Дикейтър, Алабама. Местопрестъплението прилича на другите. Няма свидетели, няма улики, въжето и възелът са същите. Продължаваме да търсим, но като че ли Дил навремето е живял близо до Пенсакола.

Джери поклати глава и каза:

— Радвам се, че съм пропуснала едно.

— Значи поне петима са свързани с това място — обади се агент Неф, — но нито един не е живял там, когато е бил убит.

— С изключение на Лийуд — отбеляза Видович — те просто са минали оттам, живели са в Пенсакола, колкото пътищата им да се пресекат с този на нашия човек.

— И то за период от двайсет и три години — каза Неф. — Дали някой освен теб, Джери, би могъл изобщо да свърже убийствата.

Джери не отговори, а никой друг не се осмели да направи догадка. Отговорът беше очевиден.