Списъкът на съдията

12

Комисията по съдийска етика се ръководеше от управителен съвет, чиито членове бяха пенсионирани съдии и адвокати, спечелили одобрението на губернатора. Големите дарители и тежката артилерия получаваха много по-престижни назначения — в настоятелства на колежи, в комисии по хазарта и други подобни, в организации със солиден бюджет и привилегии, които им позволяваха да пътуват и да се отъркват във властта. Управителният съвет на КСЕ получаваше безплатна храна и хотел и по петдесет цента на километър. Събираше се шест пъти годишно – три в Талахаси и три във Форт Лодърдейл, за да разглежда случаи, да провежда изслушвания и понякога да смъмря някой съдия. Рядко сваляха някого от поста му. От учредяването на КСЕ през 1968 г. досега само трима съдии бяха уволнени.

Четиримата членове на съвета се събраха на редовно заседание в понеделник късно сутринта. Петото място беше вакантно, а губернаторът беше твърде зает, за да го запълни. Последните двама души, които покани, му отказаха и той вдигна ръце. Срещите се провеждаха в наета зала във Върховния съд, защото тази на КСЕ беше прекалено потискаща за целодневно заседание.

Първата точка от дневния ред винаги беше среща с директорката, която да докладва за натовареността на Комисията, за финансите, персонала и тъй нататък. Тези срещи се бяха превърнали в неприятен ритуал, защото Шарлот Баскин много скоро щеше да напусне и всички го знаеха.

След като досадната точка бе отметната, членовете на управителния съвет трябваше да се заемат с предстоящите случаи.

Лейси се радваше, че никой от нейните случаи не е в графика и не се налага да се явява пред съвета. Понеделникът й щеше да започне като повечето други понеделници, затова трябваше сама да се мотивира, преди да отиде в службата, където в качеството си на старши следовател да се появи с усмивки, насърчения и въодушевление от възможността да служат на данъкоплатците. Само че не успя да се вдъхнови, най-вече защото в мислите си все още беше на брега и край басейна с Али. Уикендът им се състоеше от дълги обеди с вино, лениво следобедно излежаване със секс и разходки по плажа. По някое време се бяха уговорили засега да не мислят за бъдещето и просто да се насладят на момента. По-късно щяха да се тревожат за важните неща.

След като се раздели с Али обаче, тя започна да си задава въпроса, който я човъркаше още от петък: Ако той ми даде пръстен, как да реагирам?

Отговорът й се изплъзваше.

В 9:48 ч. пристигна нов имейл, отново от Джери. През уикенда беше получила най-малко пет, но до този момент беше успявала да ги пренебрегне. Беше отлагала трудния разговор достатъчно дълго. Отдавна бе научила, че протакането само прави задачата още по-неприятна. Набра един от номерата на Джери на мобилния си телефон. Тя не вдигна. Не се включи гласова поща. Опита друг. Същият резултат. Започваше да й писва от цялата потайност, докато набираше последния номер, с който разполагаше.

— Здравей, Лейси — прозвуча приятният, но изморен глас на Джери. — Къде се загуби?

Какво ти влиза в работата? Лейси преглътна измъчено, пое си дълбоко въздух и отговори:

— Добро утро, Джери. Линията е сигурна, нали?

— Разбира се. Извинявай за безпокойството.

— Цял уикенд ми звъниш и ми пращаш имейли.

— Защото трябва да поговорим, Лейси.

— Е, говорим сега, в понеделник. Нали ти обясних, че не работя през уикендите, и те помолих да не ми се обаждаш и да не ми пишеш?

— Да, така е и ти се извинявам, но това наистина е важно.

— Знам, Джери, и имам лоши новини. Отново се срещнах с шефката ми и й представих обвиненията, но тя беше категорична. Няма да се замесим в разследване на убийство и точка. Както ти казах вече няколко пъти, нито сме подготвени, нито имаме ресурсите за такова нещо.

Мълчание. Щеше да е кратко, защото Лейси вече знаеше, че Джери не приема „не“ за отговор.

— Обаче аз имам право да подам жалба. Запомнила съм устава. Мога да го направя анонимно. И по закон Комисията разполага с четиресет и пет дни да прецени обвиненията. Нали, Лейси?

— Да, така е според устава.

— Тогава ще подам жалба.

— А моята шефка незабавно ще я насочи към щатската полиция.

Очакваше нападките, с които Джери несъмнено се канеше да я засипе. Чака дълго, докато накрая осъзна, че разговорът е приключил. Джери го беше прекратила.

Лейси не беше толкова наивна, за да реши, че няма да се чуят повече. Може би Джери просто искаше да изчезне за известно време. Бяха се запознали едва преди седмица.

Пък и може би убийствата щяха да спрат.

След половин час Джери отново се обади.

— Не съм сигурна, Лейси, но може би има още два трупа. Номер седем и осем. В момента търся потвърждение, но може и да греша. Искрено се надявам да греша. Въпреки това той няма да спре.

— Какво потвърждение? Не знаех, че си намерила потвърждение за другите убийства.

— Потвърдила съм ги, поне в главата си. Теорията ми може и да се основава на необичайни съвпадения, но трябва да признаеш, че е убедителна.

— Не съм сигурна, че е убедителна, но знам, че не е достатъчна, за да започнем разследване. Пак повтарям, Джери, ние няма да се намесим.

— Твое ли е решението или на временната директорка?

— Какво значение има? Просто няма да се намесим и толкова.

— Би ли се заела, ако зависеше от теб?

— Довиждане, Джери.

— Добре, но от този момент нататък и твоите ръце са изцапани с кръв.

— Струва ми се, че прекаляваш.

Джери промърмори нещо неразбираемо, сякаш нарочно се опитваше да прикрие думите си. След няколко секунди каза ясно:

— Напоследък той е убивал по-често. Почти по една жертва годишно. Това не е необичайно за серийните убийци, поне за умните. Започват бавно, остават неразкрити, усъвършенстват уменията си, престават да се страхуват и се убеждават, че са твърде интелигентни. Тогава започват да допускат грешки.

— Какви грешки?

— Няма да ги обсъждам по телефона.

— Ти ми се обади.

— Така е, но не съм сигурна защо. — И Джери отново затвори.

Фелисити изникна неочаквано пред бюрото на Лейси и мълчаливо й подаде телефонно съобщение на старомодно розово листче.

— Най-добре се обадете на този човек — каза тя. — Държа се много грубо.

— Благодаря — каза Лейси, взе съобщението и я отпрати с поглед. — Моля те, затвори вратата на излизане.

Ърл Хатли беше настоящият председател на управителния съвет на КСЕ. Беше бивш съдия, симпатичен джентълмен и един от малкото досегашни членове на съвета, обзети от желание да усъвършенстват системата на правораздаването. Сигурно държеше телефона си в ръка, защото отговори незабавно. Попита я дали може да зареже всичко и незабавно да отиде в сградата на Върховния съд за спешна среща.

След петнайсет минути Лейси влезе в малката зала, където четиримата заседаваха. Ърл я покани да седне и й посочи стол в единия край на масата.

— Минавам направо по същество, Лейси, защото изоставаме от графика, а ни чакат неотложни въпроси.

Тя вдигна длани и каза:

— Слушам ви.

— Срещнахме се с Шарлот Баскин сутринта и тя ни връчи оставката си. Напуска още днес. Раздялата е по взаимно съгласие. Не беше подходяща за поста, както със сигурност си наясно, и започнахме да получаваме оплаквания. Така че отново останахме без изпълнителен директор.

— А аз още ли съм на работа? — попита Лейси невъзмутимо.

— О, да. Не можеш да напуснеш.

— Благодаря.

— Както знаеш, Шарлот беше четвъртият временно изпълняващ длъжността директор за последните две години. Доколкото чувам, работният дух е поспаднал.

— Какъв дух? Всеки си търси друга работа. Стоим там и чакаме поредното орязване на средствата. Какво очаквате? Трудно е човек да запази ентусиазма си, когато всяка година намаляват и бездруго мизерния ни бюджет.

— Наясно сме с това. Вината не е наша. От един отбор сме.

— Знам чия е вината и не се сърдя на вас. Но се работи трудно със слабо ръководство, понякога дори без ръководство, и с нищожна законодателна подкрепа. Губернаторът не дава пет пари за нас.

Джудит Тейлър каза:

— Следващата седмица ще се срещна със сенатор Фоуинкъл. Той отговаря за финансите, както знаеш, и според екипа му има шанс да получим малко пари.

Лейси се усмихна и кимна, като че ли бе искрено признателна. Не за пръв път чуваше такива приказки.

— Ето какъв е планът, Лейси — каза Ърл. — Ти си старши следовател и си звездата на агенцията. Колегите ти те уважават, дори ти се възхищават. Молим те да станеш директор временно, докато намерим кой да заеме поста за постоянно.

— Не, благодаря.

— Бърз отговор.

— И вашето предложение дойде бързо. Тук съм от дванайсет години и знам как стоят нещата. В големия кабинет е най-зле.

— Само временно.

— Напоследък всичко е временно.

— Нали не смяташ да напускаш?

— Всички си го мислим. Можете ли да ни вините? Като държавни служители, според закона трябва да получаваме същите увеличения на заплатите като всички останали. И когато режат бюджета ни, не ни остава друг избор, освен да намалим всичките си разходи освен заплатите. Лишаваме се от служители, оборудване, пътувания, от какво ли не.

Четиримата се спогледаха съкрушено. Положението изглеждаше безнадеждно и в този момент им идваше да излязат през вратата, да подадат оставка, да се приберат у дома и да оставят друг да се тревожи за жалбите срещу съдии.

Джудит обаче храбро продължи:

— Помогни ни, Лейси. Поеми работата за шест месеца. Можеш да стабилизираш Комисията и да ни спечелиш малко време да оправим бюджета. Ти ще си шефът, ще разполагаш с пълна власт. Вярваме в теб.

Ърл побърза да добави:

— Имаме ти огромно доверие. Пък и си най-опитната.

— Заплатата не е лоша — каза Джудит.

— Не е заради парите — каза Лейси.

Заплатата беше 95 хиляди долара годишно, значително повече от сегашните 70 хиляди, които получаваше. Не се беше замисляла за директорската заплата или поне не ламтеше за нея. Но разликата наистина беше чувствителна.

— Можеш да преструктурираш работата както пожелаеш. Да наемаш или да уволняваш, ние няма да ти се бъркаме. Само че корабът потъва и трябва да се спасява.

— Как планирате „да оправите бюджета“, както се изразихте? — попита Лейси. — Тази година законодателното тяло отново го оряза — разполагаме само с милион и деветстотин хиляди. Преди четири години имахме два милиона и триста хиляди. Трохи в сравнение с шейсетте милиарда за щатското правителство, но сме създадени от същото това законодателно тяло и от него получаваме разпоредбите си.

Джудит се усмихна и каза:

— И на нас ни дойде до гуша от бюджетните съкращения, затова ще погнем законодателите. Остави тази грижа на нас. Ти управлявай агенцията, а ние ще намерим парите.

Внезапно Лейси усети преценката си замъглена от мисълта за Джери Кросби. Ами ако нейните подозрения се окажеха верни? Ако убийствата продължаваха? Като директор, временен или не, щеше да има властта да постъпи както намери за добре с жалбата на Джери.

Замисли се и за парите — увеличението не беше за пренебрегване. Допадаше й мисълта да преструктурира службата, да се избави от мъртвия товар и да намери по-млади таланти. Замисли се за уикенда си с Али и за факта, че не отбелязаха напредък в плановете за бъдещето, така че не се очакваше драстична промяна в пейзажа. Поне не скоро.

Четиримата се усмихваха и отчаяно чакаха да чуят желания отговор.

— Дайте ми двайсет и четири часа — все така смръщено помоли Лейси.