Списъкът на съдията

24

Мързеливата съботна сутрин на Лейси бе нарушена на два пъти, преди да се добере до кафеварката. Първото обаждане я събуди в 8:03 ч. Непознат номер, вероятно спам. С други думи, не вдигай. Нещо обаче я подтикна да го направи, а ако се окажеше автоматично обаждане, можеше просто да затвори както винаги.

— Добро утро, Лейси — поздрави я тихо Джери.

— Добро утро. Какво има?

— Просто си мислех за теб. Напоследък често ми се случва. Как си, какво правиш?

— Спях, но ти ме събуди. Събота е, почивен ден, днес не съм на работа. Мисля, че вече ти обясних.

— Извинявай — каза Джери с тон, който издаваше всичко друго, но не и разкаяние. — Защо трябва да е по работа? Не може ли просто да си поговорим като приятелки?

— Не може, защото не сме приятелки, поне засега. Запознахме се преди около месец. Някой ден може и да се сприятелим, след като свършим работата, която ни събра, но още не.

— Разбирам.

— Каквато и да е причината за обаждането ти, със сигурност не е приятелските ти чувства.

— Така е. Много съжалявам, че те притеснявам.

— Събота сутрин е, Джери. Наистина спях.

— Ясно. Виж, сега затварям, но нека първо да кажа каквото исках. Може ли?

— Казвай.

— Твърде вероятно е Баник да знае за жалбата и за това, че ти се ровиш в миналото му. Не мога да го докажа, но започвам да си мисля, че той притежава някаква свръхсила, екстрасензорни способности, нещо такова. Не знам. Но със сигурност е изключително умен и съобразителен. Е, може би съм малко параноична, но живея с него от много отдавна и смея да твърдя, че е навсякъде. Внимавай, Лейси. Ако знае, че си по следите му, от него може да се очаква всичко.

— Мислила съм по въпроса.

— Добре. Дочуване.

Джери затвори и Лейси веднага се почувства зле, че се е държала толкова рязко. Горката жена беше развалина, и то от много години, затова самата тя трябваше да прояви повече търпение.

Само че беше твърде рано в събота сутрин.

Искаше да поспи още и затвори очи, но кучето заскимтя. Колко хубаво би било Али да е до нея. А ето че лежеше сама, вече съвсем будна, и мислеше за Джери Кросби и тъжния й живот.

Когато брат й звънна десет минути след Джери, Лейси почувства, че плановете й за безгрижен ден ще се провалят. Гънтър й съобщи, че има нов самолет и иска да се изфука с него. И понеже времето било идеално, го обзело желание да долети при сестричката си и да я заведе на обяд.

— На пистата съм и в момента излитам, ще кацна в Талахаси след осемдесет и четири минути. Чакай ме на летището.

Толкова типично за Гънтър. Светът се въртеше около него и всички други бяха просто статисти. Лейси нахрани кучето и го пусна навън, навлече някакви джинси, изми си зъбите и потегли към летището. Ленивата й събота отиде по дяволите. Всъщност не беше изненадана. Нищо, свързано с брат й, не я изненадваше. Той беше запален пилот, който сменяше самолетите си почти със същата бързина, с която купуваше и продаваше спортните си коли. И с жените постъпваше по същия начин, както и с банкерите и инвеститорите си. Когато строителният бизнес беше във възход, той пилееше пари, а когато замреше, вземаше заеми, докато вече не беше възможно. Дори когато неговите търговски центрове и жилищни комплекси се продаваха добре, Гънтър сякаш неизменно беше на ръба на финансова катастрофа. И понеже раздуваше нещата или си ги измисляше, Лейси беше загубила представа колко пъти е обявявал фалит. Като че ли три. Имаше два развода. Веднъж се размина на косъм с обвинителен акт.

Въпреки проблемите обаче Гънтър си спеше дълбоко всяка нощ и подхващаше всеки нов ден с въодушевление и самоувереност. Неговата жажда за живот беше заразителна и ако се окажеше в настроение да лети, нищо не можеше да го спре, независимо какви планове си е направила Лейси.

Докато стоеше на частния терминал, отпивайки от блудкаво кафе, и наблюдаваше как малките самолети кацат и излитат, тя хем се боеше от срещата, хем я чакаше с нетърпение. И двамата им родители бяха починали, затова те се нуждаеха един от друг. Не бяха семейни, нямаха деца и явно щяха да бъдат последното поколение от фамилията. Труди, сестрата на майка им, се вживяваше в ролята на матриарх, но Лейси и Гънтър бяха единни в съпротивата си.

Тя се боеше от срещата, защото Гънтър винаги налагаше своето мнение. След катастрофата непрекъснато й се месеше — за съдебното дело, за адвоката й, за правната стратегия. Според него Лейси само си губеше времето в КСЕ. Не харесваше особено и Али Пачеко, въпреки че, това беше реакция на нейната критичност към приятелките му. Гънтър смяташе, че Талахаси е много провинциален град и тя трябва да се премести в Атланта. Не одобряваше колата й и тъй нататък.

А ето го и него на лъскавата му играчка — скочи от крилото без никакъв багаж, плейбой, решил да направи едно кръгче със самолета си и да се почерпи с вкусен обяд. Прегърнаха се и излязоха от терминала.

Още щом си сложи колана, Гънтър попита:

— Защо още караш тая бричка?

— Виж, Гънтър, много се радвам да те видя, както винаги. Но последното, което ми се слуша днес, е порой от обиди за живота ми. Включително за колата. Ясно?

— Ох, мила, май си станала накриво.

— Вярно е.

— Видя ли самолета ми? Красота, а?

— Видях го. Чудесен е.

— Купих го миналия месец от един човек, чиято жена го спипала, че й изневерява. Тъжна работа.

Гънтър обаче изобщо не беше тъжен.

— Какъв е? — попита тя, но само защото така беше редно.

— Соката ТВМ 700, турбовитлов с всички екстри. Представи си ферари, но с криле. Четиристотин и осемдесет километра в час. Страхотна сделка.

За Гънтър „страхотна сделка“ означаваше, че е убедил поредния банкер да му отпусне заем.

— Звучи вълнуващо. Но ми изглежда много малък.

— Има място за четирима пътници. Искаш ли да те повозя?

— Нали щяхме да ходим на обяд?

Лейси вече два пъти беше летяла в самолет, пилотиран от брат й, и й беше предостатъчно. Той беше сериозен пилот, който не рискуваше и не правеше глупости, но си беше Гънтър.

— Така — каза той и внезапно си погледна телефона. Прибра го и попита: — Как е Али? Още ли си с него?

— Да, нещата са супер. А твоето ново завоевание?

— Кое точно? Виж, според мен е време този човек или да направи сериозната крачка, или да продължиш напред. Колко време мина, две години?

— О, говори експертът по браковете, така ли?

Гънтър прихна, а след малко и Лейси. Напушваше я смях дори при мисълта, че той може да я съветва на романтичния фронт.

— Добре, стига толкова. Говорила ли си скоро с леля Труди? Къде отиваме?

— Вкъщи, за да взема душ. Нямах време по-рано.

— Защо се разтакаваш в такава страхотна сутрин?

— Говорил ли си с Труди? Трябва да й се обадя.

— Не, гледам да я избягвам. Горката. Направо е изгубена без мама. Бяха най-добри приятелки, а сега е като затворничка при онзи неин съпруг.

— Нищо му няма на Роналд.

— Отвратителен е и ти го знаеш. Двамата не се понасят, но след петдесет години брак явно няма накъде.

— Да сменим темата. Как върни бизнесът напоследък?

— Предпочитам да говорим за Роналд.

— Толкова ли е зле?

— Всъщност не, страхотно върви. Нуждая се от помощник, Лейси, затова искам да дойдеш в Атланта и да работиш с мен. Ярки светлини, голям град, много повече развлечения. Ще натрупаме цяло състояние, освен това има десетина страхотни мъже, с които искам да те запозная.

— Не съм сигурна, че ми се излиза с твои приятели.

— Стига де, имай ми доверие. Говоря за хора с пари и с перспектива. Али каква заплата получава във ФБР?

— Не знам и не ме интересува.

— Едва ли е голяма. На държавна работа е.

— Аз също.

— Именно. Можеш да живееш и по-добре. Повечето от тези мъже, за които ти говоря, са милионери със собствени компании. Имат всичко.

— Да, включително издръжка за бившата съпруга и децата.

Гънтър се засмя и каза:

— Е, някои имат и това.

В този момент телефонът му звънна и той потъна в оживен разговор за някакъв кредит. В събота сутрин?

Брат й продължаваше да говори по телефона, докато тя паркираше пред дома си. Влязоха, Лейси го остави в хола и се качи горе в спалнята си.

Обядваха на сенчеста тераса в изискан ресторант далече от центъра на града. Лейси бе направила резервацията за 11:30 ч. най-вече защото все още се надяваше да прекара част от следобеда сама. Терасата засега беше съвсем празна.

Тя побърза да поиска студен чай за двамата. Ако Гънтър поръчаше обичайната си бутилка вино, целият следобед щеше да отиде. Тя забеляза с облекчение, че той подмина винения лист и се зае да обсъжда менюто. Обикновено, когато вечеряха в Талахаси, брат й подмяташе как тук никъде няма хубава храна. И в това отношение Атланта превъзхождала нейния град. Този път не го направи, а направо избра салата с раци. Лейси си поръча гриловани скариди.

— Още ядеш колкото едно птиче — каза той, любувайки се на сестра си. — И си в страхотна форма.

— Благодаря, но да не обсъждаме теглото ми надълго и нашироко. Знам какво целиш.

— За двайсет години не си напълняла дори с един килограм.

— Не съм и не смятам сега да го правя. За какво друго искаше да говорим?

— Ама беше станала кожа и кости след катастрофата. За малко да я нарека злополука, но не беше толкова просто, нали?

Добро въведение към нейното предстоящо съдебно дело. Тя се усмихна и отговори:

— След като ми свалиха гипса и превръзките, тежах петдесет килограма.

— Помня, но се възстанови чудесно. Гордея се с теб, Лейси. Още ли ходиш на терапия?

— За физиотерапията ли питаш или за другата?

— За физиото.

— Да, два пъти седмично, но скоро ще приключа. Вече приех факта, че винаги ще усещам болки тук-там и известна скованост, но все пак извадих късмет.

Гънтър си сложи малко лимон в чая и я погледна.

— Не мога да го нарека късмет, но се отърва по-леко от Хюго. Горкият човек. Поддържаш ли връзка с вдовицата му… как се казваше?

— Върна. Да, още сме близки.

— Ползвате един и същ адвокат, нали?

— Да. Сверяваме си часовниците и се подкрепяме взаимно. Никоя от нас не иска процес. Не съм сигурна дали ще го понеса.

— Изобщо няма да се стигне до съдебната зала. Негодниците ще се съгласят на споразумение.

Гънтър имаше много повече опит с гражданските дела, макар и предимно в областта на нарушените договори и просрочените заеми. Доколкото бе известно на Лейси, той никога не беше водил дела за телесна повреда.

— Явно нещата са се закучили на фаза доказателства — отбеляза Гънтър в опит да премине към същината на въпроса.

— Така изглежда. Адвокатът ми ме предупреди, че може да се наложи да дам клетвени показания. Ти сигурно си го правил.

Гънтър изсумтя отвратено и каза:

— О, да, много е забавно. Гледаш как петима адвокати на отсрещната маса кроят как да те нападнат след всяка дума, след всяка сричка, за да докопат още от парите ти. Не може ли адвокатът ти да уреди споразумение? Тази история трябваше да е приключила още преди месеци.

— Сложно е. Да, става дума за солидна сума, но това само привлича още повече гладни адвокати.

— Ясно ми е. Но ти на колко си склонна да се съгласиш, Лейси? На каква сума?

— Не знам. Още не сме на този етап.

— Полагат ти се милиони, скъпа. Тия копелета са те нарочили и умишлено са се блъснали в колата ти. Ти…

— Моля те, всичко това ми е известно, Гънтър, не искам да си го спомням пак.

— Добре, извинявай, аз просто се тревожа за теб. Не съм сигурен, че си избрала подходящ адвокат.

— Вече ти казах, мога и сама да се погрижа за себе си и за адвоката си. Не си губи времето в тревоги.

— Добре, извинявай. Но аз съм ти брат, няма как да не се притеснявам.

Поднесоха им храната и двамата посрещнаха с облекчение прекъсването на разговора. Започнаха да се хранят и се умълчаха. Той видимо беше погълнат от мисли, но не желаеше да ги изрича на глас.

Лейси се опасяваше най-вече да не би Гънтър да се нуждае от солидна финансова инжекция точно когато тя сключи извънсъдебно споразумение. Той не би поискал парите направо, като подарък, а би я помолил за спешен заем. Ако се стигнеше дотам, тя беше решила да му откаже. Знаеше, че брат й има навика да взема нов заем, за да върне предишен, и че се движи по границата между просперитета и финансовия крах. Нямаше да му позволи да припари до парите й, когато и ако изобщо ги получеше. Дори отказът й да предизвикаше разрив помежду им. Тя предпочиташе да запази парите си и да се справи с последиците от грозно скарване, отколкото да му ги даде, той да ги пропилее и да я изправи пред бъдеще, пълно с празни обещания.

Гънтър изостави въпросите за съдебното дело и продължи да обсъжда любимата си тема: своя най-нов проект. Канеше се да строи цяло селище с централен площад, административна сграда, църква, училище, езерца, алеи и задължителното голф игрище. Истинска утопия. Проект за 50 милиона долара съвместно с други инвеститори, разбира се. Лейси с мъка се престори на заинтригувана.

Терасата започна да се пълни и не след дълго вече отвсякъде ги заобикаляха хора. Гънтър се поколеба дали да не си поръча чаша вино за десерт, но промени намерението си и избра еспресо. Плати сметката и заяви, че му е време да се връща на летището. Поредната сделка била на кантар, имали нужда от него в Атланта.

Лейси го прегърна в частния терминал и го изпрати с поглед, докато се отдалечаваше по пистата. Много обичаше брат си, но си отдъхна, когато той най-сетне замина.