Списъкът на съдията

15

Освен същественото увеличение на заплатата, което тя прие с радост, и по-големия кабинет, който с още по-голяма радост отказа, повишението нямаше кой знае какви предимства. Едно от тях все пак беше служебен автомобил — последен модел „Шевролет Импала“, почти нов. Допреди няколко години всички следователи караха служебни коли и не се притесняваха за командировъчните. Само че орязаният бюджет промени всичко.

Лейси реши, че Дарън Троуп ще бъде дясната й ръка, поради което на него се падаше честта да шофира. Скоро щеше да го осведоми за тайната свидетелка и за смайващите й обвинения, но не и за истинската й самоличност. Това нямаше да стане скоро.

Дарън паркира на полупразния паркинг на един хотел на няколко километра от Талахаси.

— Лицето ще види, че влизаме в хотела, и ще знае, че и ти си тук.

— Лицето?

— Извинявай, но засега не мога да ти разкрия повече.

— Харесва ми. Невероятна интрига.

— Представа нямаш в какво се замесваш. Просто ме почакай в кафенето или във фоайето.

— Къде ще се срещнеш с въпросното лице?

— В стая на третия етаж.

— Чувстваш ли се в безопасност?

— Разбира се, пък и нали ти ме чакаш долу, готов да се притечеш на помощ? Носиш ли си пистолета?

— Забравих го.

— Що за агент си?

— Не знам. Мислех, че съм незначителен следовател, който работи за минимална заплата.

— Ще ти издействам повишение. Ако не се върна до час, можеш да предположиш, че са ме отвлекли и сигурно ме изтезават.

— И после какво?

— Бягай.

— Ясно. Лейси, каква точно е целта на тази среща?

— Добре, ще ти кажа. Очаквам официална жалба срещу окръжен съдия, която ще съдържа обвинения, че той е извършил убийство, докато вече е бил на този пост. Може би не само едно. Многократно се опитах да убедя лицето да се откаже и да се обърне към ФБР или към друга организация, която се бори с престъпността. Не се получи. Разследването, каквото и да представлява, ще започне от нас. Но нямам представа как ще завърши.

— Добре ли познаваш въпросното лице?

— Не, запознахме се преди две седмици. В кафенето на партера на „Сайлър“. Ти я снима.

— А, за нея ли става дума?

— Да.

— Вярваш ли й?

— Така мисля. Въпреки това не спирам да се колебая. Обвинението е чудовищно, но тя представи доста силни косвени доказателства. Не истински улики, не забравяй, но достатъчно подозрения, за да събудят интерес.

— Страхотно, Лейси. Непременно трябва да ме включиш в разследването. Страшно си падам по заплетените криминални случаи.

— Вече си включен, Дарън. Ти и Садел. Това е екипът, ясно? Само ние тримата. И трябва да ми обещаеш да не настояваш да разкрия истинската й самоличност.

Той заключи устни с жест и отговори:

— Обещавам.

— Да тръгваме.

В далечния ляв ъгъл на фоайето, зад регистратурата, имаше кафене. Дарън мълчаливо зави натам, а Лейси тръгна към асансьорите. Качи се на третия етаж, намери стаята и почука.

Джери отвори вратата без усмивка и без поздрав. Кимна й да влезе и Лейси бавно пристъпи вътре. Огледа се: малка стая с едно легло.

— Благодаря, че дойде — каза Джери. — Сядай.

До телевизора имаше стол.

— Добре ли си? — попита Лейси.

— Пълна развалина съм. — Нямаше ги елегантните дрехи и фалшивите дизайнерски очила. Джери беше облечена със стар анцуг и ожулени маратонки. Не носеше грим и изглеждаше с години по-възрастна. — Сядай.

Лейси се настани на стола, а Джери седна на леглото. Посочи към някакви документи върху бюрото.

— Ето я жалбата. Постарах се да бъда възможно най-кратка, използвам името Бети Роу. Даваш ли ми дума, че никой друг няма да научи истинското ми име?

— Не мога да ти обещая, Джери. Вече ти обясних. Гарантирам ти, че никой от Комисията няма да разбере коя си, но нищо повече.

— Нищо повече ли? А какво повече има, Лейси?

— Сега разполагаме с четиресет и пет дни за разследване по повод твоята жалба. Ако открием доказателства в подкрепа на обвиненията ти, единствената ни възможност ще бъде да се обърнем към полицията или към ФБР. Не можем да арестуваме този съдия за убийство, обясних ти. Можем да го свалим от поста му, но загубата на работата ще бъде най-малкият му проблем.

— Длъжна си да ме предпазваш. Непрекъснато.

— Ще си свършим работата, само това мога да ти обещая. Никой от колегите ми няма да знае името ти.

— Предпочитам да не влизам в неговия списък, Лейси.

— Е, аз също.

Джери пъхна ръце в джобовете си и се залюля напред-назад, потънала в друг свят. След дълга и неловка пауза каза:

— Той убива отново, Лейси. Изобщо не е преставал.

— Да, ти спомена, че вероятно има още едно убийство.

— Има. Преди пет месеца е убил човек на име Лани Върно в Билокси, Мисисипи. По същия начин, със същото въже. Разбрах причината. Аз, а не полицията, аз я разбрах. Проследих Върно до Пенсакола, където е живял преди тринайсет години. Потърсих къде може да са се пресекли пътищата им с Баник и намерих къде. Аз, не полицията. Те нямат представа.

— Те нямат представа и за Баник — каза Лейси. — Какво се е случило?

— Стар спор около ремонт на къщата на Баник. Върно извадил пистолет. Трябвало е да дръпне спусъка. По онова време Баник бил обикновен адвокат и го дал под съд по обвинение в нападение. Изгубил делото. Върно бил оправдан, но вероятно незабавно е влязъл в списъка му. Баник е чакал тринайсет години, можеш ли да повярваш?

— Не.

— Вече убива по-често, което не е необичайно. Има всякакви серийни убийци, няма правила. Много често обаче те ускоряват темпото, после отново го забавят. — Джери се полюшваше бавно, зареяла поглед напред като в транс. — Освен това рискува, допуска грешки. Едва не са го спипали с Върно, когато някакъв човек се появил, горкият, в неподходящия моментна неподходящото място. Баник му строшил черепа, но не използвал въжето. То е само за избраните.

Убедеността, с която Джери описваше неща, които не беше виждала с очите си и не можеше да докаже, беше смайваща. И притеснителна.

— А местопрестъплението? — попита Лейси.

— Не знаем много за него, защото още се води разследване и от полицията мълчат. Втората жертва е местен строител с много приятели, затова общността оказва огромен натиск върху следователите. Както винаги обаче, Баник не е оставил никакви следи.

— Шест и две прави осем.

— За толкова знаем. Може да има още.

Лейси се пресегна и взе жалбата, но не я прочете.

— Какво пише вътре?

Джери престана да се люлее и разтърка очи, все едно й се спеше.

— Пише само за три убийства. Последните три. Лани Върно и Майк Дънуди от миналата година и Пери Кронк отпреди две. Кронк е онзи случай от Флорида Кийс — адвокатът от голямата кантора, който не предложил работа на Баник, след като завършил право.

— Защо точно тези три?

— Върно, защото лесно се доказва връзката му с Пенсакола. Навремето е живял там, установих го. Лесно е, трябва да покажем на полицията как става. Свързано е със стари дела, заровени в дигитални архиви, и стари съдебни досиета, които се съхраняват в един склад. Все неща, които съм открила сама. Ако ги дадем наготово на ченгетата, те може и да скалъпят някакво обвинение.

— Затова им трябват доказателства, Джери. Не просто съвпадения.

— Така е, само че те никога не са чували името Рос Баник. След като ти им кажеш, след като направиш необходимите връзки, ще могат да нахлуят с призовка.

— А Кронк, него защо?

— Това е единственият случай от Флорида и е свързан с пътуване. От Пенсакола до Маратон се стига за десет часа, така че Баник не е изминал разстоянието за един ден. Хотели, покупка на гориво, може дори да е отишъл със самолет. Има вероятност да е оставил много улики по пътя. Би трябвало да успееш да проследиш движението му преди и след убийството. Прегледай графика на делата му в съда, провери кога е влизал в зала, всичко. Елементарна детективска работа.

— Ние не сме детективи, Джери.

— Но сте следователи, нали?

— Нещо такова.

Джери се изправи, протегна се и отиде до прозореца. Погледна навън и попита:

— Кой е мъжът с теб?

— Дарън, моят колега.

— Защо го доведе?

— Защото така искам да действам, Джери. Сега аз съм шефът и аз определям правилата.

— Добре, но мога ли да ти имам доверие?

— Ако не ми вярваш, обърни се към полицията. И бездруго така би било редно. Не съм искала този случай.

Джери неочаквано закри очите си с ръце и се разплака. Лейси се стъписа от неочаквания емоционален изблик и се почувства виновна, че не е проявила повече съчувствие. Имаше си работа с много ранима жена.

Донесе й кърпички от банята и я изчака да се овладее. Джери избърса сълзите си и каза:

— Извинявай. Не съм на себе си и не знам колко още мога да продължавам така. Не съм допускала, че ще се стигне дотук.

— Успокой се, обещавам ти да направя всичко по силите си да запазя името ти в тайна.

— Благодаря ти.

Лейси погледна часовника си и установи, че е била в стаята само осемнайсет минути. Джери беше пътувала четири часа от Мобил, а по нищо не личеше да е пила кафе или вода, нито да е закусила.

— Имам нужда от кафе — каза Лейси. — Ти искаш ли?

Джери кимна и тя изпрати есемес на Дарън — поръча му да купи две големи кафета. Среща след десет минути пред асансьорите. Прибра телефона си и каза:

— Я чакай… Включила си Върно, защото навремето е живял в Пенсакола и там пътищата му са се пресекли с Баник?

— Да, точно така.

— Но той не е единственият от Пенсакола. Първата жертва, онзи командир на скаутския отряд, Тад Лийуд, е отраснал в едно градче, недалече от Баник. Убит е през деветдесет и първа, нали?

— Да, тогава.

— И смяташ, че това е първото убийство?

— Надявам се, но всъщност не знам. Само Баник знае.

— И журналистът Дани Кливланд, който е работел в „Пенсакола Леджър“ и е живял там преди около петнайсет години. Намерен е мъртъв в апартамента си в Литъл Рок през две хиляди и девета.

— Подготвила си си домашното.

Лейси излезе от стаята, клатейки глава. Взе кафетата от Дарън и веднага се върна. Джери остави своята чаша върху бюрото. Лейси отпи голяма глътка, заснова между вратата и прозореца и каза:

— В папките, които ми даде най-напред, сред жертвите му фигурираха две жени, обаче не ги споменаваш. Може ли да ми кажеш нещо повече за тях?

— Разбира се. Докато следвал в Университета на Флорида, се запознал с момиче на име Айлийн Никълбъри. Той членувал в студентското братство, тя — в сестринството, движели се в общи среди. Една вечер били на купон, където всички се наливали. Алкохол, марихуана, безразборен секс. Баник и Айлийн отишли в неговата стая, но той явно не се представил добре. Тя му се присмяла, развързала си езика, разказала на другите и го унизила. Станал за посмешище. Това се случило някъде през осемдесет и пета. След около тринайсет години Айлийн била убита близо до Уилмингтън, Северна Каролина.

Лейси слушаше и не вярваше на ушите си.

— Другото момиче е Ашли Барасо — продължи Джери. — Следвали заедно право в Университета на Маями, това е сигурно. И тя е удушена със същото въже шест години след като се дипломирали. За нея знам по-малко, отколкото за другите жертви.

— Къде е убита?

— В Кълъмбъс, Джорджия. Била омъжена, с две малки деца.

— Ужасно!

— Всичките му убийства са ужасни, Лейси.

— Да, разбира се.

— Моята теория е, че той има сериозен проблем със секса. Може би е свързано със сексуалното насилие от страна на Тад Лийуд, когато Баник е бил дванайсет-тринайсетгодишен. Вероятно не е получил нужната помощ и подкрепа навремето. Тъй или иначе, не е преодолял травмата. Убил е Айлийн, защото му се е присмяла. Не знам какво се е случило между него и Ашли Барасо и сигурно никога няма да разберем, но са следвали заедно, били са в една група, затова имам основание да предположа, че са се познавали добре.

— Убитите жени били ли са изнасилени?

— Не, той е твърде умен, за да го направи. Най-важното веществено доказателство на едно местопрестъпление е трупът — той разкрива страшно много. Само че Баник е крайно предпазлив, оставя само въжето и удара в тила. Мотивът му винаги е отмъщение, е изключение на Майк Дънуди. Горкият, той просто е извадил лош късмет.

— Добре, добре, позволи ми да посоча нещо съвсем очевидно. Ти си афроамериканка.

— Да.

— Допускам, че около осемдесет и пета година всички членове на братствата и сестринствата са били бели.

— Разбира се.

— Но ти не си следвала в Университета на Флорида, нали?

— Не.

— Откъде тогава научи историята за Баник и Айлийн? Да не би да са само слухове и градски легенди, които група пияни богати хлапета помнят и разправят?

— В по-голямата си част – да.

— Е?

Джери се пресегна към голямо куфарче, отвори го и извади някаква книга. Подаде я на Лейси, която я взе и впери поглед в нея.

— Коя е Джил Монро?

— Аз. Издадох тази книга и още няколко със собствени средства и под различни псевдоними. В малко издателство на запад. На практика не се разпространява, а и не е предназначена за читатели. Тя е част от прикритието ми, Лейси, от фиктивния ми живот.

— Каква е книгата?

— Криминална документалистика. За престъпления, които намерих в интернет — откраднах ги, но все пак не бяха защитени с авторско право.

— Слушам.

— Чрез книгите привличам внимание и постигам правдоподобност. Представям се като опитен автор на криминална и полицейска документалистика. Винаги на свободна практика, разбира се. Обяснявам, че работя над книга за стари случаи, свързани с млади жени, които са били удушени. Конкретно за тази книга проверих информацията за братствата и сестринствата в Университета на Флорида и накрая подредих пъзела. Никой от старите приятели на Айлийн не искаше да говори. Отне ми месеци, дори години, но накрая намерих един член на братството, който се разприказва. Срещнахме се в бар в Сейнт Пийт и той каза, че познавал Айлийн. Много момчета я познавали. Не бил говорил с Баник от години, но след няколко питиета все пак ми разказа за неговата злополучна нощ с Айлийн. Твърдеше, че бил жестоко унизен.

Лейси закрачи из стаята, премисляйки чутото.

— Добре, но как изобщо научи за смъртта на Айлийн?

— Имам си източник. Един малко шантав изследовател. Бивше ченге, което събира и изучава повече данни за престъпления от всеки друг на света. Годишно има около триста убийства чрез удушаване. Всички по един или друг начин стигат до електронната база данни на ФБР за насилствени престъпления. Моят източник проучва стари случаи, търси сходства и повтарящи се модели. Намери случая с Айлийн Никълбъри преди десет години и ми го предаде. Намери и случая с Лани Върно. Не знае за Баник и няма представа как използвам информацията. Мисли ме за автор на криминална литература.

— Той приема ли твоята теория за серийния убиец?

— Не му плащам да приема теории. Това не го обсъждаме. Плащам му да се рови из отломките и да ми съобщава, когато попадне на нещо подозрително.

— Само от любопитство: къде се намира този човек?

— Не знам. И той като мен използва различни имена и адреси. Не сме се срещали, не сме говорили по телефона и никога няма да го направим. Обещава ми пълна анонимност.

— А как му плащаш?

— В брой до пощенска кутия в Мейн — каза Джери и отпи от кафето си.

Лейси беше толкова изумена, че се наложи да седне.

Замисли се колко много информация е събрала Джери през последните двайсет и няколко години.

Тя сякаш прочете мислите й и каза:

— Знам, че ти идва в повече. — Извади от джоба си флашка и й я подаде. — Тук има над шестстотин страници проучвания, статии от вестници, полицейски досиета, всичко, което съм намерила и което може да ти бъде полезно. А вероятно и много неща, които не ти трябват.

Лейси взе флашката и я пъхна в джоба си.

— Материалът е кодиран — поясни Джери. — Ще ти изпратя ключа за разкодиране.

— Защо е кодиран?

— Защото целият ми живот е кодиран, Лейси. Всичко, което правим, оставя някаква следа.

— И ти смяташ, че той е някъде там, по следата?

— Не знам, но се стремя да не се излагам на показ.

— Добре, в този ред на мисли: каква е вероятността Баник да знае, че някой го е погнал? Става дума за осем убийства, Джери. В най-различни щати.

— Аз ли не знам? Осем убийства за двайсет и две години. Разговаряла съм със стотици хора, но повечето изобщо не ми бяха полезни. Да, има вероятност негов състудент да му каже, че някой разпитва, но аз никога не използвам истинското си име. Възможно е и ченге от Литъл Рок, от Сигнал Маунтин или от Уилмингтън да се изпусне, че някакъв частен детектив души около стар случай на убийство, но няма начин да стигне до мен. Страшно много внимавам.

— Защо тогава си толкова притеснена?

— Защото той е много умен и търпелив, а и защото няма да се учудя, ако се връща.

Лейси почака за разяснение, после попита:

— Къде да се връща?

— На местопрестъпленията. Тед Бънди го е правел, други серийни убийци също. Баник не е толкова небрежен, но може да държи полицията под око, да следи какво се случва със старите досиета и да проверява дали някой не се е отбивал в архива.

— Но как?

— През интернет. Лесно би могъл да хакне полицейските досиета и да разбере какво става. А има и частни детективи, Лейси. Ако им платиш достатъчно, ще свършат работата и ще си държат езика зад зъбите.

Телефонът на Лейси звънна. Дарън я проверяваше.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, дай ми десет минути.

Тя остави телефона и погледна Джери, която отново бършеше лицето си и се поклащаше.

— Е, смятай жалбата си за подадена. Часовникът започва да тиктака.

— Ще ме осведомяваш ли как върви разследването?

— Колко често?

— Всеки ден?

— Не. Ще ти кажа, когато и ако постигнем някакъв напредък.

— Трябва да постигнете напредък, Лейси, трябва да го спрете. Аз не съм в състояние да направя нищо повече. Толкова от мен, приключих. Изтощена съм до краен предел физически, емоционално и финансово, това е краят. Не мога да повярвам, че най-сетне стигнах дотук и слагам точка.

— Обещавам да поддържаме връзка.

— Благодаря. Моля те, внимавай.