Списъкът на съдията

8

Бояджията се казваше Лани Върно. Късно в петък следобед миналия октомври той се беше покатерил на стълба в дневната на недовършена къща — една от десетките, разположени нагъсто на непавирана улица в ширнал се нов комплекс непосредствено до Билокси. Боядисваше корниза на високия три и половина метра таван с кофа бяла боя в едната ръка и тънка четка в другата. Беше сам, колегата му вече си беше тръгнал — приключил бе за деня и за седмицата и се бе запътил към бара. Лани погледна часовника си и поклати глава. Минаваше пет следобед, а той продължаваше да работи. От радиото в кухнята долитаха най-новите кънтри хитове.

И на него му се ходеше в бара за една шумна бирена вечер и сигурно вече щеше да е там, ако не беше очакваният чек.

Строителният предприемач му бе обещал да го донесе преди края на работното време и раздразнението на Лани растеше с всяка изминала минута.

Входната врата беше отворена, но музиката заглуши затръшването на вратата на пикапа, който бе спрял на алеята.

В дневната се появи мъж и го поздрави дружески.

— Казвам се Бътлър, окръжен строителен инспектор.

— Влизайте — покани го Върно, без да го погледне.

Къщата все още беше строителна площадка, непрекъснато идваха някакви хора.

— Работите до късно — провлачено отбеляза Бътлър.

— Да, но вече съм готов за бира.

— Сам ли сте?

— Сам съм и се каня да тръгвам.

Върно погледна надолу и забеляза, че върху обувките си инспекторът е сложил светлосини калцуни. Странно, мина му през главата за секунда. На ръцете му също имаше латексови ръкавици. Този тип явно беше маниак на тема бацили. В дясната си ръка държеше клипборд.

— Припомнете ми къде беше електрическото табло — каза Бътлър.

— В дъното на коридора — отговори Върно, топна четката в кофата и продължи да боядисва.

Бътлър излезе от дневната, тръгна по коридора, провери трите спални и двете бани и бързо влезе в кухнята. Надникна през прозореца, но не видя никого. Пикапът му беше паркиран на алеята зад този на бояджията. Той се върна в дневната и без да каже нито дума, бутна стълбата. Върно падна с вик, стовари се върху камината и главата му се блъсна в тухлите. Зашеметен, той се опита да пролази и да се изправи на крака, но вече беше твърде късно.

От десния джоб на панталона си Бътлър извади двайсет сантиметрова стоманена пръчка, която завършваше с тристаграмова топка от олово. Затова я беше кръстил на галено Оли. Тръсна я вещо и телескопичната пръчка стана двойно, а после и тройно по-дълга. Бътлър нанесе каратистки удар в ребрата на Върно и те изхрущяха. Бояджията изкрещя от болка и преди да издаде нов звук, оловната топка строши черепа му като яйчена черупка. На практика той вече беше мъртъв. Тялото му щеше да престане да функционира, сърцето му щеше да бие все по-бавно и по-бавно, докато не стигнеше десетминутната граница, когато той щеше да спре да диша. Само че Бътлър не можеше да чака толкова дълго. Той извади от левия джоб на панталона си късо въже, дебело около сантиметър, найлоново, с двойна оплетка в яркосиньо и бяло. Бързо го уви два пъти около врата на Върно, после притисна коляно в гръбнака му, между лопатките, и задърпа с все сила краищата на въжето, докато прешлените не започнаха да се пукат.

В последните секунди Върно простена и се опита да се размърда, сякаш тялото му инстинктивно се бореше да се спаси. Не беше дребен човек и като по-млад все се замесваше в сбивания, но с въже на шията и със строшен череп беше изгубил цялата си сила. Коляното върху гърба му го приковаваше към пода, докато чудовището пристягаше въжето. Сигурно последното му усещане е било изумление от физическата сила на този тип с нелепите калцуни върху обувките.

Бътлър беше научил още преди години, че в борбата надделява най-силният. В няколкото решаващи секунди силата и бързината бяха всичко. Цели трийсет години той беше вдигал тежести, тренирал бе карате и таекуондо — не за здраве или за да впечатлява жените, а за да напада хора.

След като две минути опъва въжето, Бътлър усети как тялото на Върно се отпуска. Дръпна краищата още по-силно, после ги завърза като опитен моряк — направи безупречен двоен кръстовиден възел. Изправи се, внимавайки да не стъпи в кървавата локвичка, и си даде няколко секунди да се възхити на творението си. Кръвта го притесняваше. Беше твърде много, а той мразеше такива местопрестъпления. Хирургичните му ръкавици бяха почервенели, имаше и пръски по светлия памучен панталон. Трябваше да си обуе черен. Къде му беше умът?

Все пак се полюбува на сцената. Жертвата лежеше по очи с разперени под странни ъгли крайници. От тялото бавно се стичаше кръв в красив контраст с новия чамов под. Бялата боя се беше разплискала по камината и по стената, чак до прозореца. Съборената стълба беше хубав детайл. Първият човек, който пристигнеше на местопрестъплението, можеше да си помисли, че Върно е паднал лошо и си е ударил главата. Направеше ли обаче само още една крачка, въжето щеше да разкаже различна история.

Трябваше да се погрижи за периметъра, телефона, снимката, кръвта, следите от стъпки. Надникна през прозореца и не видя нищо на улицата. Отиде в кухнята и изплакна ръкавиците си, без да ги сваля, после старателно избърса всичко с хартиена салфетка, която натъпка в един от джобовете си. Затвори двете задни врати и ги заключи. Телефонът на Върно беше върху плота до радиото му. Бътлър намали звука, за да чува добре, и пъхна телефона в задния си джоб. Взе си клипборда, излезе в коридора и спря да си поеме въздух. Не губи нито секунда, но и не бързай.

Тъкмо се канеше да завърти топката на входната врата, когато чу двигателя на пикап. После се затръшна врата. Бътлър се шмугна в трапезарията и надникна през прозореца.

— По дяволите!

Отпред бе паркиран огромен додж, на чиято шофьорска врата имаше надпис „Дом по поръчка ДЪНУДИ“. Шофьорът вече прекосяваше двора с плик в ръка. Среден на ръст, около петдесетгодишен, леко накуцващ. Щеше да влезе и веднага да види тялото на Върно отляво в дневната. От този момент нататък всякаква друга мисъл щеше да се изпари от главата му.

Бътлър спокойно зае позиция, приготвил оръжието си.

Дрезгав глас се провикна:

— Къде си, Върно? — Стъпки, пауза, после: — Лани, добре ли си?

Човекът направи три крачки в дневната и после оловната топка строши черепа му. Той се строполи тежко, почти върху Върно, твърде зашеметен и сериозно ранен, за да погледне назад. Бътлър го заудря отново и отново, всеки следващ удар раздробяваше черепа му още повече и в стаята се разлетяха кървави пръски.

Бътлър не носеше две въжета, освен това Дънуди не заслужаваше да бъде удушен. Въжето беше само за специални хора. Строителният предприемач простена и започна да се гърчи, докато органите му отказваха един по един заради смъртоносните рани. Той извърна глава и погледна екзекутора си с изцъклени невиждащи очи. Помъчи се да изломоти нещо, но само изхъхри. Накрая спря да мърда. Бътлър чакаше търпеливо. Когато жертвата престана да диша, той извади мобилния си телефон и добави нова снимка към своята разрастваща се колекция.

Изведнъж му се стори, че е тук вече цял час. Отново огледа улицата, излезе през предната врата, заключи след себе си — вече и трите врати бяха заключени, което щеше да ги забави няколко минути — и се качи в пикапа си. Нахлупи ниско шапката с козирка и си сложи тъмните очила, макар да беше облачно. Даде на заден и потегли бавно, все едно е поредният инспектор в края на натоварена седмица.

Паркира в търговски център, но далече от магазините и техните камери. Свали латексовите си ръкавици и калцуните и ги пъхна в една торба. Остави двата откраднати телефона върху седалката, откъдето можеше да ги чува и да ги вижда. Докосна дисплея на единия и на него се появи името Майк Дънуди. Докосна другия и видя името Нани Върно. Не възнамеряваше да го спипат с телефоните, щеше да побърза да се отърве от тях. Дълго седя и се опитва да си събере мислите.

На Върно отдавна му се пишеше. Името му беше в списъка от доста време, докато той обикаляше от град на град от жена на жена, живеейки от заплата до заплата. Ако не беше такъв жалък негодник, съществуването му може би щеше да има някаква стойност и ранната му кончина да бъде избегната. Беше подписал смъртната си присъда преди години, когато отправи физическа заплаха към човека, който се представяше като Бътлър.

А Дънуди просто се бе появил в неподходящ момент. Той не познаваше Бътлър и със сигурност не заслужаваше насилствена смърт. Косвена жертва, както казват военните, но на Бътлър това не му харесваше. Той не убиваше невинни хора. Строителният предприемач сигурно беше свестен човек със семейство и собствена фирма, може би дори ходеше на църква и играеше с внуците си.

Телефонът на Дънуди примигна и избръмча тихо в 19:02 ч. Обаждаше се някоя си Марша. Тя не остави съобщение на гласовата му поща. Изчака шест минути и звънна отново.

Бътлър допусна, че е жена му. Много тъжно, но той просто не беше способен на съчувствие и разкаяние.

Косвена жертва. За пръв път му се случваше, но се гордееше с начина, по който се беше справил.

Майк Дънуди беше престанал да пие още преди години, а петъчните му вечери по баровете вече бяха в историята. Марша не се тревожеше, че той може отново да се пропие, макар все още да пазеше жив спомен за времето, когато Майк обикаляше заведенията с приятелите си, които почти до един работеха в строителството. Беше го помолила за нещо съвсем конкретно, когато му се обади за последен път следобед: да се отбие в магазина за хранителни стоки и да купи спагети и пресен чесън. Дъщеря им щеше да дойде на вечеря и Марша се канеше да приготви паста. Майк трябваше да се прибере към шест, след като оставеше няколко чека в жилищния комплекс.

Десетина негови екипа строяха осем къщи, затова ежедневието му минаваше на телефона, тъй че, ако не отговореше, явно приказваше с някого. Но пропуснеше ли обаждане от жена си, след това незабавно й звънеше.

В 19:31 ч. Марша набра мобилния му телефон за трети път. Бътлър погледна дисплея и почти му дожаля за нея, но само за секунда.

Марша звънна на сина им и го помоли да се отбие на обекта и да потърси баща си.

Никой не се обади на Върно.

Бътлър пътуваше на север по второстепенни шосета — отдалечаваше се от крайбрежието. Жертвите трябва да бяха открити вече и полицията вероятно бе установила, че телефоните им са изчезнали. Време беше да се отърве от тях. Той мина през Нийли с население от 400 души. И преди беше идвал тук на разузнаване. В петък вечер беше отворено едно-единствено кафене в края на градчето. Пощата беше в другия край, а пред нея стърчеше синя пощенска кутия. Бътлър паркира пред малката сграда, запъти се към вратата, отвори я, влезе в тясното фоайе и видя стена от малки пощенски кутии под наем. Не забеляза камери нито отвън, нито вътре, затова излезе и небрежно пусна в старомодната синя кутия средно голям подплатен плик.

Дейл Блек беше шериф на окръг Харисън. Той тъкмо слагаше каишката на кучето за редовната им разходка из квартала, след като вечеря със съпругата си. Тя вече беше излязла отвън, чакаше го и проверяваше телефона си. Неговият звънна и той едва не изруга. Търсеше го диспечерката, а обаждане от нея в петък вечер едва ли щеше да му донесе добра новина.

След двайсет минути той зави и влезе в новия комплекс, където видя впечатляващ брой сини и червени лампи. Паркира и закрачи бързо към местопрестъплението. Заместник-шериф Манкузо го пресрещна на тротоара. Блек погледна пи капа и каза:

— Този е на Майк Дънуди.

— Да, по дяволите!

— Къде е той?

— Вътре. С още един.

— Мъртъв ли е?

— Да, черепът му е строшен. — Манкузо кимна към другия пикап от отсрещната страна на улицата. — Познаваш ли сина му Джоуи?

— Разбира се.

— Ето го там. Тръгнал да търси баща си, видял пикапа му, дошъл до къщата, но вратите били заключени. Извадил фенерче, надникнал през предния прозорец и видял двете тела на пода. Не се втурнал да влиза, а проявил здрав разум и ни се обадил.

— Сигурно е смазан.

— И още как.

Тръгнаха по алеята и подминаха другите ченгета и хората от спешните служби, които чакаха да си свършат работата.

— Изритах вратата на кухнята и влязох да погледна, но не съм пускал никой вътре.

— Браво на теб.

Двамата влязоха в къщата през кухнята и светнаха всички лампи. Спряха на прага на дневната и огледаха зловещата сцена. Двете безжизнени тела, проснати по очи, с окървавени глави насред тъмноалени локви, пръските бяла боя по камината и стената, съборената стълба.

— Пипал ли си нещо? — попита Блек.

— Нищо.

— Допускам, че това е Майк — кимна Блек към едното тяло.

— Да.

— А бояджията?

— Нямам представа кой е.

— Май има портфейл. Извади го.

В портфейла намериха шофьорска книжка от Мисисипи на името на някой си Лани Л. Върно с адрес в Гълфпорт. Шерифът и заместникът му оглеждаха мълчаливо местопрестъплението няколко минути, после Манкузо попита:

— Какво ти подсказва инстинктът?

— Питаш ме дали имам теория за случилото се?

— Нещо такова. Джоуи каза, че баща му приключвал седмицата и плащал на подизпълнителите.

Блек се почеса по брадичката и каза:

— Значи Върно е бил нападнат и някой, който явно му е имал зъб, е съборил стълбата му. Пукнал му е черепа, после го е довършил с въже. Майк се е появил в неподходящ момент и се е наложило да бъде неутрализиран. Две убийства. Първото — добре планирано и с мотив. Второто — непланирано и извършено, за да прикрие първото. Съгласен ли си?

— Не ми хрумва нищо друго.

— Повече от вероятно е убийствата да са дело на някой, който знае какво прави.

— Той си е носел въжето.

— Предлагам да се обадим на щатската полиция. Няма нужда да бързаме. Да обезопасим местопрестъплението и да оставим криминалистите да действат.

— Добра идея.

Бътлър никога не се връщаше на местопрестъплението. Беше чел безброй истории — някои измислени, други вероятно действителни — за убийци, които се връщат заради тръпката. Той никога не бе планирал подобно нещо, но сега моментът изведнъж му се стори подходящ. Не беше допуснал грешки. Никой нямаше представа кой е. Сивият му пикап приличаше на хиляди други в областта. Фалшивите му номера от Мисисипи изглеждаха напълно оригинални. Ако по някаква причина усетеше нещо заплашително, винаги можеше да се откаже и да напусне щата.

Бътлър се върна в комплекса бавно и спокойно. Видя светлините, преди да стигне до улицата — беше блокирана от патрулки. Докато ги подминаваше, кимна на едно ченге. Десетки червени и сини лампи осветяваха къщата. Личеше си, че там се е случило нещо лошо.

Той продължи по-бързо, но не усети никаква тръпка.

Малко преди десет вечерта шериф Блек и заместник-шериф Манкузо наближиха Нийли. На задната седалка се возеше Ник, двайсетгодишен колежанин, който се навърташе из полицейския участък като отговорник за техническа поддръжка, нает на половин ден. Той не откъсваше поглед от таблета си и даваше указания.

— Наближаваме — каза той. — Завий надясно. Май е в пощата.

— В пощата ли? — попита Манкузо. — Че кой ще остави откраднат мобилен в поща?

— Трябвало е да се отърве от него — обясни Блек.

— Защо не го е хвърлил в реката?

— Не знам. Той трябва да ти отговори на този въпрос.

— Вече сме съвсем близо — каза Ник. — Ето там.

Блек спря на посипания с чакъл паркинг и тримата се вторачиха в тъмната поща на Нийли. Ник направи нещо на таблета си и каза:

— Всъщност е ето там, в онази синя пощенска кутия.

— Ама разбира се — каза Манкузо. — Идеално се връзва.

— Кой е началникът на проклетата поща? — попита Блек.

— Кой ли би искал да бъде? — подметна Манкузо.

Ник продължи да работи на таблета си и съобщи:

— Хършъл Диърфорд. Ето номера му.

Хършъл спеше спокойно в малката си къща на осем километра от Нийли, когато получи спешното обаждане от шериф Блек. Отне му няколко минути да осъзнае какво става и отначало не му се искаше да се замесва. Отговори, че по силата на федералните разпоредби няма право да отваря кутията на „своята“ поща и да позволи на местните власти да тършуват из „неговата“ кореспонденция.

Шериф Блек го попритисна и обясни, че двама мъже са убити наблизо същата вечер и че те издирват убиеца. Проследяващо приложение на айфон ги отвело до Нийли и до „неговата“ поща, затова било много важно незабавно да се доберат до телефона. Това уплаши Хършъл достатъчно, за да се съгласи. Появи се петнайсет минути по-късно, недоволен, че са го привикали. Промърмори нещо за нарушение на федералните закони, докато тракаше с ключовете си. Обясни, че отключва пощенската кутия всеки следобед точно в 17 ч., когато затваря. Пикап от Хатисбърг прибирал писмата. И понеже вече наближаваше 23 ч., той не очакваше да намерят нещо в кутията.

Шериф Блек каза на Ник:

— Извади си телефона и снимай. Всичко.

Хършъл завъртя ключа и вратичката на пощенската кутия се отвори. Той извади отвътре квадратно алуминиево сандъче без капак, което постави на земята. В него имаше един-единствен плик. Манкузо го освети с фенерче.

— Предупредих ви, че няма да намерите каквото търсите — каза Хършъл.

— Никакво бързане — заяви шериф Блек. — Ще извадя мобилния си и ще звънна на Майк Дънуди. Ясно?

Другите кимнаха, вперили поглед в плика. След няколко секунди отвътре се чу звънене.

Шериф Блек прекъсна обаждането и каза:

— Сега ще позвъня на номера на Върно, който ни даде приятелката му.

Той го набра, изчака и от плика се чу припевът на „Отново на път“ на Уили Нелсън. Точно както ги беше предупредила приятелката му.

Докато Ник снимаше с айфона си, Манкузо държеше фенерчето, а Хършъл се чудеше какво да направи и дали изобщо да прави нещо, шерифът обясни спокойно:

— Така. Набрахме и двата номера, затова основателно можем да допуснем, че и двата мобилни телефона са в плика.

Бръкна в един от джобовете на якето си и извади чифт латексови ръкавици. Ник заснемаше всичко.

— Сега ще извадя плика, но няма да го отварям тук. Най-разумно е да го предадем в щатската криминалистична лаборатория, за да го изследват техните специалисти.

Той бръкна, внимателно извади плика, показа го на всички и най-вече на Ник, за да го снима, и го обърна. От обратната страна имаше етикет с адрес, на който със странен шрифт пишеше: Чери Макгро, Феъруей № 72, Билокси, Мисисипи 39503.

Той хлъцна, промърмори едно „Мамка му!“ и едва не изпусна плика.

— Какво има, шефе? — попита Манкузо.

— Това е адресът на дъщеря ми.

Дъщеря му беше разстроена, но не беше пострадала. Беше се омъжила преди по-малко от година и живееше близо до родителите си. Съпругът й беше отраснал в окръга, беше запален ловец и притежаваше колекция от пушки. Той увери шерифа, че са в безопасност и че няма да се излагат на риск.

Пратиха един заместник-шериф на пост пред къщата на самия шериф. Госпожа Блек увери съпруга си, че е в безопасност.

Докато се връщаха към местопрестъплението, Ник най-сетне се обади от задната седалка:

— Съмнявам се, че наистина е искал да изпрати телефоните на дъщеря ти.

Шериф Блек не търпеше глупости, пък и го занимаваха други мисли, затова не изгаряше от желание да слуша теориите на някакво колежанче с вид на четиринайсетгодишно хлапе.

— Добре — отговори той.

— Просто е знаел, че ще ги намерим. Има около десет различни начина да намериш изгубен мобилен телефон и убиецът е бил наясно, че ще проследим тези двата. Според началника на пощата късната кореспонденция от петък се събира чак в понеделник след пет следобед. Няма начин пликът да остане тук седемдесет и два часа, без да бъде намерен. И той го е знаел.

— Защо тогава е адресирал плика до дъщеря ми?

— Не знам. Сигурно защото е психопат, който е адски умен. Много от тях са такива.

— Значи просто се забавлява, така ли? — попита Манкузо.

— Много смешно — сопна се шерифът.

Той не беше в настроение за разговори. През главата му преминаваха прекалено много противоречиви мисли, не получили отговор въпроси и страховити сценарии.