Списъкът на съдията

23

Портокалът не раздразни стомаха му. Той се опита да дремне, но беше твърде напрегнат.

Взе сака си за фитнес и отиде в залата, където прекара два часа в спининг, вдигане на тежести, тичане на бягащата пътека и гребане на тренажора. Грохнал, надникна в сауната. Когато се увери, че е сам, се съблече, влезе и легна на хавлията си.

Сбърка, че се обади на Норис Озмънт, но нямаше избор. Сега Озмънт можеше да го свърже с Върно, както бе успял Тейбър. Малко вероятно беше обаче властите в Мисисипи да потърсят Озмънт, а още по-малко вероятно — той да им се обади. Защо да си прави труда?

Баник разтри слепоочията си и се постара да диша съвсем бавно, докато парата успокояваше дробовете му. Човекът, подал жалбата до КСЕ, го беше направил анонимно и си въобразяваше, че нищо няма да влезе в дигитално досие. Че всяка дума ще остане извън интернет. Човекът, наел Роли Тейбър, който да се представи като Джеф Дънлап и да издирва стари съдебни досиета, явно бе поискал детективът да не съхранява никаква информация онлайн. Човекът, изпратил двете анонимни писма, беше предприел всичко възможно да заличи следите си. Този човек знаеше за Айлийн Никълбъри.

Ставаше дума за едно и също лице. Друго обяснение нямаше. Съвпаденията бяха твърде много. Баник трябваше да открие въпросното лице на всяка цена.

И какво щеше да направи добрият съдия, като го намереше? Със сигурност щеше да го убие, нямаше да му е трудно. Но не беше ли закъснял? Имаха ли Лейси Столц и КСЕ достатъчно уличаващи доказателства, за да се обърнат към полицията? Каза си, че отговорът вероятно е „не“, и си повярва. Лесно е да отправиш обвинение, но издаването на присъда щеше да е невъзможно. Баник беше водил процеси за убийство, проучвал беше криминалистични експертизи и беше по-вещ в тази област от специалистите. И най-важното, беше наясно колко много неоспорими доказателства са нужни за осъдителна присъда. Много повече, отколкото което и да е нископлатено ченге бе способно да открие, тръгвайки по неговата смъртоносна следа.

В списъка му имаше дванайсет-тринайсет души. Беше ликвидирал десет. Оставаха още двама-трима. Дънуди не се броеше, защото не фигурираше в списъка. Беше се появил в неподходящ момент и беше единствената жертва, за която съжаляваше. Дънуди не заслужаваше да умре за разлика от другите. Но колкото и да се тормозеше, вече нищо не можеше да направи.

А сега се задаваха още по-сериозни проблеми.

Един убиец винаги се озърта през рамо и Баник от години очакваше часа за разплата. Всъщност беше имал толкова много време да мисли за това, че бе предвидил няколко възможни реакции. Едната беше просто да замине, да изчезне, за да избегне унижението от ареста и съдебния процес. Имаше много пари, а светът бе широк. Беше пътувал къде ли не, посетил бе няколко места, където лесно можеше да скрие следите си и никой никога да не го намери. Предпочиташе държавите, с които Съединените щати нямаха споразумение за екстрадиция.

Другата стратегия беше да остане и да се бори. Да заяви, че е невинен и дори обект на неправомерно преследване, да се заобиколи с адвокати и да се яви на голям съдебен процес. Знаеше точно кого ще наеме да го защитава. Никое жури нямаше да го осъди, защото нито едно полицейско управление нямаше доказателства срещу него. Той твърдо вярваше, че по същата причина няма да се намери прокурор, който да му отправи обвинения. В Америка нямаше съдия, когото са съдили за убийство — случеше ли се това, щеше да последва огромен медиен цирк. Дори най-амбициозният прокурор щеше да се отдръпне, ужасен от вероятността да изгуби пред такава публика.

Кое от убийствата му можеше да бъде най-лесно доказано в съда? Ето това беше главният въпрос, който той обмисляше почти ежедневно. Високомерно смяташе, че благодарение на бляскавия му ум и ловкост нито едно негово убийство няма да стигне по-далече от фазата на обвинението. Най-привлекателната възможност беше да остане и да се бори.

Тогава щеше да има шанс да довърши списъка си.

Последната възможна стратегия беше най-лесно осъществима: можеше просто да приключи със себе си и да отнесе престъпленията си в гроба.

Съдия Баник си позволяваше по едно мартини в петък следобед, обикновено със свой колега съдия, и имаше няколко любими бара. Един от тях се намираше в клуб на брега на океана с хубава гледка към Залива. Този петък обаче той нямаше настроение да се вижда с никого, но имаше нужда от мартинито си. Приготви си го в задната стая и го изпи в Трезора, като си зададе очевидния въпрос: „Кой е този човек?“.

Ченге нямаше да си прави труда да изпраща анонимна поща. Защо да си губи времето? Защо да алармира заподозрения? Защо да играе игрички? Пък и ченгетата всъщност не търсеха никого. Беше проникнал във всички полицейски управления и знаеше, че отдавна не се работи по тези случаи. Шерифът в Билокси и инспектор Нейпиър продължаваха да разследват, но само защото убитите бяха двама, единият от които — местен. Усилията им оставаха безплодни и шест месеца по-късно следваха същия модел като всички останали.

Частните детективи струваха твърде скъпо. Много часове и усилия бяха нужни, за да се свърже убийството на Айлийн през 1998 г. в Северна Каролина с това на Пери Кронк през 2012-а, а после и с убийствата на Върно и Дънуди в Билокси миналата есен. Никой не можеше да си позволи подобен проект. Той познаваше добре жертвите си и техните семейства. Пери Кронк беше най-заможният от всички, но вдовицата му беше болнава и едва ли бе склонна да похарчи цяло състояние, за да се опита да издири убиеца му. Двамата му синове бяха немного успешни бизнесмени в Маями.

Баник се приближи към ъгъла и отметна килима. Отключи сейф, скрит в пода, и извади от него флашка. Пъхна я в компютъра, натисна няколко клавиша и след броени секунди се появи файл с име „Кронк“. Тъй като сам беше проучил и написал всичко във файла, той знаеше съдържанието наизуст, но непрекъснатото връщане към миналото беше неизменна част от живота му. Постоянната бдителност беше важна точно колкото прецизното планиране.

Завещанието на Кронк беше легализирано в окръг Мънро, Флорида, четири месеца след убийството му. По-големият му син Роджър беше посочен като изпълнител и съдът го назначи за такъв. Описите на имуществото бяха подадени навреме. Нямаше ипотеки, нямаше дългове, само таксите по кредитните карти. В момента на смъртта на Кронк той и съпругата му притежаваха съвместно къщата си, оценена на 800 хиляди долара, две вили по 200 хиляди, които отдаваха под наем, акции на стойност 2,6 милиона, банкова сметка с по-висока лихва, в която имаше 340 хиляди, и други сметки на обща стойност 90 хиляди. Заедно с колите, лодката и по-дребни активи състоянието му възлизаше на 4,4 милиона долара.

Проникването в имейла на съдията по легализирането на завещанието беше лесно благодарение на „Маготс“ и на факта, че Баник познаваше цялата съдебна система на Флорида. Рейф също шпионираше госпожа Кронк и нейните финанси като вдовица. Наблюдаваше банковите й данни и узна, че тя осребрява чек от социалните на стойност 2000 долара месечно, чек за пенсията си от правна кантора на стойност 4500 долара месечно и 3800 долара от пенсионния план 401 (к).

В крайна сметка се оказа, че вдовицата разполага с доста пари, но нямаше данни да пише чекове за големи суми на частни детективи. Освен това не изпращаше много имейли, но имаше кореспонденция между нея и двамата й синове. Тя обмисляше дали да не продаде къщата и да се премести в скъпо селище за пенсионери. Имейлите между синовете й издаваха обичайните тревоги, че майка им харчи нашироко и ще им прецака наследството.

Никой не споменаваше за заделянето на време и пари, за да търсят убиеца. Баник се убеди, че „въпросното лице“ не го преследва от името на семейство Кронк.

В другия край на икономическата стълбица беше Лани Върно. Той нямаше наследство, нито завещание. Не беше оставил никакви имоти и спестявания, нямаше деца, нямаше близки роднини, никаква информация за хакване, нищо освен една приятелка, която ту идваше, ту си отиваше и която беше спала с кого ли не. Върно беше последният човек в списъка, заради когото някой щеше да наеме детектив.

Баник отвори друг файл с име: „Айлийн Никълбъри“.

Съмняваше се, че нейните роднини ще предприемат такава стъпка. Тя беше умряла преди шестнайсет години, не беше оставила завещание и имаше много малко активи. Майка й беше привикана да се яви в съда, за да бъде изпълнител на наследството й. Апартаментът и колата й бяха заложени и продадени, за да бъдат изплатени заемите й и дължимите суми по кредитните карти. След като всички кредитори бяха удовлетворени, нейните родители, които бяха разведени, и двамата й братя си бяха разделили около 4000 долара.

Интересното бе, че баща й нае адвокат, за да проучи обвинението за причиняване на смърт по непредпазливост срещу собственика на комплекса, където беше убита. Рейф наблюдава имейлите около година, докато се точеше делото. Баник беше заинтригуван, че адвокати, а не ченгета душат около убийството. Полицията беше озадачена още от самото начало, адвокатите също и разследването стигна до задънена улица. С изключение на едно момче за всичко — без криминално досие и със солидно алиби — друг заподозрян не бе имало. Поредното перфектно убийство.

Последният, споменат от „въпросното лице“, беше Майк Дънуди. Баник влезе в неговото досие, абсолютно уверен, че семейството му не е наемало частни детективи. Убийството беше едва отпреди пет месеца, а шериф Блек и инспектор Нейпиър правеха и говореха каквото трябва, за да убедят обществеността, че напредват. Семейството предпочиташе да скърби в уединение и да се довери на властите.

В завещанието си Дънуди оставяше всичко на жена си и я определяше за негов изпълнител. Пет месеца по-късно тя още не го беше легализирала. Според банковите й сметки — лични и служебни — дейността на фирмата беше като на повечето строителни предприемачи на жилищни сгради: добрите години се редуваха с лоши. Като цяло дейността му беше успешна, но не беше забогатял. Трудно можеше да повярва човек, че те биха похарчили десетки хиляди, за да проведат свое собствено разследване.

Значи „въпросното лице“ не беше нито ченге, нито частен детектив. Явно беше обаче, че използва хора като Роли Тейбър, за да душат. Кой би наел детектив от Мобил?

Някой, който търси история — репортер, писател на свободна практика, — не би имал търпението толкова дълго да осъществява подобен проект. Мотивът на тези хора бяха парите, а кой би могъл да чака десетилетия, за да му бъде платено?

Той си забърка още едно мартини, отнесе го в предната стая и седна на канапето, без да пали лампите. Отпиваше бавно и усещаше как джинът постепенно въздейства на размътения му мозък. Болката утихна за кратко. Беше му дошло до гуша от това място, но тук се чувстваше в безопасност. Никой не можеше да го види. Никой на света не знаеше къде е. Като човек, дебнал жертвите си толкова дълго, той се ужасяваше, че сега някой дебне него. Неговите жертви не бяха подозирали, че са следени, докато той знаеше страшната истина, че някой го е погнал.

Беше изгубил представа за времето, а телефонът му беше в Трезора. Изтегна се на канапето и потъна в дълбок сън.

Докато Баник спеше, Рейф започна да тършува из безредната и разпокъсана мрежа на „Атлас Файндърс“ — известна иначе като малкия офис на частния детектив Роли Тейбър. Проникна в компютъра на Сузи, секретарката на половин ден, и намери няколко снимки. На една от тях тя беше с шефа си, господин Тейбър.

Няколко часа по-късно Баник видя усмихнатото лице на Роли и лесно го сравни с кадъра от охранителната камера на Норис Озмънт, както и със снимката от фалшивата шофьорска книжка на Дънлап. Потвърди вече известната му самоличност: Роли Тейбър, посредствен частен детектив в Мобил, нает от някого да души мръсното пране на Баник.

Рейф обаче не намери никакви други следи, водещи към „Атлас“. Щеше да се наложи да проникне в телефона на Тейбър — задача, за която Баник не беше съвсем готов. След усърдно проучване и много практика той беше станал опитен хакер, но смартфоните бяха друга история. Още се учеше, но беше далече от съвършенството.

Когато най-сетне излезе от бункера си в събота сутринта, няколко минути преди шест, навън беше тъмно. Денонощният фитнес беше опустял, паркингът също. Той нямаше търпение да се прибере у дома, затова побърза да потегли — беше единствената кола на пътя. Зави по улицата и се улови, че хвърля поглед към огледалото, но после едва не се засмя на този абсурд.

Двайсет минути по-късно мина през портата на своя затворен и добре охраняван жилищен комплекс в Кълман и паркира пред гаража си, докато слънцето надничаше между облаците от изток. Угаси двигателя, взе смартфона си, изключи алармената система и провери охранителните камери и последните записи. След като се увери, че всичко е наред, най-сетне слезе от колата и влезе вътре, светна лампите и си приготви кафе. Вперил поглед в кафеварката, той се опита да разкъса паяжините от мартинитата. Наля си чаша и бавно прекоси кабинета си на път към входната врата. Отвори я, излезе на верандата, огледа улицата в двете посоки и бръкна в малката пощенска кутия до вратата.

Още един обикновен бял плик без адрес на подателя.