Списъкът на съдията

14

Докато се катереше упорито по йерархичната стълбица и се местеше от пост на пост, Клео се научи да не пълни чекмеджетата в кабинетите си и да не окачва дипломи и снимки по стените. Без да каже нито дума на никого въпреки плъзналите слухове, тя си събра нещата и напусна сградата. Клюките не я последваха, а се насочиха към Лейси, защото се разчу, че тя ще наследи Клео на поста.

На следващата сутрин Лейси повика всички в заседателната зала до потискащия директорски кабинет и потвърди, че действително заема ръководния пост, но само временно. Новината въодушеви колегите й и за пръв път от месеци имаше усмивки. Лейси набързо разпореди някои промени в служебните правила: (1) всеки може да работи от вкъщи колкото пожелае, стига да постига резултати; (2) през лятото петъчните следобеди са почивни, стига някой да остане да вдига телефона; (3) никакви събрания на персонала освен при крайна необходимост; (4) обща каса, в която да се събират пари за по-хубаво кафе; (5) край с политиката на отворените врати; (6) още една седмица отпуск, но неофициално. Обеща им да потърси допълнително финансиране, като същевременно намали стреса. Щеше да остане в стария си кабинет, защото големият не й харесваше и не искаше да има нищо общо с него.

Всички се изредиха да я поздравят и Лейси най-сетне се върна на бюрото си, където тъкмо й бяха оставили красив букет. В него имаше картичка от Али, който изразяваше любовта и възхищението си. Фелисити й връчи съобщение за телефонно обаждане. Джери Кросби беше звъннала да я поздрави за повишението.

Тейбър тръгна по следата, като най-напред се отби в полицейското управление в източния край на Пенсакола и попита възрастния сержант на рецепцията дали знае къде се подвизава напоследък бившият му колега Озмънт.

— Норис ли? — попита сержантът.

И понеже Тейбър знаеше само инициала на малкото му име — „Н“, той сведе очи към празния си бележник, смръщи се и отговори:

— Да, той. Норис Озмънт.

— Сега пък какво е направил?

— Нищо лошо. Чичо му от окръг Дювал почина и му остави чек. Работя за адвокатите, които обслужват завещанието.

— Ясно. Норис напусна преди пет-шест години и премина в сектора на частната охрана. За последно чух, че работи в някакъв курорт на юг.

Тейбър се престори, че си записва.

— Помните ли в кой?

В това време влезе млад полицай и сержантът го попита:

— Ей, Тед, помниш ли кой хотел нае на работа Норис?

Тед отхапа от поничката си и се замисли над трудния въпрос.

— Беше някъде на Сийгроув Бийч, нали? „Пеликан Пойнт“, струва ми се.

— Точно той — потвърди бодро възрастният сержант. – Добре се е уредил в „Пеликан Пойнт“. Но не съм сигурен дали още е там.

— Задължен съм ви, момчета — благодари им Тейбър с усмивка.

— Защо просто не оставиш чека тук? — подметна сержантът и всички се изхилиха. Голям шегаджия.

Тейбър потегли на изток по шосе 98, което се виеше покрай брега. Обади се в „Пеликан Пойнт“, за да се увери, че Норис Озмънт все още работи при тях, защото не отговарял на домашния си телефон. От хотела отказаха да му дадат номера на мобилния. Тейбър пристигна там, намери Норис във фоайето и включи чара си на макс. Продължи да поддържа версията, че е служител в сферата на сигурността от Атланта, нает да издири евентуално потомство на покоен господин.

— Няма да ви отнема повече от пет минути — увери той Озмънт с дружелюбна усмивка.

Фоайето беше празно, а комплексът — наполовина пълен. Шефът на охраната можеше да си позволи да му отдели няколко минути.

Седнаха на маса в грил ресторанта и си поръчаха кафе.

— Интересува ме ваш случай в Пенсакола от две хиляди и първа година — обясни Тейбър.

— Шегувате се, нали? Аз не помня какво съм правил миналата седмица.

— И аз. Стигнал е до градския съд.

— Още по-зле.

Тейбър извади сгънато копие от доклада за ареста и го плъзна по масата.

— Това може би ще помогне.

Озмънт прочете текста, който беше написал сякаш в друг живот, сви рамене и каза:

— Смътно си спомням. Защо името е почернено?

— Не знам. Основателен въпрос. Върно е бил убит преди пет месеца в Билокси. Семейството му ме нае. Не помните ли онова старо дело?

— Нищо не ми хрумва. Вижте, всеки ден ходех в градския съд, страшна досада. Това беше една от причините да напусна. До гуша ми дойде от съдии и адвокати.

— А помните ли адвокат на име Рос Баник?

— Разбира се. Познавах повечето местни адвокати. По-късно го избраха за съдия. Мисля, че още е там.

— Някаква вероятност той да е другият? Той да е жертвата?

Озмънт отново впери поглед в доклада за ареста и най-сетне се усмихна.

— Точно така. Имате право. Сега си спомних. Този Върно боядисал къщата на Баник в града и го обвиняваше, че отказва да му плати пълната сума. Баник пък твърдеше, че бояджията не си е свършил работата като хората. Един ден се счепкали и според Баник онзи го заплашил с пистолет. Върно отричаше. Доколкото си спомням, съдията прекрати делото, защото нямаше други доказателства — само думата на единия срещу думата на другия.

— Сигурен ли сте?

— Да, сега си спомням. Беше доста необичайно адвокат да е страна по дело като жертва. Не свидетелствах, защото не бях очевидец. Помня, че Баник страшно се ядоса, защото си мислеше, че щом е адвокат, съдията трябва да е на негова страна.

— Виждали ли сте го след това?

— След като го избраха за окръжен съдия, го виждах непрекъснато. Но вече от години не работя в системата. И тя въобще не ми липсва.

— Чували ли сте нещо за него, след като напуснахте полицията?

— Няма причина да съм чувал.

— Благодаря. Може да се наложи отново да ви потърся.

— Когато пожелаете.

Докато те разговаряха, служителите на Озмънт пуснаха за проверка регистрационните номера на колата, с която бе дошъл детективът. Беше наета. А версията, която им представи, не изглеждаше много убедителна. Ако Озмънт бе поискал, щеше да проследи Джеф Дънлап, но някакво си старо дело в градския съд не представляваше интерес за него.

Тейбър потегли с колата под наем и се обади на клиентката си.

На Джери й се зави свят и краката й се подкосиха. Легна на канапето в разхвърляния си апартамент, затвори очи и се опита да успокои дишането си. Осем жертви в седем щата. Седем от тях удушени по един и същ начин, защото бяха имали лошия късмет да срещнат през живота си Рос Баник.

Ченгетата в Билокси нямаше да намерят Норис Озмънт и никога нямаше да разберат за съдебния сблъсък между Лани Върно и Баник. Щяха да разровят само колкото да установят, че Върно има едно-единствено провинение във Флорида — шофиране в нетрезво състояние, и щяха да го подминат, защото беше дреболия. В крайна сметка той беше жертвата, не убиецът, така че миналото му не ги интересуваше особено. Случаят беше много стар, а разследването беше зациклило.

Убиецът бе преследвал жертвата си близо тринайсет години. И беше много по-напред от полицията.

Дишай дълбоко, нареди си Джери. Не можеш да разкриеш всички убийства. И едно ти стига.