Списъкът на съдията

6

В края на града се отбиха в заведение от някаква верига. В 14:30 ч. то беше пусто. Избраха си ъглово сепаре далече от празния бар. Джери носеше платнена торба, която сигурно беше пълна с папки. Поръчаха си кафе и докато го чакаха, пиеха вода с лед.

— Описваш Тад Лийуд като първата жертва — каза Лейси. — Коя е втората?

— Не знам колко точно са жертвите, затова не мога да бъда сигурна, че Тад е първият. Засега съм открила шест. Тад е убит през деветдесет и първа и смятам, че баща ми е бил вторият, на следващата година.

— Ясно. И не ми позволяваш да си водя бележки, така ли?

— Още не.

— Журналистът Дани Кливланд е убит през две и девета. Той ли е бил третата жертва?

— Не.

Лейси въздъхна отчаяно.

— Извинявай, Джери, но нищо не разбирам. Отново съм объркана.

— Имай търпение. Третата жертва, поне според моя списък, е момиче, което той е познавал от следването си.

— Момиче ли?

— Да.

— А нея защо е убил?

Докато им поднасяха кафето, двете млъкнаха. Джери си сложи сметана, разбърка я бавно, озърна се небрежно и каза:

— Да поговорим за нея по-късно. Обсъдихме три жертви, засега е достатъчно.

— Добре, но съм любопитна… разполагаш ли с нещо повече за останалите три?

— Ами не. Имам мотив и начин. Нищо друго. Но съм сигурна, че всички са свързани с Баник.

— Това го разбрах. Той е съдия от десет години. Според теб е убил човек и след като е заел този пост. И е продължил да го прави, така ли?

— О, да. Последната му жертва е отпреди две години — пенсиониран адвокат от Флорида Кийс. Някога работел в голяма правна кантора. Намерили го удушен на риболовната му лодка.

— Този случай го помня. Кронкайт или нещо подобно.

— Кронк, Пери Кронк. Бил на осемдесет и една години, когато уловил последната си риба.

— Случаят предизвика сензация.

— Да, поне в Маями. Там има повече убити адвокати на глава от населението, отколкото където и да било другаде. Ама че постижение, а?

— Заради търговията с наркотици е.

— Разбира се.

— А каква е връзката с Баник?

— Бил стажант във фирмата на Кронк през лятото на осемдесет и девета, но се почувствал измамен, когато не получил предложение за постоянна работа. Страшно трябва да се е вбесил, след като двайсет и две години е чакал да си отмъсти. Невероятно търпелив е.

Лейси се замисли над чутото. Отпи от кафето си, загледана през прозореца.

Джери се наклони към нея и каза:

— Според мен, като псевдоексперт по серийните убийци, засега това е най-сериозната му грешка. Убил е възрастен адвокат с много приятели и безупречна репутация. Две от жертвите му не са случайни хора — баща ми и Кронк.

— А между двете убийства има двайсет години.

— Да, той така действа, Лейси. Необичайно е, но не е нечувано за социопатите.

— Извинявай, но не съм запозната с методите на социопатите. Занимавам се със съдии, които са с всичкия си, поне повечето. Те просто оплитат конците, когато пренебрегнат някое дело или смесят личните си интереси със съдийските задължения.

Джери се усмихна разбиращо, отново се озърна и каза:

— Психопатът е човек със силно психично разстройство и антисоциално поведение. А социопатът е психопат на стероиди. Дефинициите ми не са медицински, но са доста точни.

— Аз ще слушам, а ти продължавай.

— Моята теория е, че Баник има списък на хора, които са му навредили или са го обидили. Може да е било нещо съвсем тривиално, като например че преподавател по право го е поставил в неловко положение, или пък нещо смазващо като сексуално насилие от страна на скаутски командир. Сигурно си е бил наред преди това. Дори не мога да си представя какво би причинило подобно изживяване на едно дете. Затова на Баник открай време му е трудно с жените.

Убедеността й отново беше смущаваща, но и удивителна. Джери беше по следите на този съдия от толкова отдавна, че за нея вината му беше категоричен факт.

— Изчела съм стотици книги и статии за серийните убийци: от материали в клюкарските таблоиди до научни трудове. Нито един от тях не желае да бъде заловен, но въпреки това искат някой — полицията, близките на жертвите, пресата — да знае, че действат. Много от тях са блестящи умове, други са невероятно глупави. Всякакви ги има. Някои убиват десетилетия наред и не ги залавят, други превъртат и прибързват. Обикновено точно те допускат грешки. Едни имат ясен мотив, други убиват безразборно.

— Но обикновено ги залавят, нали?

— Трудно ми е да кажа. В страната има средно петнайсет хиляди убийства годишно. Една трета остават неразкрити. Това прави пет хиляди тази година, предишната и по-предишната. От хиляда деветстотин и шейсета досега са над двеста хиляди. Има толкова много неразкрити убийства, че не е възможно да се определи кой е бил жертва на сериен убиец. Повечето специалисти са на мнение, че това е една от причините извършителите да оставят улики. Искат някой да знае, че ги има. Опияняват се от страха и ужаса, които предизвикват. Както казах, не искат да бъдат заловени, но искат някой да знае за тях.

— Значи дори ФБР няма представа колко серийни убийци са на свобода?

— Никой няма представа. Някои от по-известните остават неидентифицирани. Така и не са заловили Джак Изкормвача.

Лейси не успя да сдържи смеха си.

— Извинявай, но ми е трудно да повярвам, че седя тук, в някакво си забутано градче във Флорида, пия хубаво кафе и говоря за Джак Изкормвача.

— Не се смей, моля те. Знам колко странно звучи, но всичко е вярно.

— Какво очакваш да направя?

— Просто ми повярвай. Трябва да ми повярваш.

Двете се умълчаха задълго, без да се поглеждат, после Лейси каза:

— Добре, слушам те. Значи според твоята теория излиза, че Баник иска да бъде заловен, така ли?

— О, не. Той е страшно предпазлив, твърде умен и безкрайно търпелив. Освен това има много за губене. Повечето серийни убийци подобно на останалите убийци са саможиви хора от периферията на обществото. Баник е човек с положение, с удовлетворителна кариера, може би е наследил доста пари. Той е болен мозък, който поддържа благоприлична фасада. Ходи на църква, в кънтри клуба и тъй нататък. Активен член е на местната съдийска колегия, председател е на историческото дружество, дори се изявява като актьор в самодейна театрална трупа. Гледала съм две негови изпълнения — пълна трагедия.

— Гледала си го на сцената?

— Да. Нямаше много публика, и напълно основателно, но в залата беше тъмно. Не рискувах особено.

— Не ми прилича на социопат.

— Както ти казах, умее да се преструва. Никой не би го заподозрял. Дори са го виждали да се мотае из Пенсакола под ръка с някаква блондинка. Използва няколко, вероятно им плаща, но не съм сигурна.

— Откъде знаеш за блондинките?

— От социалните мрежи. Например местният клон на Американското онкологично дружество организира ежегоден бал: със смокинги и всичко останало. Бащата на Баник, педиатърът, е починал от рак, затова съдията участва. Баловете са големи събития, събират много пари. Всичко се качва онлайн. Вече почти няма лично пространство, Лейси.

— Но самият той не публикува нищо в интернет.

— Абсолютно нищо. Няма никакво присъствие в социалните мрежи. Ще се изненадаш обаче колко неща може да изрови човек, когато живее онлайн като мен.

— Нали каза, че всичко оставя следа?

— Така е, но случайното разглеждане на сайтове се проследява трудно. Пък и аз вземам предпазни мерки.

След още една дълга пауза Лейси се затрудни със следващия въпрос. Джери чакаше напрегнато, сякаш поредното разкритие можеше да уплаши новата й довереница. Сервитьорката мина забързано с кана кафе и им доля.

Без да посегне към своята чаша, Лейси каза:

— Имам един въпрос. Ти твърдиш, че повечето серийни убийци искат някой да знае, че ги има и че правят, каквото правят. Това важи ли и за Баник?

— О, да. Агентите от ФБР обичат да казват, че рано или късно убиецът „се подписва“. Прочетох го в някаква книга, може и роман да беше. Не помня. Толкова неща изчетох.

— С въжето ли?

— С въжето. Той винаги използва найлоново въже с дебелина един сантиметър, тънко корабно въже с двойна оплетка, средно издръжливо. Дълго около метър, увива го два пъти около врата, пристяга го толкова силно, че винаги прерязва кожата, и го връзва на двоен кръстовиден възел — сигурно го е научил в скаутския отряд. Виждала съм снимки от всички местопрестъпления освен от това на Кронк.

— Това не е ли небрежност?

— Може би, но кой разследва сериозно? Извършил е шест убийства в шест различни юрисдикции, в шест различни щата за период от двайсет години. Нито едно от шестте полицейски управления не е потърсило сътрудничество с някое от другите. Просто не действат така и той го знае.

— И има само едно убийство във Флорида?

— Да. Господин Кронк. Преди две години.

— Къде?

— В град Маратон, Флорида Кийс.

— Защо не се обърнеш към местната полиция, да им покажеш записките си и да им изложиш теорията си?

— Основателен въпрос. Може да го направя, Лейси.

Току-виж, се окажа принудена, но имам колебания. Какво ще направи полицията според теб? Ще възобнови пет стари разследвания в пет различни щата? Едва ли. Не забравяй, че все още не мога да им предложа нищо конкретно, пък и те почти са вдигнали ръце.

Лейси отпи от кафето си и кимна, без да е убедена в думите й.

— Има още една, по-важна причина, поради която не мога да отида да ги увещавам с оскъдни улики, и тя ме ужасява.

— Страхуваш се от него.

— И още как. Той е твърде умен, за да извърши убийство и след време да свали гарда. Двайсет години действам с предположението, че той е някъде там, наблюдава и продължава да крие следите си.

— Но искаш от мен да се замеся.

— Длъжна си, Лейси. Няма кой друг.

— Съмнявам се.

— Вярваш ли ми?

— Не знам, Джери. Наистина не знам. Извинявай, но още не осъзнавам какво се случва.

— Ако ние не го спрем, ще убие отново.

Лейси се замисли над думите й и изтръпна от нехайното подмятане на това „ние“. Избута чашата с кафето и каза:

— Джери, чух предостатъчно за един ден. Трябва да го асимилирам, да преспя и да се ориентирам.

— Разбирам, Лейси. Но ти също разбери, че съм съвсем сама. Живея с това от много години. То погълна живота ми и понякога буквално ме изтиква на ръба. Прекарала съм безброй часове с психотерапевти, но още съм нестабилна. Това доведе до развода ми и едва не съсипа кариерата ми. Не мога обаче да се откажа. Заради баща ми не мога. Ето, най-сетне стигнах дотук и мога да кажа на някого, на благонадежден човек.

— Не съм спечелила доверието ти.

— Но въпреки това го имаш. Нямам никой друг. Нуждая се от приятелка, Лейси. Моля те, не ме изоставяй.

— Не става дума за изоставяне. Най-важният въпрос е какво се очаква да направя аз. Ние не разследваме убийства. Това е работа на щатските шерифи, може би дори на ФБР. Просто не разполагаме с нужните ресурси.

— Но въпреки това можеш да ми помогнеш. Да ме изслушаш, да ми подадеш ръка. Все нещо можеш да разследваш. Комисията по съдийска етика има право да издава призовки. В случая с казиното разобличихте корумпирана съдийка и цяла престъпна банда.

— Със сериозна външна помощ, предимно от страна на ФБР. Не съм сигурна, че си наясно как действаме, Джери. Не се заемаме с обвинения, докато някой не подаде жалба. Дотогава не предприемаме нищо.

— Жалбата може ли да е анонимна?

— Отначало да. После не. След като бъде подадена, разполагаме с четиресет и пет дни да разследваме обвиненията срещу някой съдия.

— Уведомявате ли го за вашето разследване?

— Зависи. В повечето случаи разбира, че има проблем. Жалбоподателят дава израз на недоволството си, става ясно, че нещо не е наред. Някои спорове са се точили с месеци, дори с години. Не е рядкост обаче съдията да остане изненадан. Само ако преценим, че обвиненията имат основание, което не се случва често, му изпращаме официално уведомление.

— И тогава той ще научи името ми?

— Обикновено така става. Не помня случай, в който жалбоподателят да е запазил пълна анонимност.

— Но е възможно, нали?

— Трябва да го обсъдя с директорката ни.

— Това ме плаши, Лейси. Мечтая да разоблича убиеца на баща ми. Другото ми желание е името ми да не става публично достояние. Твърде опасно е.

Лейси погледна часовника си и побутна чашата си още малко. Въздъхна и каза:

— Чух и видях достатъчно за един ден, а ме чака дълъг път. Хайде да спрем дотук.

— Добре, но трябва да ми обещаеш пълна поверителност. Ясно?

— Разбирам, но трябва да го обсъдя с шефката ми.

— Може ли да се разчита на нея?

— Отговорът е „да“. Знаеш, че въпросът е деликатен. Става дума за репутацията на действащ съдия, длъжни сме да бъдем дискретни. Никой няма да научи нищо, докато не се наложи. Съгласна ли си?

— Добре, но непременно ме дръж в течение.

Двайсет и пет минутното пътуване обратно към гробището премина унило. В опит да разведри обстановката Лейси попита за дъщерята на Джери, Дениз, която завършваше Мичиганския университет. Тя не помнела дядо си и не знаела много за убийството. Джери се поинтересува от живота на Лейси като неомъжена привлекателна жена, но разговорът в тази посока забуксува. Лейси беше свикнала с подобни прояви на любопитство и не ги понасяше. Покойната й майка години наред й опяваше, че ще остарее сама и бездетна, и Лейси се беше научила да отблъсква атаките.

На гробището Джери й подаде платнената торба с думите:

— Ето ти няколко папки, предварителна информация. Има още много.

— За първите три случая ли са?

— Да. За баща ми, Тад Лийуд и Дани Кливланд. Другите ще обсъдим по-нататък.

Торбата беше доста тежка и Лейси не беше сигурна, че иска да я вземе. Нямаше търпение да се качи в, колата си, да заключи вратата и да потегли. Сбогуваха се, обещаха си да поговорят отново скоро и си тръгнаха от гробището.

По средата на пътя до Талахаси телефонът на Лейси звънна — обаждаше се Али. Щял да се прибере късно и искал пица и вино край камината. Не го беше виждала от четири дни и изведнъж усети, че й липсва. Усмихна се, като си представи как ще се сгуши до него и ще говори за нещо друго, не за работа.