Списъкът на съдията

37

Мачът започна в 9 ч. — много неудобно време, за да очакваш от десетгодишни момчета да бъдат по екипи, загрели както трябва и готови за играта. „Ройълс“ излязоха на игрището и групичката родители на трибуните ги аплодираха. Неколцина отправиха окуражителни възгласи, които играчите не чуха. Треньорите започнаха да пляскат с ръце в опит да предизвикат известно вълнение.

Даяна Джан седеше сама в шезлонг от страната на първа база, завила коленете си и стиснала чаша кафе в ръка. Утрото беше свежо и учудващо прохладно за края на април във Флорида. От отсрещната страна, на линията на трета база, бившият й съпруг се беше надвесил над преградата и гледаше как синът им излиза на бегом към центъра на полето. Разводът им беше приключил твърде скоро, за да правят опити за цивилизовано общуване.

— Извинете, госпожо Джан — долетя зад гърба й забързан женски глас.

Тя се извърна надясно и погледът й попадна на официална значка в черен кожен калъф. Жената, която я държеше, продължи:

— Агент Агнес Неф, ФБР. Може ли да поговорим за малко?

Даяна се сепна, както би се сепнал всеки на нейното място, и каза:

— Канех се да гледам мача на сина ми.

— Ние също. Хайде да се преместим малко по-надолу и да разменим няколко думи. Няма да ви отнема повече от десетина минути.

Даяна се изправи и погледна към трибуните, за да се увери, че никой не ги наблюдава. Обърна се и видя човек, който със сигурност също беше агент. Той ги поведе, после спряха близо до стълба на фаул линията.

— Това е специален агент Дрю Суарес — представи го Неф.

Даяна го изгледа раздразнено, а той й кимна в отговор.

— Ще бъдем кратки — продължи Неф. — Търсим шефа ви, а не можем да го открием. Имате ли представа къде може да е съдия Баник в момента?

— Предполагам, че си е у дома в събота сутрин.

— Не е.

— В такъв случай не знам. Какво става?

— Кога го видяхте за последен път?

— Отби се в кабинета си в четвъртък сутринта, преди два дни. Оттогава не съм говорила с него.

— Научихме, че се е подложил на лечение.

— Така е, болен е от рак. Някакви проблеми ли има?

— Не, нищо подобно. Трябва само да му зададем няколко рутинни въпроса във връзка с обвинения по друго разследване.

Обяснението прозвуча доста смътно, съвсем по полицейски, но Даяна прецени, че моментът не е подходящ да любопитства.

Тя кимна, все едно идеално разбираше.

— Значи нямате представа къде може да е той, така ли?

— Сигурно сте проверили в съда. Има ключ, може да ходи по всяко време.

— Наблюдаваме сградата. Не е там. Няма го и в дома му. Някакво предположение къде другаде може да е?

Даяна се загледа в игрището за няколко секунди, не знаеше какво да каже.

— Има вила в Сийсайд, но рядко ходи там.

— Наблюдаваме я, не е там.

— Твърдите, че не е загазил. Защо тогава наблюдавате всичките му имоти?

— Трябва да поговорим с него.

— Очевидно.

Суарес пристъпи към нея и я измери със строг поглед.

— Госпожо Джан, разговаряте с федерални агенти. Позволете да ви напомня, че е противозаконно да криете истината.

— В лъжа ли ме обвинявате?

— Не.

Неф поклати глава.

— Важно е да го намерим веднага — обясни тя.

Даяна изгледа ядосано Суарес, после отмести очи към Неф.

— Има вероятност да се е върнал в Санта Фе. Лекува се там от рак на дебелото черво. Вижте, той цени личното си пространство и сам урежда пътуванията си. Взел си е отпуск и не обсъжда личните си проблеми с никого. — Тя завъртя очи към Суарес и каза искрено: — Честна дума. Нямам представа къде е.

— Не е ли резервирал полети през последните четиресет и осем часа? — попита Неф.

— Вече ви казах, че той сам организира пътуванията си.

— Знаете ли къде в Санта Фе се лекува?

— Не.

Неф и Суарес се спогледаха и кимнаха, все едно й вярват.

— Моля ви този разговор да си остане между нас — каза Неф.

— Разбира се.

— Ако му съобщите за нас, може да ви арестуваме за съучастие.

— Нали казахте, че не е направил нищо нередно!

— Още не. Просто си мълчете.

— Разбрах.

Лейси знаеше само, че Али е някъде на Карибите, наблюдава, спотайва се, прихваща информация. Беше се изпуснал, че операцията се осъществява съвместно с Агенцията за борба с наркотиците. Ставало нещо голямо, но вече трета година Лейси все това чуваше. Тя искаше само да разбере, че е жив и здрав, защото беше заминал преди осем дни и оттогава нямаше никаква вест от него.

Беше й дошло до гуша от работата му и не можеше да си представи, че ще се омъжи за човек, който непрекъснато ще изчезва. Беше назрял моментът за важен разговор, в който да си кажат всичко. Или ще се посветят един на друг и на различно бъдеще, или ще се разделят и ще престанат да си губят времето.

Все още имаше болки и се зае с нещо средно между йога и физиотерапия — трийсетминутна серия от упражнения за разтягане, които трябваше да изпълнява два пъти дневно. Телефонът звънна в 10:40 ч. Сигурно беше Джери, която искаше да се осведоми как се развиват нещата.

Само че в ухото й прозвуча неособено приятният глас на Клей Видович от ФБР, с когото се бе запознала вчера на срещата в Пенсакола. Той се извини, че я безпокои в събота сутринта, но всъщност това не го притесняваше.

— Лейси, не можем да намерим този тип — каза той. — Хрумва ли ти нещо?

— Ами не, господин Видович…

— Клей, моля те. Нали вчера зарязахме официалностите.

— Добре, Клей. Не го познавам, никога не съм се срещала с него, затова нямам представа къде ходи. Съжалявам.

— Знае ли, че си замесена? Наясно ли е с разследването на КСЕ?

— Не сме се свързвали с него, не сме длъжни да го правим, преди да оформим становището си, но е твърде вероятно да е разбрал.

— Откъде?

— Според информаторката ни Бети Роу той вижда и чува всичко. Засега тя се оказва права в повечето случаи. Когато разследваш съдия, новината просто се разчува. Хората обичат да говорят, особено адвокатите и съдебните чиновници. Така че, да, има голяма вероятност Баник да е наясно, че го разследваме.

— Но няма откъде да разбере, че сте се обърнали към щатската полиция и ФБР, нали?

— Клей, нямам представа какво знае Баник.

— Ясно. Виж, не ми се иска да ти провалям деня, но на сигурно място ли се намираш?

Лейси се озърна.

— Да. Вкъщи съм. Защо?

— Сама ли си?

— Задаваш прекалено лични въпроси.

— Съгласен съм. Но ще изпитвам угризения, ако не кажа, че ще бъдем по-спокойни, ако не си сама, поне докато не го намерим.

— Сериозно ли говориш?

— Най-сериозно, Лейси. От него няма и следа през последните трийсет и шест часа. Може да е къде ли не, а и вероятно е опасен. Ще го намерим, но дотогава те съветвам да вземеш предпазни мерки.

— Ще се оправя.

— Не се съмнявам. Моля те да се обадиш, ако чуеш нещо.

— Непременно.

Лейси впери поглед в телефона си, докато отиваше към вратата, за да се увери, че е заключена. Времето беше прекрасно и тя се канеше да отскочи до любимия си разсадник и да посади няколко азалии в цветните си лехи. Скастри се мислено, че допуска да се страхува в такава великолепна пролетна сутрин.

Али беше заминал да върши геройства. А Дарън беше завел новото си гадже на кратка почивка. Лейси обиколи апартамента си, провери вратите и прозорците и продължи да се укорява. За да се успокои, седна на постелката за йога и се наведе напред в баласана, детската поза. След две дълбоки вдишвания и издишвания телефонът й отново звънна и я стресна. Защо беше толкова напрегната?

Търсеше я третият мъж в живота й и този път тя се зарадва да чуе гласа му. Гънтър се извини, че е пропуснал ежеседмичното й обаждане миналия вторник, но бил на адски важна среща с новия си екип от архитекти. Ама разбира се.

Лейси се излегна на канапето и двамата си поприказваха доста дълго. И той, и тя признаха, че скучаят. Сегашната приятелка на Гънтър, ако изобщо имаше такава, също заминала някъде. Когато разбра, че Лейси не е планирала нищо за следобед, брат й се оживи и спомена, че може да обядват заедно.

Бяха минали две седмици от последния им обяд и желанието му да долети отново толкова скоро я обезсърчи. Най-вероятно го бяха погнали банкери и му дишаха във врата.

— Намирам се на час път от летището, а полетът е около осемдесет минути. Да кажем, към два следобед?

— Става.

Каквито и проблеми да създаваше той, присъствието му щеше да й подейства успокоително поне за следващите двайсет и четири часа. Щеше да го убеди да вечеря ида пренощува при нея и по някое време Гънтър неизбежно щеше да я попита за съдебното дело.

Може би щеше да е най-добре да не му оставя напразни надежди.