Списъкът на съдията - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джон Гришам (11) #11

11

Имейлът пристигна в 21:40 ч. в неделя, когато Джери, както обикновено, беше сама в къщата си в града, подготвяше лекциите си за предстоящата седмица и се чудеше дали да гледа някакво телевизионно шоу. Получи го на един от няколкото адреса, които имаше, кодиран и рядко използван. Беше непроследим и само четирима души имаха достъп до него. Пишеше й човек, с когото не се беше срещала и нямаше причина да се среща; не знаеше дори истинското му име. Когато му плащаше — винаги в брой, — изпращаше парите, пъхнати в тънка книга с меки корици, до пощата в Камдън, Мейн, с получател някаква неясна фирма, наречена „К. Л. Дейта“.

Той също не знаеше името й. Онлайн използваше псевдонима „ЛуЛу“, но на него не му и трябваше повече. Писмото гласеше само:

Здрасти, ЛуЛу. Попаднах на нещо, което може би ще се окаже интересно.???

ЛуЛу? Тя се усмихна и поклати глава, донякъде изумена от преградите, които беше издигнала около себе си през последните двайсет години. Псевдоними, временно наети пощенски кутии, дегизировки, непробиваеми имейл адреси с двустепенно удостоверяване и цяла торба евтини мобилни телефони с предплатени карти.

В своя самотен свят тя го наричаше К. Л. и понеже не знаеше какво означават инициалите, го беше кръстила Кени Лий. Според препоръка отпреди години Кени Лий беше работил в правоохранителните органи, но тя нямаше представа как е приключила кариерата му. Бе изгубил брат си, чието убийство останало неразкрито — неразрешен случай, който го насочил към настоящата му работа.

— Здравей, Кени Лий — промърмори тя и отговори:

Колко часа трябва да ти платя?

По-малко от три.

Добре.

Не беше чувала гласа му и нямаше представа дали е на осемдесет или на четиресет. Отношенията им — каквито и да бяха — продължаваха близо десет години. Хонорарът му беше 200 долара на час, затова Джери не можеше да си позволи изненади. Той беше детектив единак, който се ангажираше с всеки, готов да плати толкова.

Работеше за семействата на жертви, за ченгета от малки градчета в десетина щата, за ФБР, за разследващи журналисти, писатели и холивудски продуценти. Беше източник на сведения за хора, които търсеха информация за престъпления, свързани с насилие. Рядко напускаше сутерена си и си изкарваше прехраната, като ровеше онлайн, събираше информация и я продаваше. Преглеждаше статистиката за убийствата във всичките петдесет щата и вероятно прекарваше в базата данни на ФБР за насилствени престъпления повече време от всеки друг във или извън Бюрото.

Когато ставаше дума за убийство, особено за неразкрито, крито, Кени Лий беше човекът, към когото да се обърнеш. Светлата страна на малкия му бизнес минаваше през адвокат от Бангор, който се занимаваше с неговите договори и банковите преводи за услугите му. За него се научаваше от уста на уста, и то съвсем тихо. К. Л. не се рекламираше и не отказваше на никого. За дейността си под масата използваше псевдоними и кодирани имейли, като приемаше хонорарите си в брой, за да запази в тайна самоличността на клиентите си.

Един час по-късно Джери седеше на тъмно, чакаше и обмисляше как да постъпи, ако К. Л. е открил нова жертва. Той невинаги се оказваше прав. Никой не можеше да бъде винаги прав. Десет месеца по-рано беше изникнал най-неочаквано и й беше съобщил за някакво удушаване в Кентъки, което отначало изглеждаше многообещаващо. Джери му плати за четири часа работа, после той рови още два месеца, но накрая стигна до задънена улица — и то съвсем внезапно, когато полицията арестувала мъж, който направил самопризнания.

К. Л. й писа:

Лоша работа, но това е положението.

Следеше хиляди случаи из цялата страна и много от тях оставаха неразрешени.

Всяка година в страната имаше около триста убийства, които официално биваха определяни като задушаване, удушаване или асфиксия. Половината от тях бяха вследствие на опит да стиснеш някого за гушата по време на битов спор и обикновено те биваха разрешавани бързо.

Останалите включваха душене — когато насилствено увиваш нещо около врата на друг човек — и тогава оставяш следа от охлузване. Електрически кабели, колани, бандани, вериги, връзки за обувки, телени закачалки за дрехи, най-различни въжета и корди. Много често се използваше същият вид найлоново въже, с което беше удушен баща й, защото лесно можеше да се купи от магазините или онлайн.

Повечето убийства от втората категория оставаха неразкрити.

Лаптопът й издаде звук, тя го отвори, премина през процедурите за удостоверяване на самоличността и въвеждане на паролите. Беше Кени Лий:

Преди пет месеца в Билокси, Мисисипи, са намерили удушен някой си Лани Върно. Още няма приложени снимки от местопрестъплението, но може би скоро. Описанието на охлузването звучи познато. Става дума за найлоново въже, дебело около сантиметър, вързано със същия възел, за да не се разхлаби. Тежка черепна рана, вероятно нанесена преди смъртта. Жертвата е на 37 години, бояджия. Убит е на работното си място, без свидетели. Имало едно усложнение обаче. От полицията смятат, че шефът му се е появил в неподходящ момент и затова го е сполетяла същата съдба, само че без въжето. Имал няколко рани на главата. Полицаите са на мнение, че втората жертва се е отбила да даде на Върно чек — било петък следобед и бояджията очаквал заплащането си — и че второто убийство не е планирано. Това на Върно определено било. Няма други улики от местопрестъплението освен въжето. Кръвта е само от двете жертви. Никакви влакна, никакви веществени доказателства и никакви свидетели. Поредното чисто местопрестъпление, твърде чисто дори. Разследването е в ход, не изнасят информация пред пресата. Досието е засекретено, затова няма никакви снимки, нито доклад от аутопсията. Прекрасно знаеш, че тези случаи винаги отнемат време.

К. Л. спря да пише, за да даде на Джери време да отговори. Тя поклати безсилно глава, като си спомни собствените си често безплодни усилия да преглежда полицейски досиета, събирали прах с години. По принцип колкото по-малко следи имаха разследващите, толкова по-ревностно пазеха досиетата си. Не искаха никой да узнава за нищожния им напредък.

Джери написа:

Какво знаеш за въжето и за възела?

Начин и мотив. Първото беше пред очите на разследващите да размишляват и на криминалистите да анализират. Установяването на второто обаче можеше да отнеме седмици и месеци.

К. Л. отговори:

Имам доклада на щатската лаборатория, подаден в информационната база данни на ФБР. Описват въжето като найлоново, дебело 1 см, дълго около метър, завързано стегнато и оставено на показ. Не се споменава възел, турникет, скоба или нещо друго, което да го предпазва от разхлабване. Към доклада няма прикачени снимки. Престъплението явно не е разкрито, разследването продължава с пълна пара, така че полицията пази в тайна повечето важни подробности. Стандартна процедура. Натъкнах се на обичайната каменна стена.

Джери отиде в кухнята и извади бутилка безалкохолно от хладилника. Отвори я, отпи и се върна на канапето при лаптопа. Написа:

Добре, заинтригувана съм. Изпрати ми каквото имаш. Благодаря.

С удоволствие. След 15 минути.

По междущатската магистрала 10 Мобил бе само на час път от Билокси, но двата града се намираха в различни щати и в различни светове. „Прес Реджистър“, вестникът на Мобил, имаше шепа абонати в съседния град, а „Сън Хералд“, издаван в Билокси — още по-малко читатели в Алабама.

Джери не се изненада, че пресата в Мобил не е отразила двойното убийство, станало само на стотина километра. Тя отвори лаптопа си, включи випиена за сигурност и започна да търси. На 19 октомври, събота, първа страница на „Сън Хералд“ беше заета от новината за двойното убийство. Майк Дънуди беше известен строителен предприемач в Билокси и по крайбрежието на Залива. Публикувана беше негова снимка, взета от уебсайта на компанията му. Той имаше съпруга Марша, две деца и трима внуци. При излизането на броя още не беше ясно кога и къде ще е погребението.

За Лани Върно се знаеше още по-малко. Живял бе на паркинг с каравани някъде край Билокси. Съсед беше казал, че той е бил там от няколко години. Имал приятелка, която ту си тръгвала, ту се връщала. От служител във фирмата бяха научили, че Върно е някъде от Джорджия, но е живял къде ли не.

През следващите дни „Сън Хералд“ се бе старал да поддържа интереса към историята. Полицията беше невероятно мълчалива и не съобщаваше почти нищо. Никой от семейство Дънуди не казваше и дума. Опелото се бе провело в голяма църква и на него бяха присъствали много хора. По молба на близките шерифите не допуснали репортери. Далечен братовчед на Върно се появил неохотно да идентифицира тялото и да го откара обратно в Джорджия. И бе наругал репортера. Седмица след убийствата шериф Блек бе дал пресконференция, на която не беше разкрил нищо ново. На въпроса на журналист дали от убитите са взети мобилни телефони, той бе отговорил категорично: „Без коментар“.

„Не е ли вярно, че два мобилни телефона са намерени в пощенска кутия в Нийли?“

Шерифът се бе смутил, сякаш някой току-що бе разкрил името на убиеца, но бе успял да се съвземе и отново да отговори рязко: „Без коментар“.

Буквално всеки друг въпрос бе получил същия отговор.

Липсата на сътрудничество от страна на шерифа бе подхранила слухове, че може би разследващите са близо до залавянето на убиеца и не искат да го подплашат.

Нищо не се бе случило обаче седмици и месеци наред. Семейство Дънуди бе обявило награда от 25 хиляди долара за каквато и да било информация относно убийствата, с което бяха предизвикали нов порой телефонни обаждания от всякакви откачалки, които не знаеха нищо.

Роднините на Върно не бяха предприели никакви действия.

В полунощ Джери пиеше силно кафе и се подготвяше за поредната безсънна нощ пред компютъра. К. Л. й изпрати обобщение на сведенията, които беше събрал, и копие от официалния доклад, който щатската полиция в Мисисипи беше подала до ФБР.

Тя не за пръв път изминаваше този път, затова не очакваше с нетърпение да отвори поредното досие.