Списъкът на съдията

43

Лейси, Али и Джери привършваха обяда си в кафене в центъра на града, когато Клей Видович им се обади. Те бързо отидоха в офиса на ФБР и почакаха в заседателната зала. Видович, Неф и Суарес влязоха забързани, явно имаха новини.

Видович съобщи със сериозна физиономия:

— Рос Баник е мъртъв. Изглежда като свръхдоза в рехабилитационна клиника до Санта Фе.

Джери зарови лице в шепите си. Лейси беше толкова смаяна, че изгуби ума и дума.

Видович продължи:

— Регистрирал се е рано вчера сутринта, а са го намерили мъртъв в стаята му преди три часа. Нашите агенти, които са в клиниката, потвърдиха всичко.

— А пръстовите отпечатъци? — попита Али.

— Не съм сигурен. Току-що получих видеозапис от един от агентите ни на място. Искате ли да го видите?

— Видеозапис на какво? — попита Лейси.

— На нашия човек в клиниката. Част от записа е доста плашеща.

Джери изтри очи, прехапа устна и каза:

— Аз искам да го видя.

Агент Мъри чукна с пръст по таблета си и видеото тръгна на големия екран зад Видович. Той се отмести и всички впериха погледи в кадрите, заснети със смартфон. Тялото на Баник не беше преместено и той лежеше по гръб със затворени очи, небръснат, с полуотворена уста, от която се стичаше бяла течност. Беше мъртъв. Камерата се плъзна бавно надолу по тялото му и спря върху ръцете, кръстосани една до друга.

— Сигурно е потопил пръстите си в киселина, преди да умре — отбеляза Видович.

— Кучият му син — промърмори Али достатъчно силно, за да го чуят всички.

Камерата показа пръстите в близък план и Лейси отмести очи.

— Попитахте за пръстови отпечатъци — каза Видович, — но може би ще имаме проблем. Вижда се, че пръстите му са разядени. Той прекрасно е знаел какво прави.

— Спрете тук, моля — обади се Лейси.

Агент Суарес спря видеото.

— Хайде сега да го видим на забавен каданс. Явно е искал да обезобрази пръстите си, за да не бъдат разпознати пръстовите му отпечатъци, което, доколкото знам, е възможно дори след смъртта.

— Да, непрекъснато се случва — каза агент Неф, — стига ръцете и пръстите да са в прилично състояние.

— Добре. В такъв случай, ако допуснем, че е искал да унищожи пръстовите си отпечатъци и че вече ги е променил по някакъв начин, не е ли логично да предположим, че е знаел за намерения частичен отпечатък?

Видович се усмихна и отговори:

— Именно. По някакъв начин е разбрал, че разполагаме с отпечатъка.

Погледнаха към Джери, но тя поклати глава.

— Нямам представа как.

— Че защо да му пука? — попита Али. — Ако и бездруго е планирал самоубийство, какво го интересува, че ще бъде разкрит?

— Опитай се да мислиш като Баник — каза Джери. — Той е имал предсмъртно желание, което не е необичайно за серийните убийци. Те не могат да спрат по собствена воля, затова искат някой друг да ги спре. Съсипаната репутация. Опозорената памет на родителите му. Загубата на всичко, за което е работил.

— Някои от най-прочутите убийци са имали много предсмъртни желания — намеси се и Видович. — Бънди, Гейси. Не е необичайно.

Видеозаписът свърши.

— Може ли да го пуснете от началото? — помоли Джери.

Отново се появи призрачното лице на Баник.

— Спрете на този кадър — обади се Джери. — Искам да го видя мъртъв. Отдавна чакам този момент.

Видович погледна към Лейси и Али. След кратка пауза продължи:

— Очертава се голяма бъркотия. Оказва се, че той е оставил ново завещание с конкретни инструкции: иска да бъде кремиран незабавно и прахът му да бъде разпръснат в планината там. Добре го е измислил. Разбира се, ние бихме желали да задържим тялото и да опитаме всичко възможно да вземем пръстов отпечатък. Проблемът е, че той не е в нашата юрисдикция. Не можем да арестуваме труп. Заповедта ни за арест е загубила валидността си в мига на неговата смърт. Току-що говорих с правния ни отдел във Вашингтон и те анализират положението.

— Не бива да допускате да го кремират — настоя Лейси. — Вземете съдебна заповед.

— И това не е просто. От кой съд? Във Флорида или в Ню Мексико? Няма закон, който да изисква покойник да бъде транспортиран у дома за погребението. Този тип е планирал всичко и е забранил на изпълнителката на завещанието му да се прави аутопсия.

Джери погледна стоп кадъра, поклати глава и каза:

— И от отвъдното обърква живота ни.

— Но все пак всичко приключи, Джери — каза Лейси и докосна ръката й.

— Напротив, никога няма да приключи. Баник никога няма да застане пред съда. Той се измъкна, Лейси.

— Не е. Мъртъв е и няма да убива повече.

Джери изсумтя и се извърна.

— Да се махаме от тук.

Али ги закара до апартамента на Лейси и се прибра. Бяха го повикали в Орландо по работа, но в доста напрегнат разговор с началника си той настоя да остане няколко дни у дома.

Жените седяха в дневната и се опитваха да осъзнаят драматичния развой на събитията. Какво следваше? Имаше ли нещо по-скандално от новината за смъртта на Баник?

Ако не откриеха съответствие на частичния пръстов отпечатък, нямаше да имат улика, която да свързва съдията с убийствата на Върно и Дънуди.

А що се отнася до другите убийства, за тях разполагаха само с мотив и начин. Щеше да бъде невъзможно да го осъдят въз основа на такива оскъдни доказателства. Сега, след като беше мъртъв, полицията — местната, щатската или федералната — нямаше да си губи времето да разследва престъпленията му. Пък и досиетата бяха затворени преди десетилетия. Защо да ги отварят сега? Джери не се съмняваше, че властите ще приемат охотно новината за вероятната вина на Баник, ще уведомят семействата на жертвите и с радост ще прекратят следствията.

Неговите твърдения, лъжи и увъртания от предишната събота в тъмната хижа в Алабама бяха почти безполезни за полицията. Нищо от думите му не беше допустимо в съда, пък и той много внимаваше да не признае изрично престъпленията си. Все пак беше съдия.

Понякога Джери се разпалваше, а друг път ставаше безутешна. Делото на живота й беше достигнало своя внезапен и незадоволителен край. Баник беше мъртъв и на практика се измъкваше невредим. Обвинението в отвличане, когато и ако изобщо бъдеше отразено, само щеше да задълбочи объркването и нямаше да докаже абсолютно нищо. Подробностите около него така и нямаше да станат известни. Той никога нямаше да бъде арестуван. Името му никога нямаше да се свърже с имената на жертвите му.

Все пак тя преживяваше и моменти на видимо облекчение. Чудовището вече не беше по следите й. Тя нямаше повече да пребивава в света на Рос Баник — човек, когото бе ненавиждала толкова дълго, че беше станал част от живота й. Той нямаше да й липсва, но с какво щеше да запълни останалата след него празнина?

Беше прочела някъде, че хората често са обсебени от онова, което маниакално ненавиждат. То ставало част от съществуването им и постепенно започвали да се нуждаят от него.

След няколко часа един агент на ФБР почука на вратата и осведоми Лейси, че охраната е вдигната. Опасността беше отминала, хоризонтът беше чист. Тя му благодари и се сбогува с него.

Джери я помоли да остане при нея още една нощ. Трябваше да мине малко време, преди да се успокои напълно, и искаше да си направи дълга самотна разходка из квартала, кампуса и центъра на града. Искаше да вкуси свободата да се движи, без да се налага да се озърта през рамо, без да се притеснява, дори без да мисли за него. Когато Лейси се върнеше от работа, щяха заедно да си приготвят вечеря. Още преди години, дори преди десетилетия Джери беше престанала да готви, защото вечерите й минаваха в преследване на Баник.

Лейси, разбира се, се съгласи. Когато тя излезе, Джери седна на канапето и си повтори многократно, че той е мъртъв.

Светът вече беше по-добро място.