Списъкът на съдията

20

Спец екипът се събра в заседателната зала късно в понеделник сутринта да сравни бележките си. Бяха изтекли двайсет дни от периода, през който трябваше да преценят дали жалбата е основателна, а не можеха да се похвалят с почти нищо. Лейси разказа на Садел как е преминало пътуването им до Маратон, но горката жена дремеше или беше почти дрогирана от болкоуспокоителните.

Дарън обаче имаше интересни новини. Отпивайки от скъпото си кафе, той каза:

— Поговорих с някой си Лари Тоскано, партньор в адвокатската кантора „Пейн и Стайнхолц“ в Маями, наследила след много години „Пейн и Грубър“, кантората, в която Баник стажувал през лятото на осемдесет и девета година. Отначало Тоскано твърдо не искаше да се замесва, но омекна, като му обясних, че имаме право да призоваваме свидетели и че при нужда ще нахлуем в офиса им и ще започнем да изземваме досиета, което, разбира се, е абсурдно при нашия недостиг на хора. Бързо намери документите и потвърди, че Баник наистина е стажувал там през лятото преди последната си година в университета. Каза ми, че досието му е чисто и че се е справил добре, получил е високи оценки от наставниците си, но не са му предложили да го назначат. Притиснах го за още подробности и се наложи отново да разтвори досието. Оказа се, че през онова лято имало двайсет и седем стажанти от различни университети и всички освен Баник получили предложение за работа. Двайсет и един от тях приели. Попитах защо Баник е бил отхвърлен, след като са били доволни от него, но Тоскано нямаше представа, разбира се. По онова време Пери Кронк бил един от двамата управляващи съдружници и отговарял за лятната стажантска програма. Тоскано каза, че в досието има копие от писмото на Кронк до Баник, с което той му съобщавал, че няма да му предложи работа. Изпрати ми копие на цялото досие, след като отново споменах за призовка. Не съдържа много, но доказва неща, които вече знаем — че пътищата им са се пресекли през осемдесет и девета година.

Садел вдиша кислород и изсумтя:

— Я ми повторете: тази Бети Роу как точно е научила за връзката между двамата?

— В жалбата си пише, че е намерила бивш партньор в онази кантора, човек на възрастта на Баник, който бил сред стажантите през осемдесет и девета година — обясни Лейси. — Затова познавал Баник добре, а може и още да си контактуват, но това не го знаем. Твърди, че той много искал да го назначат и приел тежко решението на Кронк.

— И го е добавил към списъка си — отбеляза Садел. — Записва ти името сега, а ти вижда сметката години по-късно.

— Нещо такова. Понякога след повече от двайсет години.

— Моля се на Бог да не го разстроя с нещо. Ама аз и бездруго съм с единия крак в гроба.

— Стига с тези приказки.

— Всички ще ни надживееш — обади се Дарън.

— Да се обзаложим ли? — попита Садел.

— А как ще си взема парите, ако спечеля облога?

— Прав си.

Лейси затвори папката и огледа екипа си.

— Така, да видим докъде сме стигнали. Знаем, че Баник е познавал две от жертвите си според твърдението в жалбата на Бети. Както ви казах, тя ми даде документацията си — засега неофициално — за убийствата на още петима души, имали нещастието да разгневят съдия Баник в даден момент.

— Защо не се обърнем към щатската полиция? — попита Садел.

— Защото те отдавна разследват случая. Заели са се още след убийството на Кронк. Видяхме досието — стотици страници.

— Хиляди — поправи я Дарън.

— Добре, хиляди. Разговаряли са с десетки хора в Маратон и околностите, които са познавали Кронк. Нищо. Разговаряли са и с негови бивши партньори от правната кантора в Маями. Нищо. И с бивши клиенти. Пак нищо. Със семейството му. Нищо. Подробно разровили миналото и настоящето на жертвата, но отново ударили на камък. Никаква сносна следа никъде. Свършили са си работата, но няма резултат, затова досието си стои — поредният неразрешен случай в очакване на чудото.

— В сряда пак летя за Маями, за да се срещна с щатските следователи. Няколко пъти говорих с тях по телефона и ми се стори, че са склонни да ни съдействат. Най-вероятно ще видя същото досие, което видяхме в Маратон, но дано да греша. Може да им е известно нещо, което Търнбул не знае.

Садел изхриптя и каза:

— А защо да не им кажем за Баник? Ако знаем името на убиеца или поне имаме подписана жалба с обвинение срещу него, защо да не предадем тази информация на полицията? — Тя изопна рамене и се подготви да вдиша още кислород. Апаратът изсвистя малко по-силно от напъна й. — Искам да кажа, че сега действаме на празни обороти. Наистина не можем да направим много. Истинските ченгета имат огромни бюджети, милиарди долари, разполагат с кучета, хеликоптери и сателити и пак не успяват да разкрият много престъпления. Е, ние как да се справим? Аз предлагам да прехвърлим случая на щатската полиция, те да го погнат.

— Натам са тръгнали нещата — промърмори Дарън.

— Може би, но аз обещах на Бети да не намесваме полицията без нейното одобрение — каза Лейси.

— От къде на къде? — възрази Садел. — След подаването на жалбата случаят е в нашата юрисдикция. Жалбоподателят няма право да диктува как да действаме. Знаеш го.

— Знам го, но все пак благодаря за лекцията.

— Моля.

— Тя ни използва, Лейси — каза Дарън. — Точно както си говорихме миналата седмица. Бети иска да се скрие зад нас и да намеси полицията. Каква ще е следващата ни стъпка?

— Ще видим. Ти замини за Маями, срещни се с щатските ченгета и ни докладвай следващия понеделник.

Същия следобед Лейси си тръгна от работа по-рано и прекоси града на път за комплекс от двуетажни офис сгради. Помещенията, собственост на Р. Бюфорд Фър, бяха тихи, луксозни, добре обзаведени и издаваха, че собственикът е преуспял адвокат. Във фоайето нямаше чакащи клиенти. Красив млад стажант вдигаше телефона. Точно в 16 ч. той придружи Лейси до просторната заседателна зала — щаба, откъдето Бюфорд се сражаваше с целия свят. Той я прегърна сърдечно, все едно са приятели от години, и я поведе към канапе, което сигурно струваше повече от колата й.

Фър беше един от най-известните адвокати във Флорида и можеше да се похвали с много присъди. Което и правеше с поставени в рамка вестникарски статии и снимки по стените. Всички адвокати го познаваха и Лейси наистина нямаше по-добър избор, когато реши да заведе дело за предумишлената катастрофа, при която загина бившият й колега Хюго Хач, а тя получи тежки наранявания.

Вдовицата на Хюго, Върна Хач, първа нае Фър, който заведе дело за престъпно причиняване на смърт за 10 милиона долара. Седмица по-късно Фър заведе дело и от името на Лейси. Само че процедурата беше осуетена от необичайна спънка — изобилие от пари. Престъпната организация, която беше отмъкнала милиони от индианското казино, беше скрила плячката си по цял свят. Федералните продължаваха да намират пари и фактът, че те са толкова много, привличаше невероятно много засегнати страни. И техните адвокати. Щатът и федералният съд бяха затрупани с искове.

Най-сериозната пречка пред разрешаването на случая се оказа огромно и много сложно федерално дело, включващо и противоречивите искове на индианците, собственици на казиното. Докато тази бъркотия не бъдеше преодоляна, никой не знаеше колко пари ще останат за другите ищци, сред които бяха Лейси и Върна Хач.

Фър я запозна с най-новото развитие по делото за обезщетение и другите искове. Намръщи се и каза:

— Лейси, опасявам се, че искат от теб клетвени показания.

— Не желая да се подлагам на това — отговори тя. — Вече го обсъдихме.

— Знам. Единият проблем е, че на адвокатите, назначени от съда да раздават парите, им се плаща на час, и то по високи тарифи, затова не бързат да приключат нещата.

— Боже, каква новост!

Фър се засмя и продължи:

— Не говорим за дребните суми в Талахаси. Тези типове вземат по осемстотин долара на час. Ще имаме късмет, ако изобщо остане нещо.

— Не можеш ли да се оплачеш на съдиите?

— Жалби има колкото искаш. В момента всичко се оспорва.

Лейси се замисли, а Фър я наблюдаваше.

— Клетвените показания не са най-лошият вариант — каза той.

— Не съм сигурна, че съм в състояние да преживея отново онази катастрофа… да си представя Хюго, целия окървавен. И умиращ.

— Ще те подготвим. Опитът ще ти се отрази добре, защото така или иначе ще се наложи да свидетелстваш, ако ще ходим на съд.

— Не искам съд, Бюфорд. Бях пределно ясна. Не се съмнявам, че на теб ще ти хареса зрелищно представление с много злодеи на масата на защитата. Ще омаеш съдебните заседатели както винаги и ще издействаш поредната голяма присъда.

Фър се засмя.

— За това живея, Лейси. Представяш ли си да измъкнем онези мошеници от затвора, за да ги изправим пред съда? Това е мечтата на всеки адвокат.

— Само че не и моята. Мога да се справя с клетвени показания, но не и с процес. Искам споразумение, Бюфорд.

— Ще го направим, обещавам. Но в момента трябва да се включим в събирането на доказателства.

— Не съм сигурна, че ще имам сили.

— Искаш да се откажем ли?

— Не. Искам да постигнем споразумение и да забравя за всичко това. Още сънувам кошмари, а съдебното дело няма да ми помогне.

— Разбирам, Лейси. Просто ми имай доверие, става ли? Не ми е за пръв път. Заслужаваш щедро обезщетение и аз ти обещавам да го уредя.

Тя кимна признателно.