Списъкът на съдията

4

Ако не беше Франки, почивният ден на Лейси щеше да започне с по-късно събуждане, за което тя обикновено можеше само да мечтае. Кучето започна да скимти още призори и се наложи да го изведе. След това Лейси се изтегна на канапето и се опита да подремне, но Франки реши, че е време за закуска. Затова тя пиеше кафе и наблюдаваше изгрева.

Мислите й бяха смесица от вълнение заради срещата с Джери и обичайната тревога за кариерата й. След седем месеца щеше да навърши четиресет и това я натъжаваше. Харесваше живота си, но той просто преминаваше, а на хоризонта не се очертаваше брак. Никога не бе копняла за свои деца и вече беше решила, че това няма да се случи. Но това не я разстройваше. Всичките й приятелки имаха деца, някои дори бяха тийнейджъри, и Лейси беше признателна, че не е изправена пред подобни предизвикателства. Не можеше да си представи, че ще има търпение да отглежда деца в епохата на мобилните телефони, наркотиците, безразборния секс, социалните мрежи и всичко друго в интернет.

Тя бе започнала работа в Комисията по съдийска етика преди дванайсет години. Отдавна можеше да напусне, както бяха направили буквално всички нейни колеги. Комисията беше добро начало на кариера, но беше задънена улица за всеки сериозен юрист. Най-добрата й приятелка от университета вече беше партньорка в огромна фирма във Вашингтон, но работата изцяло диктуваше живота й, нещо, което Лейси не желаеше. Питаше се дали изобщо си струва да поддържа с нея приятелство, което изискваше толкова усилия. Другите й приятелки от онова време се бяха пръснали из страната, погълнати от службата си на някое бюро и отдадени на дома и семейството си, когато графикът им позволяваше.

Лейси не беше сигурна какво търси, нито какво иска, затова се бе задържала в Комисията прекалено дълго и вече се опасяваше, че е пропуснала по-добрите възможности. Най-значимият й случай, апогеят на нейната кариера, вече беше зад гърба й. Три години по-рано беше провела разследване около най-мащабния скандал в правосъдната система на Флорида, свързан с подкуп, и бе свалила от поста й окръжен съдия. Беше я уличила в съучастие с мафиоти, които отмъкваха милиони от индианско казино. Престъпниците излежаваха дългогодишни присъди във федерални затвори.

Случаят беше сензационен и за кратко Комисията по съдийска етика се покри със слава. Повечето колеги на Лейси побързаха да се възползват от успеха и да се преместят на по-хубава работа. Законодателният орган обаче демонстрира благодарността си към Комисията с поредните бюджетни съкращения.

Победата бе струвала скъпо на Лейси. Беше тежко ранена по време на предизвикана автомобилна катастрофа близо до казиното. Лежа в болница седмици наред, а после дълго ходи на физиотерапия. Раните й заздравяха, но болките и сковаността останаха. Хюго Хач, неин приятел и колега, който беше на предната седалка в колата, загина на място. Вдовицата му заведе дело за причиняване на смърт, а Лейси, от своя страна, предяви иск за нанесени вреди. Солидното обезщетение сякаш беше гарантирано, но делата се проточиха, както ставаше с повечето граждански искове.

Лейси установи, че не може да избие от главата си мисълта за обезщетението. Представяше си огромна купчина пари на масата — пари, събрани чрез конфискация на незаконно придобито имущество. Само че и наказателното, и гражданското дело бяха твърде сложни. Засегнатите страни бяха много, а алчните им адвокати кръжаха като лешояди да докопат парите.

Още нямаше обявена дата за делото на Лейси, пък и от самото начало я уверяваха, че то никога няма да се случи. Адвокатът й беше сигурен, че ответниците са ужасени от вероятността да се изправят пред съдебно жури и да се мъчат да обясняват предизвиканата катастрофа, отнела живота на Хюго и наранила тежко Лейси. Тя очакваше обсъждането на споразумението да започне всеки момент, като първоначалната сума трябваше да е „седем цифрена“.

Да навършиш четиресет бе донякъде травмиращо, но ако си със солидна банкова сметка, нямаше да боли толкова. Лейси получаваше прилична заплата, беше наследила малко пари от майка си, нямаше дългове и имаше доста спестявания. Но споразумението щеше да й даде мощен тласък и да й позволи да напусне работа. Не беше сигурна къде ще отиде, но й беше приятно да си мечтае. Дните й в Комисията по съдийска етика бяха преброени и този факт извикваше усмивка на лицето й. Бе настъпил моментът за нова кариера, а фактът, че нямаше представа каква ще е тя, всъщност я въодушевяваше.

Междувременно обаче трябваше да приключи няколко случая, да разследва няколко съдии. Обикновено започваше деня с мотивиращ монолог, за да се настрои за работа, но днес го пропусна. Джери Кросби беше успяла да я заинтригува с невероятната си история за съдията убиец. Съмняваше се в нейната правдоподобност, но любопитството я глождеше достатъчно, за да предприеме следващата стъпка. Ами ако се окажеше вярно? Ако това беше шанс да увенчае кариерата си с още един голям успех? С още един славен момент, като разреши половин дузина неприключени случаи и завладее първите страници на вестниците. Нареди си да престане да мечтае и да се залавя за работа.

Взе бърз душ, отдели няколко минути за косата и грима си, обу джинси и маратонки, остави храна и вода на Франки и излезе от дома си. На първото кръстовище видя знака за предимство, който неизменно й напомняше за катастрофата. Странно как определени неща предизвикваха едни и същи спомени — ето, тя всяка сутрин поглеждаше пътния знак и миналото нахлуваше. После изчезваше почти мигновено до следващия ден. Три години след преживения кошмар Лейси все още беше крайно предпазлива зад волана, винаги отстъпваше предимство и никога не превишаваше позволената скорост.

В западните покрайнини на града, далече от Капитолия и университетския кампус, тя спря пред стар търговски център, паркира и в 8:05 ч. влезе в „Бонис Биг Брекфаст“ — местно заведение, което не се посещаваше от студенти и лобисти. Както обикновено беше пълно с продавачи и ченгета. Лейси си взе вестник и седна на бара, недалече от кухненския прозорец, където сервитьорката си приказваше с готвачите, които й отговаряха с цветисти изрази. Менюто предлагаше поширани яйца върху препечена филийка с авокадо, превърнали се в легенда, и Лейси си ги позволяваше поне веднъж месечно. Докато чакаше, провери имейла и есемесите си и остана доволна, че всички по-важни съобщения могат да почакат двайсет и четири часа. Писа на Дарън, че няма да бъде в службата днес.

Той отговори бързо и я попита дали не напуска. Такава беше нагласата в Комисията напоследък. Винаги подозираха служителите, останали на работа там, че кроят планове да избягат.

В 9:30 ч. Лейси беше на междущатската магистрала 10 и пътуваше на запад. Беше 4 март, вторник, а всеки вторник приблизително по това време тя очакваше обаждане от по-големия си и единствен брат Гънтър. Той живееше в Атланта, където въртеше бизнес с недвижими имоти. Независимо от колебанията на пазара Гънтър винаги беше настроен оптимистично и бе на прага на поредната голяма сделка. Лейси беше изморена от разговорите с него, но нямаше избор, трябваше да ги изтърпи. Той се тревожеше за нея и все й намекваше да напусне работа и да дойде при него да печели големи пари. Тя вежливо отказваше. Брат й живееше на ръба, адски обичаше да взема кредит от една банка, за да плати кредита си в друга, и все успяваше да се отърве на косъм от фалита. Последната работа, на която се виждаше Лейси, беше да строи още молове в предградията на Атланта. А най-честият й кошмар беше Гънтър да е неин началник.

Двамата открай време се разбираха добре, а след внезапната смърт на майка им преди седем месеца се бяха сближили още повече. Лейси подозираше, че нейното предстоящо съдебно дело също е мотив за близост. Гънтър беше убеден, че сестра му трябва да получи милиони, и беше развил дразнещия навик да й подмята съвети къде да инвестира парите си. Тя не очакваше с нетърпение деня, когато той щеше да има нужда от заем. Гънтър живееше в дългове и сваляше звезди от небето, само и само да си уреди поредната финансова инжекция.

— Здрасти, сестричке — бодро поздрави той. — Как си?

— Добре съм, Гънтър, а ти?

— Дърпам лъва за опашката. Как е Али? Как е любовният живот?

— Скучноват. Напоследък той често отсъства от града. А твоят?

— Нищо особено.

Гънтър се беше развел неотдавна и преследваше жените толкова въодушевено, колкото и банките, затова на Лейси не й се слушаше за похожденията му. След двата му провалени брака тя го съветваше да внимава с какви жени се захваща, но той не я слушаше.

— Май си в колата — каза Гънтър.

— Пътувам към Пенсакола да издиря един свидетел. Нищо вълнуващо.

— Все така казваш. Още ли си търсиш друга работа?

— Не съм споменавала, че си търся друга, а само, че сегашната ме отегчава.

— Тук има повече екшън, малката.

— Не ми го казваш за пръв път. Да си говорил скоро с леля Труди?

— Старая се да я избягвам.

Труди беше сестрата на майка им, която си вреше носа навсякъде в стремежа си да запази семейството единно. Скърбеше след внезапната смърт на сестра си и искаше да сподели своята мъка с племенника и племенницата си.

— Обади ми се преди два дни и звучеше ужасно — каза Лейси.

— Тя винаги звучи ужасно. Затова не ми се приказва с нея. Не е ли странно? Почти не се бяхме чували, преди да почине мама, а сега е решила да сме си близки.

— Трудно й е, Гънтър. Разбери я.

— Че на кого не му е трудно в наше време? А, някой ме търси. Един банкер, който иска да ми метне малко пари. Трябва да затварям. Ще ти звънна после. Обичам те, сестричке.

— И аз теб.

В повечето случаи разговорите им във вторник приключваха внезапно, когато го чакаше друг, по-важен разговор. Лейси си отдъхна, защото обикновено Гънтър не пропускаше да попита докъде е стигнало съдебното й дело. Звънна на Дарън, колкото да го увери, че ще се появи в офиса на следващия ден. Обади се на Али и остави съобщение на гласовата му поща. После изключи телефона си и наду стереото. „Адел на живо в Лондон“.