Списъкът на съдията

29

В четвъртък му беше омръзнало от добронамерените есемеси и съобщения на гласовата поща, от всеобщата загриженост за неговото здраве. Изчака пощальонът да се отбие по обед. Сложи си ръкавици, извади пощата и видя поредния обикновен бял плик. Вътре го чакаше още едно стихотворение:

— Баща ти беше некомпетентен задник – тихо промърмори той, вперил поглед в листа върху кухненската маса.

Беше си приготвил багажа. Отиде с колата до търговския център в Пенсакола и паркира пред фитнеса. Влезе в убежището си, отвори Трезора, пъхна най-новото писмо в папка и прегледа записите от камерите. Когато се увери, че светът му е в пълна безопасност, се отправи към летището, където чака три часа полета до Далас. Там се прехвърли на друг самолет и кацна в Санта Фе по тъмно. Резервациите за полета, колата под наем и хотела бяха направени с истинското му име и платени с неговата кредитна карта.

Поръча вечерята си с румсървис. Гледа баскетбол, но превключи и един час зяпа порно. Успя да поспи няколко часа, преди да го събуди алармата в 2:00 ч. Взе душ, изпи един бензедрин, пъхна инструментите си в малък сак и напусна хотела. Хюстън беше на петнайсет часа път.

В 9:00 ч. източно време той се обади на Даяна Джан и й съобщи, че е на лечение в Санта Фе. Увери я, че се чувства добре и е психически готов да се бори с болестта. Звучеше оптимистично и обеща да се върне на съдийската скамейка, преди да са усетили липсата му. Тя му предаде съчувствията на всички, които били много разтревожени за състоянието му. Не за пръв път се наложи да й обяснява, че една от причините да се лекува далече е нежеланието му всички да се суетят около него. Очаквало го дълго пътуване, с което трябвало да се справи сам. Гласът й пресекваше и той побърза да затвори.

Много предана жена.

Баник изключи телефона си и извади батерията.

На зазоряване спря в зона за почивка близо до Ел Пасо и смени регистрационните табели. В момента караше киа с четири врати, регистрирана на името на несъществуващ жител на Тексас. Шофираше много предпазливо и спазваше всички ограничения най-добросъвестно. Глоба за превишена скорост или, не дай си боже, някоя катастрофа щяха да провалят мисията му. Както винаги беше нахлупил шапка с козирка от многобройната си колекция и не сваляше нито за миг тъмните очила. Зареди киата с бензин и си купи закуски с дебитна карта, издадена на един от псевдонимите му. Месечното извлечение по картата пристигаше в пощенска кутия в Дестин.

Баник рядко слушаше музика или аудиокниги и не можеше да понася безмилостния брътвеж по радиото. Предпочиташе да се отдаде на мислите си и да планира следващия си ход. Обичаше да изпилва детайлите и да преценява всяка стъпка. Беше станал толкова опитен, толкова умел и толкова безмилостен, че от години смяташе залавянето си за невъзможно. Понякога си припомняше предишните си престъпления, за да поддържа спомена за тях свеж и да се убеди, че нищо не е пропуснал.

Когато убиеш някого, допускаш десет грешки. Ако се досетиш за седем от тях, значи си гений.

Къде го беше прочел? Или беше реплика от филм? Каква беше неговата грешка? Как се беше случила? Непременно трябваше да разбере.

Беше живял с увереността, че няма да му се наложи да планира бягство.

През 1993 г., само две години след като завърши право, юридическата фирма в Пенсакола, където работеше, се закри, когато между партньорите възникна спор за солиден хонорар — обичайната ябълка на раздора. Той се озова на улицата. Взе назаем 5000 долара от баща си, регистрира своя фирма и заяви, че е готов за съдебни дела. Новият играч в града. Не умря от глад, но нямаше много работа. Най-често пишеше завещания за хора с ниски доходи и защитаваше дребни престъпници в градския съд. Направи големия си пробив, когато едно увеселително корабче, натоварено с шаферки, потъна в Залива и шест млади жени се удавиха. Започна обичайната шумна кавга между местните адвокати, които се пенеха и се боричкаха за делата. Едно от тях попадна в неговата кантора благодарение на завещание, което беше изготвил за свой клиент срещу 50 долара.

Мал Шнецър, ловък преследвач на линейки в търсене на клиенти, подмами три семейства и заведе първото дело още преди погребенията. Без никакво съобразяване с етичната страна на въпроса той посети клиента на Баник и най-нагло се опита да му го открадне. Баник го заплаши, наругаха се взаимно и нещата загрубяха, докато Баник не се съгласи да обединят сили. Нямаше опит със случаи на причиняване на смърт, но Шнецър успя да го убеди, че има смисъл да отидат на общ процес.

Гърнето със злато се оказа доста по-малко, отколкото мечтаеха адвокатите на ищците. Компанията, собственик на увеселителното корабче, нямаше други активи и обяви банкрут. Застрахователят й отначало отказа да поеме отговорност, но Шнецър ги заплаши със съд и те сложиха някакви пари на масата. След това той пак направи маневра зад гърба на Баник и каза на клиента му, че може да му издейства незабавно чек за 400 хиляди долара, ако се съгласи да зареже адвоката си и да заяви, че изобщо не е искал да го наема. Преди Баник да прецени следващия си ход, Шнецър беше сключил споразумения и беше разпределил парите между клиентите си, себе си и другите адвокати с изключение на новобранеца, който се оказа надхитрен. Баник се беше уговорил със собствения си клиент само устно и нямаше нищо черно на бяло. Бяха се разбрали той да получи една трета от обезщетението.

Една трета от 400 хиляди беше огромен хонорар за гладен млад адвокат, но парите бяха изчезнали. Баник се оплака на съдията, който не прояви разбиране. Зачуди се дали да не съди Шнецър, но реши да не го прави по три причини. Първо, не искаше да се занимава повече с този мошеник. Второ, съмняваше се, че ще види дори един цент. Трето и може би най-важно, искаше да си спести неловкото публично дело, в което да изиграе ролята на неопитния адвокат, измамен от крадец на клиенти. Стигаше му унижението, че историята вече беше обиколила близките съдилища.

Затова той включи и Мал Шнецър в списъка си.

За негова радост, Мал продължи да действа подмолно и спрямо други адвокати, спипаха го, отправиха му обвинение и го осъдиха — отнеха му адвокатските права и го изпратиха в затвора за две години. Когато го освободиха, той се премести в Джаксънвил, където подмамваше клиенти за група адвокати, чиито физиономии се хилеха от билбордовете. Спечели малко пари и си отвори кантора в Джаксънвил Бийч, където сключваше извън съдебни споразумения при катастрофи, без да е член на адвокатската колегия. Когато го обвиниха, че практикува без разрешително, той затвори кантората и напусна щата.

Баник го наблюдаваше и следеше движението му.

Години по-късно Шнецър се появи в Атланта и започна работа като правен асистент на някакви бракоразводни адвокати. През 2009 г. Баник го откри в Хюстън, където развиваше дейност като „консултант“ на известна фирма, която се занимаваше с колективни искове.

Преди два месеца Баник беше наел луксозно обзаведен двайсет и четири метров фургон съвсем близо до Шугър Ланд, на половин час път от центъра на Хюстън. Намираше се в огромен парк с осемстотин еднакви бели фургона, разположени в дълги редици между широки улици. Правилата бяха строги и задължителни: само по две превозни средства, без яхти и мотоциклети, никакво простряно пране, никакви табели, силна музика и шум. Малките спретнати морави бяха поддържани от управата на парка. Баник беше ходил там два пъти и макар че никога не беше искал да живее във фургон, преживяването му действаше успокоително. В радиус от хиляда и петстотин километра никой не знаеше кой е и с какво се занимава.

Той дремна за кратко и подкара надолу по улицата до огромен магазин за намалени стоки, където плати 58 долара в брой за телефон „Нокиа“ с предплатена карта за седемдесет и пет минути разговори. Договор нямаше, затова служителят не му поиска никакви лични данни. Но и да му беше поискал, Баник имаше цяла колекция от фалшиви шофьорски книжки в портфейла си. Понякога му искаха документ за самоличност, но обикновено не го поглеждаха. Беше купил страшно много телефони с предплатени карти, които после беше изхвърлил.

Позвъни в адвокатската кантора късно в петък следобед и потърси Мал Шнецър, но той вече си беше тръгнал. Баник, който се представи като Бътлър, обясни на секретарката, че въпросът е спешен и трябва на всяка цена да говори с него. Секретарката, явно добре обучена от шефовете си, полюбопитства за какво става въпрос. Ставало въпрос за млад мъж, който е получил тежки изгаряния на нефтена платформа в океана, собственост на „Ексон Мобил“. Тя предложи да го свърже с друг адвокат от фирмата, но господин Бътлър отказа — този му бил препоръчан от приятел, трябвало да говори с господин Шнецър.

Десет минути по-късно евтиният му мобилен звънна и се разнесе познат глас. Баник извиси своя с една октава и се постара да звучи малко по-пискливо.

— Синът ми е в болница в Лейк Чарлс с осемдесет процента изгаряния по цялото тяло. Ужасно е, господин Шматкър.

— Шнецър се казвам — сопна се леко той. Същият задник си беше. — Инцидентът се е случил на нефтена платформа, така ли?

Всяка злополука, станала на нефтена платформа в океана, попадаше под действието на закона „Джоунс“ и беше златна мина за адвокатите.

— Да, господине. Преди три дни. Не съм сигурен дали ще оживее. Опитвам се да отида там, но съм инвалид и не съм в състояние да шофирам.

— И се намирате в Шугър Ланд?

— Да, господине. Обаждат се всякакви адвокати, направо не спират да ме тормозят.

— Не се учудвам.

— Току-що затворих на един.

— Не говорете с тях. На колко години е синът ви?

— На деветнайсет. Добро момче е, работи много, издържа мен и майка си. Само него имам, господин Шнецър.

— Разбирам. Значи не можете да дойдете с кола до кантората?

— Не, господине, ако жена ми беше тук, можеше да ме докара, но в момента се прибира от Канзас. От там сме. Трябва да отидем в болницата. Не знам какво да правя, господине. Нуждаем се от помощта ви.

— Добре. Вижте, мога да дойда при вас след около час, ако ви устройва.

— Вие ще дойдете тук?

— Ами да, мисля, че така ще стане най-бързо.

— Би било чудесно, господин Шнецър. Някой трябва да ни помогне.

— Имайте търпение, пристигам след малко.

— Нали ще накарате другите адвокати да ни оставят на мира?

— Разбира се, ще се погрижа за това, няма проблем. Кажете ми адреса си.

Баник наблюдаваше през щорите всяка кола, която минаваше, докато минутите се нижеха. Накрая един лъскав пикап „Форд“ с огромни гуми и удължена кабина спря пред фургона, даде на заден и паркира зад неговата кола под наем.

Годините не бяха пощадили Мал Шнецър. Беше много напълнял, коремът му висеше над колана и изопваше ризата му, а бузестото му лице се сливаше с двойната гуша. Гъстата му прошарена коса беше опъната назад и вързана на опашка на тила. Той излезе, огледа се наоколо, плъзна очи по фургона и докосна автоматичния пистолет в кобура на хълбока си.

Това щеше да е първата въоръжена жертва на Баник — факт, който усили тръпката му. Той се задейства бързо, грабна бастун от канапето, отвори вратата и излезе на малката веранда, приведен като човек, който изпитва силна болка.

— Здравейте — провикна се, докато Шнецър минаваше покрай наетата кола.

— Здрасти.

— Аз съм Боб Бътлър. Благодаря ви за жеста. Вътре имам студена бира. Искате ли?

— Може.

Той като че ли се поуспокои, когато огледа Бътлър: приведен надве, не представляваше никаква заплаха.

Не бяха заставали един срещу друг от двайсет и една години, когато бяха адвокати в Пенсакола. Баник се съмняваше, че Шнецър ще го познае, още по-малко с ниско нахлупената шапка и евтините рамки на очилата. Пристъпи вътре, задържа вратата отворена и двамата влязоха в тясната дневна на фургона.

— Благодаря, че дойдохте, господин Шнецър.

— Няма проблем.

Мал се извърна, сякаш търсеше къде да седне, и в този миг Баник бързо извади Оли от джоба си. С рязко движение удължи телескопичната пръчка двукратно, после трикратно и фрасна Мал по тила. Оловната топка пукна черепа му. Шнецър размаха ръце, простена и понечи да се обърне. Този път Оли се стовари върху лявото му слепоочие и той се строполи върху ниската масичка. Баник светкавично свали кобура му, извади пистолета и отиде да затвори вратата. Шнецър риташе, неистово въртеше очи и се мъчеше да каже нещо. Баник го удари отново и натроши черепа му на парчета.

— Сто трийсет и три хиляди долара — гневно процеди той. — Солиден хонорар ми открадна. Пари, които ми се полагаха и от които отчаяно се нуждаех. Голям мошеник беше като адвокат, Мал, голям боклук. Много се зарадвах, когато те пратиха в затвора.

Шнецър изхъхри и Оли отново се стовари. Още кръв опръска канапето и стената.

Баник вдиша дълбоко и загледа как жертвата му се бори за глътка въздух. Сложи си латексовите ръкавици, взе въжето, омота го два пъти около врата му и впери поглед в кръвясалите му очи, когато стегна примката. Стъпи върху гърдите му и се опита да счупи ребрата му, докато гледаше как въжето се врязва в кожата. Измина минута, после още една. Някои умираха с отворени очи — бяха му любимците. Той върза възела и се изправи да се възхити на делото си.

— Сто трийсет и три хиляди долара, откраднати от млад адвокат, още хлапе. Негодник такъв!

Когато Мал издъхна, очите му останаха отворени, сякаш искаше да наблюдава разчистването. По лицето и врата му се стичаше кръв, която капеше върху мокета. Голямо мазало.

Баник застина, ослуша се за гласове отвън, за някакъв необичаен звук, но не чу нищо. Отиде в предната спалня и надникна през прозореца. Минаха две хлапета на велосипеди.

Той рядко си позволяваше лукса да се разтакава, но в този случай нямаше защо да бърза. Пребърка джобовете на Мал и намери ключовете му. Телефонът му беше в задния джоб на панталона и той го сложи върху корема му — там щеше да го остави. Намери в един шкаф евтината прахосмукачка, която беше купил преди месец в брой от магазин за намалени стоки, и почисти пода на кухнята и дневната, като се стараеше да заобикаля кръвта. Когато приключи, извади торбичката и постави нова. Взе пакет влажни кърпички и избърса Оли и пистолета. Смени ръкавиците и пъхна стария чифт в найлонов чувал. Изтри бравите на вратите, кухненския плот, стените, всички повърхности в банята, макар че не беше докосвал почти нищо там. Пусна водата в тоалетната и спря водата към казанчето. Съблече се по боксерки и натъпка дрехите си в малката пералня. Докато тя се въртеше, той извади кутийка газирана вода от хладилника и седна в кухнята на няма и метър от стария си приятел Мал.

Беше смъкнал от плещите си мъчително и дразнещо бреме, което бе носил двайсет години. Изпитваше покой.

Когато пералнята приключи, той пъхна дрехите си в сушилнята и почака още малко. Телефонът на Мал звънна. Някой искаше да разбере къде е. Беше към седем, оставаше най-малко един час, преди да се стъмни.

Доколкото познаваше Мал, той едва ли беше споменал на някого от кантората какво се кани да направи. Малко вероятно бе да е оставил телефонен номер или адрес на евентуален нов клиент. Имаше огромен шанс да не се е връщал до кантората, а да е дошъл направо в Шугър Ланд, за да поеме апетитно дело, което да води сам и да открадне поредния хонорар.

Все пак съществуваше вероятност да е споменал нещо на секретарката. Минутите течаха монотонно, а с напредването на времето растеше и рискът.

Когато дрехите изсъхнаха, Баник ги облече и прибра вещите си в найлоновия чувал: Оли, използваните влажни кърпички, торбичката от прахосмукачката, пистолета. Щом се стъмни, той излезе навън и се приближи до пикапа на Мал. Някакви деца ритаха топка по-надолу по улицата. Все още с ръкавици, той се качи в него, запали двигателя и потегли. След три преки спря на паркинга на централния пазар, където се намираха бензиностанцията, магазинът за хранителни стоки и офисът на управата. Остави ключа на таблото и потъна в мрака. Десет минути по-късно се върна във фургона. Влезе да вземе найлоновия чувал и да хвърли прощален поглед на Мал, да се увери за последен път, че е мъртъв.

Изключи предплатения телефон, извади батерията и потегли.

След един час спря на паркинг за камиони на междущатска магистрала 45 южно от Хънтсвил и паркира зад някакъв тир. Смени регистрационните номера на колата и пъхна фалшивите в найлоновия чувал, който хвърли в голям мръсен контейнер за смет. Немислимо беше да го пипнат с пистолета на Мал.

Внезапно се почувства гладен, влезе в заведението и вечеря с яйца и содени хлебчета като тираджиите. Пътуването до Санта Фе щеше да му отнеме дванайсет часа и той го очакваше с нетърпение.