Списъкът на съдията

33

Компютърните и телефонните мрежи в шерифството на окръг Харисън бяха поверени на Ник Константайн, двайсетгодишен студент в близкия общински колеж. Работата му харесваше и той обичаше да се навърта около заместник-шерифите и другите служители, пък и ловенето от тях се нуждаеха от помощ, за да се справят с новите технологии. Беше способен младеж, можеше да програмира и да решава всякакви технически проблеми. Постоянно ги подканяше да осъвременят едно или друго, но бюджетът все не стигаше.

Ник знаеше, че случаят „Върно/Дънуди“ е строго секретен. Медийните лешояди продължаваха да кръжат и шериф Блек беше ограничил комуникацията с тях, особено електронната. Ник се въодушеви, когато попадна на местопрестъплението и по-късно отведе шерифа и Манкузо до двата мобилни телефона в градчето Нийли в Мисисипи. Локализирането им беше лесна задача, с която щеше да се справи и дванайсетгодишно хлапе.

Той непрекъснато проверяваше мрежите за вируси, но не беше засякъл Рейф и зловредните му приятели от „Маготс“. През повечето време те дебнеха пасивно. Но инспектор Нейпиър допусна грешка, като изпрати незащитен имейл до шерифа, с който потвърждаваше срещата с ФБР на 25 април, петък, в офиса на Бюрото в Пенсакола. Нейпиър наричаше федералните „хувита“ и обясняваше, че от Вашингтон ще пристигне екип, който ще върне мобилния телефон с ЧПО. Той незабавно осъзна грешката си, изтри имейла и помоли Ник да го изтрие и от мрежата. Той го проследи до вътрешния сървър на управлението и се увери, че е заличил всичко.

Нейпиър и Ник намериха шерифа и му обясниха какво се е случило. Ник мечтаеше да работи за ФБР и се развълнува от новината за срещата. Предложи и той да отиде, като предупреди, че може би ще им потрябва в случай на нови грешки. Шериф Блек не му обърна внимание.

Рейф, пасивен, но неизменно бдителен, забеляза имейла. Трийсет минути по-късно съдия Баник също го видя и го обзе паника. Запознат беше със слабостта на ФБР към съкращенията и познаваше жаргона не по-зле от агентите. ЧПО означаваше „частичен пръстов отпечатък“.

Бързо провери охранителните камери и алармените системи в дома си, в съдийския си кабинет и в Трезора. Никой не беше влизал. Резервира си първия полет от Санта Фе и напусна хотелската стая с намерението да се прибере час по-скоро.

Пътуването му се стори безкрайно, но му даде предостатъчно време да размишлява. Сигурен беше, че не е оставил отпечатъци, но ако все пак беше? Какъвто и отпечатък да имаше на един от двата мобилни телефона, той вече нямаше да има съответствие с неговите в базата данни. След като години наред ги беше променял, единственото съответствие щеше да бъде друг актуален отпечатък — върху нещо, което е докосвал през последното десетилетие.

Прибра се изтощен в три през нощта. Имаше нужда от почивка, но хапчетата бензедрин действаха твърде добре. Не включи осветлението на тавана, за да не би съседите му да забележат, че си е у дома, и започна да действа почти на тъмно. Сложи си латексови ръкавици и напълни съдомиялната със съдове. Част от стъклените и порцелановите чаши отидоха в чувал за смет.

Бърсането на почти всяка повърхност размазваше евентуални отпечатъци и ги правеше безполезни. Само че той не целеше да ги размаже. Смеси вода, дестилиран спирт и лимонов сок и избърса плотовете и домакинските уреди с микрофибърна кърпа. Ключовете на осветлението, стените, рафтовете в килера. Извади от хладилника буркани, консерви, бутилки и найлонови опаковки и изхвърли съдържанието им в мелницата за хранителни отпадъци. Пластмасовите кутии отидоха в следващия чувал. Не готвеше често и хладилникът му никога не беше пълен.

Латентните отпечатъци оставаха с години. Проклинайки себе си, той не спираше да си мърмори: „ЧПО“.

Избърса всички повърхности в банята — мивката, плочките, тоалетната, крановете на душа и пода. Изпразни шкафчето, остави вътре само четка за зъби, самобръсначка за еднократна употреба, крем за бръснене и полупразна тубичка „Колгейт“. Снемането на пръстови отпечатъци от плат беше почти невъзможно, но той въпреки това напълни пералнята с хавлиени и кухненски кърпи.

В дневната изхвърли дистанционното на телевизора и избърса екрана. Напъха в трети чувал всички списания и няколкото стари вестника. Изтърка стените и кожените мебели.

В кабинета си избърса клавиатурата, един стар лаптоп, два старомодни мобилни телефона, един куп канцеларски принадлежности и пликове. Впери поглед в шкаф, пълен с папки, и реши да ги остави за по-късно.

Чистенето щеше да отнеме часове, дори дни, а той знаеше, че няма да се задоволи само с едно. Щеше да мине всичко повторно, вероятно и трети път. На зазоряване, преди съседите му да се раздвижат, той отнесе трите черни чувала в джипа си, върна се в дневната и седна да подремне за малко.

Не можеше да спи. В 8 ч. се изкъпа и преоблече, изхвърли кърпите и дрехите, които бе носил, огледа дрешника и си даде сметка колко много вещи трябва да отидат на боклука. Напълни пералнята с бельо и ризи и сипа двойно повече препарат за пране.

Облече се и излезе. Обади се на Даяна Джан, съобщи й, че се е върнал в града, че се чувства добре и иска да се отбие в съда да поздрави всички. Когато пристигна там в 9 ч., служителите му го посрещнаха като герой. Той си поприказва с тях и ги увери, че първият му курс химиотерапия е преминал добре и лекарите са обнадеждени. Възнамерявал да остане у дома няколко дни, после отново да замине за Сайта Фе.

Според тях той изглеждаше изморен, дори измъчен.

Баник седна на бюрото си и продиктува на секретарката си списък със задачи. След това каза, че трябва да проведе няколко телефонни разговора, и я помоли да излезе. Заключи вратата и огледа кабинета си. Бюрото, кожените столове, масата, шкафчетата, рафтовете с книги и правна литература. За късмет, от години не беше докосвал повечето. Задачата изглеждаше невъзможна, но той нямаше избор. Отвори куфарчето си, надяна латексови ръкавици, извади три пакета влажни кърпички и се захвана за работа.

Два часа по-късно съобщи на служителите си, че се прибира да си почива. Помоли ги да не му звънят. Вместо това обаче отиде с колата в тайния си офис в Пенсакола. Едва ли някой, който търсеше пръстови отпечатъци, щеше някога да намери това място, но не му се рискуваше. Беше го проектирал крайно предпазливо и внимаваше да не оставя никакви следи. Всичко беше дигитализирано нямаше книги, папки, сметки, нищо, чрез което да стигнат до него.

Изтегна се на канапето и успя да поспи няколко часа.

Според разписанието на часовете на Джери, официално публикувано онлайн, тя щеше да има лекция в 14 ч. в сградата на Факултета по хуманитаристика. Той шофира един час до Мобил и намери сградата по карта на кампуса, която беше запаметил.

Колата й, „Тойота Камри“ от 2009 г., беше паркирана заедно с още сто други на паркинг за преподаватели и студенти, за който се изискваха стикери. Баник си тръгна, отиде в една автомивка през няколко преки, пусна новия си шевролет тахо през програма на самообслужване, после паркира до прахосмукачките и отвори и четирите врати. Докато се трудеше, размени регистрационните номера и сложи някакви от Алабама. Когато цялата кола блесна от чистота, се върна до Факултета по хуманитаристика и паркира на най-близкото свободно място до тойотата камри. Отвори багажника на колата, извади крика и резервната гума и се престори, че сменя задната лява, на която й нямаше нищо.

Охранител от кампуса в старо бронко се приближи по алеята между паркираните автомобили и спря зад неговото тахо.

— Имате ли нужда от помощ? — попита той услужливо, но не направи опит да слезе.

— Не, благодаря — отговори Баник. — Справям се.

— Не виждам да имате стикер за паркиране.

— Така е, нямам. Просто гумата ми се спука ей там — кимна той към улицата. — Сега изчезвам.

Служителят от охраната отмина, без да каже и дума повече.

По дяволите! Грешка, която нямаше как да избегне.

Вдигнал шевролета на крик, но без да докосва гайките на гумата, той извади джипиес проследяващо устройство на магнит. Тежеше четиристотин грама и беше колкото дебела книга с меки корици. Запъти се нехайно към камрито, наблюдавайки зад тъмните си очила всяко движение. Забеляза трима студенти, които влизаха в сградата, но те изобщо не му обърнаха внимание, после бързо се приведе и постави устройството от едната страна на резервоара. Батерията му издържаше 180 часа и се активираше от движение, тоест почиваше си, докато колата е паркирана. Баник се върна до джипа си, смъкна го от крика, който прибра заедно с резервната гума, затвори багажника и се махна от паркинга.

Два часа по-късно камрито потегли. Баник го следеше на смартфона си и скоро го видя. Джери се отби в химическото чистене и се върна в апартамента си.

Проследяващото устройство работеше безупречно.

Той се прибра в Кълман, почака до 17:30 ч., когато съдът затваряше, и влезе през задната врата със собствения си ключ. През последните десет години си отключваше и заключваше със собствен ключ, когато пожелаеше, но рядко срещаше жива душа извън работно време. Не вършеше престъпление, просто си почистваше кабинета.

Отново избърса навсякъде и си тръгна вече по тъмно с две издути от папки и бележници куфарчета. Трудолюбив съдия.