Списъкът на съдията

35

Обикновеният бял плик А4 съдържаше копия от трите й кратки стихотворения. Беше запечатан и надписан с дебел черен флумастер: Джери Кросби. Нямаше адрес, но и не беше нужен. Под името й пишеше „Да се предаде на ръка“. Той изчака до 21 ч. и паркира до тротоара на две преки от дома й.

Джери мързелуваше в петъчната вечер, сменяше телевизионните канали и успяваше някак да устои на изкушението да влезе в интернет и да потърси още убийства. Лейси й се беше обадила следобед да й съобщи, че ФБР поемат нещата. Новината, че с разследването се залавят професионалисти и че нейната работа приключва, би трябвало да я ободри. Тя обаче бе започнала да осъзнава, че не е възможно просто да превключи на друга вълна и да продължи напред. Беше живяла неговия живот толкова дълго, че не можеше да го прогони от себе си. Оставаше й само работата, която отдавна бе занемарила, и прекрасната й дъщеря. Освен това ужасът не я напускаше. Питаше се докога ще продължи да се страхува. Щеше ли някога да мине цял час, без да се озърта?

Звънецът на вратата я стресна. Взе дистанционното, изключи звука на телевизора, грабна пистолета от масичката до вратата и надникна през щорите. Една улична лампа осветяваше предните морави на четирите къщи в нейната редица, но там не видя никого. Джери нямаше да отвори в 21 ч. в петък. Не се сещаше кой би могъл да се отбие, без да се обади предварително. Дори кандидатите за политически постове не обикаляха по домовете на избирателите в този час. Тя зачака звъненето да се повтори. Не смееше да надникне през шпионката. Изминаха няколко минути, а фактът, че човекът отвън не позвъни отново и че всъщност не искаше да я види, само влоши положението. Дали не бяха хлапета, които си правеха шеги? Досега това не се беше случвало на нейната тиха уличка. Стомахът й се сви на топка.

Джери бавно пристъпи към вратата.

— Кой е? — попита тя достатъчно силно, за да се чуе на площадката.

Не последва отговор, разбира се. Тя събра смелост да погледне през шпионката, очаквайки едва ли не нечие кръвясало око да се опули насреща й, но не видя нищо. Отстъпи назад, стиснала пистолета в дясната си ръка, и дръпна резето с лявата. Без да сваля веригата на вратата, открехна и надникна през стъклото на предната врата, но не видя никого. Отново ли чуваше въображаеми шумове? Наистина ли някой беше натиснал звънеца?

Камерата, глупачке! Толкова рядко някой звънеше на входната й врата, че тя беше забравила за камерата, която се активираше при движение. Отиде в кухнята, взе смартфона си и с треперещи пръсти намери приложението. Вторачи се във видеото. То започваше от момента, когато човекът бе на два метра от къщата. Той се качи бързо на площадката, затъкна плик между предната врата и рамката, натисна звънеца и изчезна. Джери изгледа записа няколко пъти и почувства, че й прилошава.

Мъж с пясъчноруса коса до раменете. Ниско нахлупена шапка с козирка, очила с дебели рамки, а под тях — маска в маска в телесен цвят, изобразяваща сипаничаво лице с белези от рани. Като от филм на ужасите.

Джери светна лампите и седна на канапето с пистолета и телефона си. Отново изгледа записа. Траеше шест секунди, но мъжът се виждаше само през половината време. И три секунди й стигаха. Джери мразеше да плаче, но сега се разплака от ужас. Цялото й тяло се тресеше и сърцето й биеше до пръсване.

А нещата много скоро щяха да се влошат още повече.

Накрая тя все пак събра сили да отиде до вратата. Отключи, отвори я и открехна предната врата. Пликът падна на прага. Тя го грабна, заключи и се върна на канапето, където се взира в него цели десет минути.

Когато го отвори и видя глупавите си стихотворения, ръцете й инстинктивно политнаха към устата, за да заглушат писъка й.

Полицаите се подразниха от несериозното обаждане. Пристигнаха след цели двайсет минути, за щастие, без включени сини лампи, и тя ги посрещна на площадката.

— Мъж, който ви дебне? — попита първият.

Колежката му все пак огледа цветната леха с фенерчето си, но не забеляза нищо подозрително.

Джери им показа видеото.

— Просто тъпа шега, госпожо — каза полицаят и поклати глава на глупавия номер. — Някой се опитва да ви уплаши.

Беше петък вечер в голям град, полицаите имаха много по-неотложни проблеми: тежки престъпления, наркопласьори и пияни тийнейджъри.

— Е, със сигурност успя — отговори Джери.

Съседът й господин Брамър дойде при тях и полицаите го разпитаха. Джери не беше говорила с него от седмици — нито с него, нито с другите си съседи. Смятаха я за затворена и неособено дружелюбна.

Господин Брамър настоя да му се обади, ако случката се повтори. Полицаите си тръгнаха, като обещаха да патрулират из квартала през следващите няколко часа. Джери заключи, светна всички лампи и седна на канапето. Вглъбена в мисли за немислимото.

Баник знаеше, че е тя. Беше дошъл до къщата й, беше звъннал на звънеца й, беше й оставил стихотворенията. И щеше да се върне.

Зачуди се дали да се обади на Дениз, но защо трябваше да я плаши? Намираше се на хиляда и петстотин километра и с нищо не можеше да й помогне. Или пък да се обади на Лейси, просто на някой, когото познава? Лейси обаче също беше на три часа път, а и сигурно нямаше да вдигне по това време.

В полунощ Джери угаси лампите и продължи да седи на тъмно.

Един час по-късно си приготви малък сак, излезе през задната врата с пистолет в ръка и се качи в колата. Потегли, без да откъсва очи от огледалото, но не забеляза нищо подозрително. Залъкатуши през притихнали квартали, зави на изток по магистрала 10 и когато светлините на града останаха зад гърба й, си отдъхна малко. Отклони се от магистралата и пое на юг, към Залива, по шосе 59. По това време то беше пусто и тя лесно се увери, че никой не я следи. Щом отмина Робъртсдейл и Фоли, паркира пред денонощен магазин и известно време наблюдава пътя. През десет минути минаваше по някоя кола. Шосето стигаше до брега в Гълф Шорс. От там можеше да продължи или на изток, или на запад. Баник вероятно се навърташе край Мобил, затова тя зави наляво и прекоси крайбрежните градчета в Алабама, после навлезе във Флорида. Един час шофира по шосе 98, докато червен светофар не я принуди да спре във Форт Уолтън Бийч. Някаква кола се движеше зад нея вече няколко километра, което беше странно, защото освен тях на пътя нямаше никой друг.

Джери спонтанно зави на север по шосе 85, но другата кола не я последва. След половин час прекоси магистрала 10 и видя табели, известяващи, че наблизо има заведения, бензиностанции и мотели.

Нуждаеше се от почивка и щом видя ярките светлини и полупразния паркинг на мотел „Бейвю“, реши да спре там. Паркира, пъхна пистолета си в чантата и влезе да си вземе стая.

Двайсет минути по-късно Баник пристигна на паркинга. Остана в джипа, отново с регистрационни номера от Алабама, отвори лаптопа си и си запази стая онлайн. Когато пристигна имейлът с потвърждението на резервацията му, той поседя още десетина минути, отговори, че има някакъв проблем с резервацията, и помоли да отворят прикачения документ. Когато служителят го направи, Рейф се промъкна през доста слабата защита и започна да тършува из мрежата на мотела.

От 21:28 ч. предишната вечер досега нямаше нови гости освен някоя си Марджи Фрейзър, която явно беше използвала предплатена дебитна карта.

Колко сладко, помисли си съдията, обича да си сменя имената.

Рейф намери стаята й: 232. Стая 233 срещу нея се оказа свободна. В дъното на коридора имаше врата към аварийното стълбище.

Мотелът използваше типичната система с електронни карти и една мастър карта в случай на евакуация при пожар. Рейф намери таблото за осветлението и съдията се позабавлява, като изключи лампите във фоайето, потопи го в пълен мрак за няколко секунди, после отново пусна електричеството. Никакво движение.

Той влезе в празното фоайе и удари звънеца на рецепцията. След доста време се появи сънен младеж и го поздрави. Попълни набързо нужните документи за една нощувка в единична стая, докато съдията не спираше да бърбори. Попита дали стая 233 е свободна, бил отседнал там преди половин година и спал цели девет часа, истински рекорд за него. Искал пак да си пробва късмета. Суеверие, нали разбираш? На хлапето му беше все едно.

Баник се качи с асансьора на втория етаж, безшумно влезе в стая 233 и огледа вратата. За допълнителна сигурност беше монтирано и резе, както и електронна секретна ключалка. Нищо особено, но все пак това беше крайпътен мотел за 99 долара на вечер. Той извади нови латексови ръкавици, отвори лаптопа си, свърза се с Рейф и огледа осветлението и алармената система.

Марджи Фрейзър беше в стая 232 от отсрещната страна на коридора, а тази до нейната, 234, беше празна. За да се упражни, той нареди на Рейф да отключи вратите на всички стаи, после отиде до стая 234 и я отвори с едно завъртане на топката. Върна се в стаята си, отново заключи всички врати и подреди инструментите си върху евтиния скрин: внимателно остави шишенце с етер, микрофибърна кърпа, фенерче и телена кука. Пъхна всичко това в предните джобове на елека, който носеше в такива специални случаи. До чантата с инструментите си подреди спринцовка и шишенце с кетамин — силен барбитурат, използван за анестезия.

Изпъна гръб, пое си няколко пъти въздух и си напомни две важни истини: първо, че няма избор, и второ, че няма право на провал.

Беше 3:18 ч. на 26 април, събота.

От лаптопа нареди на Рейф първо да отключи всички врати, после да прекъсне електричеството. Мотелът потъна в мрак. Стиснал фенерчето между зъбите си, Баник отвори вратата на стаята си, прекоси коридора, тихо завъртя топката на стая 232, плъзна резето с помощта на телената кука, открехна вратата около половин метър, коленичи, угаси фенерчето и пропълзя в стаята. Доколкото можеше да прецени, до този момент не беше вдигнал никакъв шум.

Тя спеше. Заслуша се в тежкото й дишане и се усмихна, защото вече знаеше, че останалото ще бъде лесно. Пипнешком се приближи до леглото й, извади от джоба на елека си микрофибърната кърпа, напоена с етер, включи фенерчето и я нападна. Джери спеше на една страна и не подозираше нищо, докато една тежка длан не затисна устата й с кърпа. Омаломощена, стресната и ужасена, тя се опита да се отскубне, но нападателят й беше силен и имаше сериозно предимство. Последното, което Джери запомни, беше сладникавият вкус на онова, с което беше напоена кърпата.

Той провери коридора — тъмно като в рог, никъде не се чуваха гласове. Замъкна я в стаята си и я сложи на леглото, после се върна пред лаптопа и отново пусна електричеството.

За пръв път я виждаше. Средна на ръст, слаба, може би дори хубава, но очите й бяха затворени и му беше трудно да прецени. Беше си легнала с черен клин и избеляла синя тениска, може би готова за светкавично бягство. Баник изтегли със спринцовка 500 мг кетамин и го инжектира в лявата й ръка. Лекарството щеше да я упои за три-четири часа. Той притича до нейната стая, взе маратонките й и тънко яке, забеляза пистолета на нощното шкафче — автоматичен деветмилиметров — и за част от секундата се зарадва на късмета си, че тя не го беше използвала.

Джипът му беше паркиран възможно най-близо до аварийното стълбище. Той остави вътре сака си, отвори багажника, огледа паркинга и като не забеляза нищо, се върна в стаята си. Застана пред лаптопа, отново спря електричеството, увери се, че всички охранителни камери са изключени, и едва тогава вдигна Джери от леглото, метна я през рамо, изпуфтя и закрачи по коридора и надолу по стълбите. Спря в края на сградата, за да се озърне отново, не забеляза никакво движение, никакви фарове и бързо се промъкна до джипа си.

Задъхан и потен, притича отново до своята стая да вземе лаптопа си, маратонките и якето й и да се увери, че не е забравил нищо. В 3:38 ч. напусна паркинга на мотел „Бейвю“ и потегли на изток покрай брега.