Списъкът на съдията

7

В сряда рано сутринта Дарън Троуп влетя бодро в кабинета й.

— Е, разправяй. Как мина личният ден? Прави ли нещо вълнуващо?

— Не бих казала.

— Липсвахме ли ти?

— Съжалявам, но не — отговори Лейси с усмивка.

Тя тъкмо се канеше да чете една папка от десетките, подредени на спретната купчина в ъгъла на бюрото й. Съдия от окръг Гилкрист дразнеше и адвокатите, и ищците с неспособността си да даде ход на делата. Говореше се, че причината се крие в алкохола. Лейси неохотно бе решила, че обвиненията са основателни, и се готвеше да уведоми господин съдията, че срещу него започва разследване.

— До късно ли спа? Ходихте ли на дълъг обяд с твоя федерален агент?

— Тези дни неслучайно се наричат лични.

— Е, тук нищо не си пропуснала.

— Не се съмнявам.

— Излизам да си купя свястно кафе. Ти искаш ли нещо?

— Разбира се, и за мен едно.

Кафе паузите на Дарън ставаха все по-дълги. Той работеше в Комисията от две години и проявяваше обичайните признаци на отегчение и буксуваща кариера. Дарън излезе, тя затвори вратата зад него и се опита да се концентрира над поредния съдия алкохолик. Час по-късно не беше напреднала особено и накрая избута папката настрани.

Мади Рийс беше най-доверената й колежка в службата. Работеше тук вече четири години и от четиримата адвокати беше втора по старшинство, далече зад Лейси. Тя почука на вратата и попита:

— Имаш ли минута?

Последният директор беше наложил политика на отворените врати, при която уединението стана невъзможно и все се намираше някой дати прекъсне работата. Него вече го нямаше, но макар че вратите на повечето кабинети бяха затворени, старите навици умираха трудно.

— Разбира се — отговори Лейси. — Какво има?

— Клео иска да преразгледаш случая с Хенди. Според нея трябва да се намесим.

Клео беше съкратено от Клеопатра, тайния прякор на сегашната директорка — амбициозна жена, която беше успяла да отблъсне всичките си служители за броени седмици.

— О, до гуша ми дойде от Хенди! — възкликна Лейси с досада.

— Да, да. Май е пренебрегнал наредбата за зонирането в полза на конкретен строителен предприемач, който по една случайност се оказва приятел на племенника му.

— Живеем във Флорида. Не е необичайно.

— Собствениците на съседните парцели са ядосани и са си наели адвокати. Миналата седмица е подадена поредната жалба срещу него и нещата изглеждат доста подозрителни. Знам колко обичаш такива случаи.

— За тях живея. Донеси ми досието да го погледна.

— Благодаря. Клео свиква събрание на персонала в два следобед.

— Нали ги правехме в понеделник сутринта?

— Така е, но тя си има собствени правила.

Мади излезе, без да затвори вратата, а Лейси заби поглед в екрана на компютъра си. Прехвърли набързо обичайните имейли, на които можеше да не праща отговор или да го отложи, но се задържа на този от Джери Кросби.

Лейси дълго се взира в имейла, докато се опитваше да измисли как да се измъкне. Кой ли от шестте си телефона щеше да използва Джери? В следващия миг на дисплея й се изписа въпросният номер.

— Здравей, Джери. — Лейси стана да затвори вратата.

— Благодаря ти за вчера. Нямаш представа колко много означаваше това за мен. Снощи спах за пръв път от много време насам.

Е, радвам се за теб. Дори до топлото тяло на Али тя не беше успяла да прогони от съзнанието си събитията от предишния ден.

— Да, вчера беше доста интересно.

— Меко казано. Е, какво става? — попита Джери.

Въпросът я стъписа, когато си даде сметка, че новата й приятелка може би ще я търси всеки ден за новини.

— Какво имаш предвид?

— Какво според теб? Коя е следващата крачка?

— Още не съм мислила за това — излъга Лейси. — Само един ден отсъствах от офиса, но работата се е натрупала и сега наваксвам.

— Да, не искам да те притеснявам. Извинявай, но изпитвам огромно облекчение, че ти се зае с разследването. Не мога да ти опиша колко самотна се чувствах.

— Не съм сигурна, че има основание да говорим за „разследване“, Джери.

— Разбира се, че има. Разгледа ли папките?

— Не, не съм стигнала до тях. В момента съм заета с други неща.

— Ясно. Виж, трябва пак да се срещнем и да обсъдим и другите жертви. Знам, че ти е трудно да асимилираш всичко толкова бързо, но се осмелявам да твърдя, че вероятно нищо върху бюрото ти не е толкова важно, колкото Баник.

Вярно беше. Всичко бледнееше в сравнение с обвиненията в убийство, отправени към съдия.

— Джери, не мога да зарежа всичко останало и да отворя нов случай. Всяка моя намеса трябва да бъде одобрена от директора. Вече ти обясних.

— Да, обясни ми — каза Джери и продължи най-безцеремонно: — Днес и утре имам часове, но какво ще кажеш за събота? Ще дойда с колата и ще се срещнем на някое спокойно място.

— Вчера, докато пътувах към къщи цели три часа, обмислих всичко и все още не смятам, че случаят попада под наша юрисдикция. Просто не разполагаме с нужния ресурс да разследваме убийство — нито едно, камо ли повече.

— Приятелят ти Хюго Хач беше убит в инсценирана катастрофа. В случая с казиното също имаше убийство, ако не ме лъже паметта. А ти беше затънала в него до ушите.

Тонът й ставаше агресивен, но гласът й все още издаваше уязвимост.

Лейси отговори спокойно:

— Вече го обсъдихме и аз ти обясних, че в онзи случай участваха истински следователи, дори агенти на ФБР.

— Но всичко се случи благодарение на теб, Лейси. Без теб престъпленията нямаше да бъдат разкрити.

— Какво искаш да направя, Джери? Да отида в Сигнал Маунтин, щата Тенеси, в Литъл Рок, Арканзас, и в Маратон, Флорида, да тършувам из стари полицейски досиета и някак да изнамеря доказателства, каквито няма, така ли? След като истинските професионалисти, ченгетата, не са открили нищо. А и ти се мъчиш от двайсет години. Просто не разполагаме с достатъчно улики.

— Шест души са убити по еднакъв начин, и шестимата имат връзка с Баник. И ти смяташ, че това не е достатъчно, така ли? Стига, Лейси. Не ме изоставяй. Направо ще се побъркам. Какво ще правя, ако ми обърнеш гръб сега?

Каквото искаш. Само се махни, моля те.

Лейси въздъхна и си напомни да бъде търпелива.

— Разбирам. Виж, в момента съм заета. Да поговорим по-късно.

И да бе чула думите й, Джери с нищо не го показа.

— Проверих, Лейси. Всеки щат реагира различно на жалбите срещу съдии, но почти навсякъде позволяват да се инициира разследване по анонимен начин. Сигурна съм, че и във Флорида е възможно.

— И си склонна да внесеш жалба?

— Може би, но трябва да поговорим още. Струва ми се възможно да го направя с псевдоним, какво ще кажеш?

— В момента не съм сигурна, Джери. Моля те, нека да го обсъдим утре.

Тъкмо приключи разговора, и Дарън най-сетне се върна с бадемовото й лате — почти час след като беше излязъл да го купи. Лейси му благодари, а когато й се стори, че той иска да поостане и да се помотае, го осведоми, че трябва да се обади по телефона. По-късно се измъкна от кабинета си, напусна сградата и измина пеша пет преки, за да обядва с Али.

Тайното оръжие на Комисията по съдийска етика беше жена, която не остаряваше красиво и се казваше Садел. Прекарала бе цялата си кариера като правна асистентка, след като преди десетилетия бе пропуснала да се яви на изпита за адвокатска правоспособност. Навремето пушела по три пакета цигари дневно, повечето в службата, и не могла да се откаже, докато не й открили рак на белия дроб. Внезапно мотивирана, тя спряла да пуши и започнала да се готви да посрещне края. Седем години по-късно продължаваше да работи, и то повече от всеки друг. Комисията по съдийска етика беше нейният живот. Садел не само знаеше всичко, което се случваше, но и помнеше повечето минали разследвания. Беше архивът, информационната търсачка и експертът относно многобройните начини, по които съдиите проваляха кариерата си.

След събранието на служителите Лейси й изпрати имейл с въпроси. Петнайсет минути по-късно Садел влетя в кабинета й на инвалидния си стол с вкарана в носа кислородна тръбичка. И макар че гласът й беше напрегнат, дрезгав и понякога почти отчаян, обичаше да говори — понякога прекалено.

— Не ни е за пръв път — заяви тя. — Спомням си три случая през последните четиресет години, в които засегнатата страна е била прекалено уплашена, за да подаде жалба. Може би най-големият случай беше свързан със съдия в Тампа, който залитнал по кокаина. Станал изцяло зависим от наркотика и той се превърнал в истински проблем за него. Но заради поста му било трудно да си го набавя. — Садел замълча за секунда, за да вдиша кислород. — Както и да е, проблемите му намерили решение, когато в съда му като обвиняем се появил наркопласьор. Сближили се, издал му лека присъда и се свързал с шефа му, който работел с някакъв голям трафикант на дрога. След като си гарантирал постоянно снабдяване, съдията здравата затънал и положението се влошило още повече. Не можел да си върши работата, не можел да седи на съдийското място повече от петнайсет минути, без да обяви почивка, за да шмръкне набързо линия кокаин. Адвокатите шушукали, но както обикновено, никой не се оплаквал. Една съдебна репортерка наблюдавала внимателно ситуацията и била наясно с цялата мръсотия. Тя се свърза с нас — ужасена, разбира се, защото типовете в наркобандата били доста гадни. Накрая подаде анонимна жалба, а ние се заехме с призовките и всичко останало. Тя дори ни изпрати документи, разполагахме с предостатъчно доказателства. Канехме се да помолим за помощ и федералните, но съдията се оттегли доброволно, така че изобщо не му бяха повдигнати обвинения.

Лицето на Садел се разкриви, докато вдишваше още кислород.

— Какво стана с него?

— Самоуби се. Представиха го като случайна свръхдоза, но изглеждаше подозрително. Беше се натъпкал с кока. Може би си е отишъл така, както е искал.

— Кога беше това?

— Не съм сигурна за точната дата, но преди ти да започнеш работа тук.

— Какво се случи със съдебната репортерка?

— Нищо. Запазихме самоличността й в тайна и никой не разбра коя е. Така че, да, може да бъде направено.

— А другите два случая?

— Също анонимни. Не съм сигурна за пола на жалбоподателите, но мога да го науча. Доколкото си спомням, и двете жалби бяха отхвърлени след първоначалната преценка, така че явно обвиненията не са били подплатени с доказателства. — Нова пауза за кислородно зареждане. После Садел попита: — Твоят случай какъв е?

— Убийство.

— Еха, ще бъде забавно! Не помня такъв, освен онзи с казиното. Има ли основание?

— Не знам. В момента това е най-голямото предизвикателство — опитвам се да установя каква е истината.

— Обвинение в убийство към действащ съдия?

— Да. Може би.

— Харесва ми. Не се колебай да ме държиш в течение.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Садел напълни с кислород своите осеяни с белези дробове, даде на заден и отбръмча с инвалидната си количка.