Списъкът на съдията

5

Джипиесът отведе Лейси до гробището „Бруклийф“ в стар квартал на Пенсакола. Тя спря на празния паркинг. Точно пред нея имаше площад и някаква сграда, подобна на бункер, в която явно се полагаха урни, а зад нея — гробни полета с плочи и паметници. В този ден нямаше много погребения, а на паркинга беше спряла само още една кола.

Лейси беше подранила с десет минути, затова набра номера на Джери, която й вдигна с въпроса:

— Ти ли си с медночервеното субару?

— Да. Къде си?

— В гробището. Мини през портала и после тръгни покрай старите гробове.

Лейси закрачи по павираната пътека между поочукани паметници и семейни гробници — последен пристан на изтъкнати личности от минали векове. С времето гробниците бяха загубили значимостта си и бяха отстъпили място на изкусно изработени надгробни плочи. Пътеката завиваше наляво, а Джери Кросби се появи зад едно от малкото останали дървета.

— Здравей, Лейси — поздрави тя с усмивка.

— Здравей, Джери. Защо се срещаме в гробище?

— Допусках, че ще попиташ. Бих могла да отговоря, че е в търсене на уединение, за да сменим пейзажа или по други причини.

— Да се спрем на другите причини.

— Добре. Насам — посочи с глава Джери.

Закрачиха покрай стотици надгробни плочи, а в далечината се виждаха още хиляди. На полегат склон малко по-надолу няколко гробари копаеха земята под лилава тента. Предстоеше да пристигне поредният ковчег.

— Ето тук — каза Джери, отклони се от пътеката и тръгна покрай редица гробове.

Спря и кимна безмълвно към последната обител на семейство Лийуд. Баща, невръстна дъщеря и син Тад, роден през 1950 г. и починал през 1991 — ва.

Лейси впери поглед в надгробната плоча и тъкмо се канеше да започне да задава въпроси, когато Джери заговори:

— Тад бил местно момче, отраснал тук, заминал да учи в колеж, върнал се и станал социален работник. Така и не се оженил. Обичал скаутите и страшно му харесвало да работи с деца. Тренирал младежкия баскетболен отбор, преподавал в неделно училище, такива неща. Живеел сам в малък апартамент недалече от тук. На двайсет и няколко години станал командир на Седемстотин двайсет и втори скаутски отряд — един от най-старите в областта. Гледал на този ангажимент като на основна работа и се наслаждавал на всяка минута с отряда. Много от някогашните му скаути си го спомнят с най-топли чувства. Други — не. През хиляда деветстотин и деветдесета година Тад внезапно напуснал работата си и града след оплаквания за сексуален тормоз над деца. Разразил се скандал, полицията започнала разследване, което не стигнало доникъде, защото потърпевшите отказали да дадат показания. Разбираемо е. Защо да привличат внимание върху себе си? След като той напуснал града, духовете се успокоили и предполагаемите жертви запазили мълчание. Полицията изгубила интерес. След смъртта на Тад разследването било прекратено.

— Млад е починал — отбеляза Лейси в очакване Джери да продължи.

— Така е. Живял известно време в Бърмингам, после се местил на различни места. Намерили го в Сигнал Маунтин, градче близо до Чатануга. Живеел в евтин апартамент и карал мотокар в някакъв склад. Една вечер излязъл да потича и повече не се върнал. Някакви деца открили трупа му в гората. Със същото въже на врата. Силен удар по главата, последван от удушаване. Доколкото мога да преценя, той е бил първата жертва, но кой знае?

— Сигурно си му направила папка.

— О, да. Излезли статии в местния вестник на Чатануга, дори „Леджър“ отразявал историята известно време. Публикували и кратък некролог. Близките му докарали тялото и го погребали скромно. И ето го тук. Видя ли достатъчно?

— Да, струва ми се.

— Да тръгваме.

Поеха по пътеката обратно към колите си.

— Качвай се, аз ще карам. Не е далече. Обядвала ли си?

— Не съм гладна.

Качиха се в бялата тойота камри на Джери и потеглиха. Тя беше изключително предпазлива и постоянно надничаше в огледалото. Накрая Лейси не се стърпя:

— Да не подозираш, че те следят?

— Така живея аз, Лейси. Вече сме на негова територия.

— Не говориш сериозно.

— Страшно съм сериозна. От двайсет години съм по следите на убиеца, но понякога ми се струва, че всъщност той следи мен. Че се е върнал, че е някъде тук и е по-умен от мен.

— Но всъщност не те следи, нали?

— Не съм сигурна.

— Не си сигурна?

— Не.

Лейси не каза нищо.

След няколко преки Джери зави по широка улица и кимна към някаква църква.

— Това е методистката църква „Уестбърг“, една от най-големите в града. В сутерена има зала, където открай време се събира Седемстотин двайсет и втори скаутски отряд.

— Допускам, че Рос Баник е бил член на отряда.

— Точно така.

Подминаха църквата и продължиха. Лейси едва сдържаше потока от въпроси, който напираше в нея. Явно Джери щеше да разказва историята в свой ритъм. Тя свърна по „Хемлок“ — прекрасна сенчеста улица с чудесно запазени къщи от началото на миналия век, тесни алеи за коли и цветни лехи покрай верандите. Посочи една постройка и каза:

— Семейство Баник са живели в синята къща отляво. Рос отраснал там и както виждаш, е бил на пешеходно разстояние до училището, църквата и скаутите. Родителите му починали и сестра му получила къщата. Тя е малко по-голяма от него. Той наследил земя наблизо, в окръг Навес, и сега живее там. Сам. Не се е женил.

Подминаха къщата и Лейси най-сетне попита:

— От видна фамилия ли е?

— Баща му бил прочут педиатър, починал на шейсет и една. Майка му била ексцентрична художничка, която се побъркала и умряла в психиатрия. Семейството било доста известно навремето. Посещавали епископалната църква ей там, зад ъгъла. Както виждаш, хубав и уютен квартал.

— Някакви обвинения за сексуално насилие над него от страна на Тад Лийуд?

— Никакви. Нямам и доказателства. Както ти казах вчера, Лейси, това са само предположения, които стъпват на непотвърдени теории.

Лейси едва не подметка нещо саркастично, но се сдържа. Няколко минути пътуваха в мълчание. Скоро улиците станаха по-тесни, къщите — по-малки, а моравите — не толкова добре поддържани. Джери посочи вдясно и каза:

— Ето там, бялата къща с островърхия покрив и кафявия пикап. В нея са живели семейство Лийуд. Тад е отраснал в този дом. Бил с петнайсет години по-голям от Рос.

Подминаха и тази къща.

— А кой живее там сега? — попита Лейси.

— Не знам. И не е важно. Във всеки случай, никой от семейство Лийуд.

Джери зави на кръстовището, после се отдалечи от жилищните квартали. Излязоха на натоварено шосе и поеха на север.

— Още колко ще пътуваме? — попита накрая Лейси.

— Почти стигнахме.

— Добре. Междувременно може ли да ти задам няколко въпроса?

— Разбира се. Питай каквото искаш.

— Какво знаеш за местопрестъплението в Сигнал Маунтин и за разследването?

— Почти нищо. Убийството е станало в местност, подходяща за разходки и джогинг, но нямало свидетели. Аутопсията установила, че смъртта е настъпила между седем и осем вечерта в топъл октомврийски ден. Лийуд си тръгнал от работа в пет и пет, както обикновено. Живеел уединено, имал само няколко приятели. Съсед го видял да излиза да тича към шест и половина и доколкото е известно на полицията, тогава е забелязан за последно. Жилището му било в края на града, недалече от мястото, където започват пътеките.

Щом напуснаха Пенсакола, движението оредя. Появи се табела: КЪЛМАН, 13 КМ.

— Допускам, че отиваме в Кълман — обади се Лейси.

— Да. След около три километра влизаме в окръг Чавес.

— Нямам търпение.

— Не бързай, Лейси. Не ми е лесно. Ти си единственият човек, на когото съм се доверила, трябва и ти да ми вярваш.

— Говорехме за местопрестъплението.

— Да, да се върнем на него. От полицията не открили нищо. Нито косми, нито влакна, нито тъп предмет, само найлоновото въже около врата на жертвата, вързано по същия начин — на двоен кръстовиден възел.

— И навсякъде е използвано едно и също найлоново въже?

— Да. Съвсем същото.

Една табела ги осведоми, че вече се намират в окръг Чавес.

— У съдия Баник ли ще се отбием?

— Само това остава.

Качиха се на четирилентова магистрала и навлязоха на територията на Кълман: заведения за бързо хранене, крайпътни мотели, търговски центрове.

— Какво е свършила полицията? — попита Лейси.

— Обичайното. Поразровили, разпитали съседите, поговорили с хора, които тичали или се разхождали наблизо, с колегите на Тад, издирили един-двама негови приятели. Претърсили апартамента — нищо не липсвало, затова изключили обира като мотив. Направили всичко по силите си, но не стигнали доникъде.

— И това се случило през деветдесет и първа година, така ли?

— Да. Много стар случай без никакви улики.

Лейси се постара да прояви търпение, затова си поемаше дълбоко дъх между въпросите.

— Не се съмнявам, че и за разследването имаш папка.

— Имам.

— Как получаваш информация от полицията? Те много ревниво пазят досиетата си.

— Изисквам я по закона за достъп до информацията. Донякъде се подчиняват, но ти имаш право, никога няма да ми дадат всичко. Само повтарят, че разследването не е приключило, и ми затварят телефона. По отношение на старите случаи обаче са по-толерантни. Освен това ходя и разговарям с тях.

— Така не оставяш ли следа?

— Възможно е.

Отклониха се от магистралата и последваха табелата за стария център на града.

— Била ли си в Кълман? — попита Джери.

— Май не. Снощи проверих, но през последните двайсет години в Комисията не е постъпвал случай от тук. Има няколко от Пенсакола, но не и от окръг Чавес.

— За колко окръга отговаряте?

— За твърде много. Имаме четирима следователи в офиса в Талахаси и трима във Форт Лодърдейл. Това прави шейсет и седем окръга, хиляда съдии, шестстотин съдебни зали.

— Достатъчно ли сте?

— Най-често да. За късмет, повечето съдии са свестни хора. Рядко има гнили ябълки.

— Е, този е от тях.

Лейси не отговори. Намираха се на продължението на главната улица. Джери зави отново и спря на едно кръстовище. Отсреща се виждаше вход към затворен комплекс. Зад оградата имаше модерни къщи с малки спретнати морави.

— Доктор Баник купил тази земя преди четиресет години — поясни Джери — и направил добра инвестиция. Рос живее тук, но не можем да се доближим повече. Пълно е с охранителни камери.

— Достатъчно близо сме. — Лейси искаше да попита какъв смисъл има Джери да знае адреса му. Но отново се въздържа. Докато се отдалечаваха, каза: — Да се върнем към местната полиция: как разговаряш с тях? Не се ли притесняваш, че ще оставиш следа?

Джери се засмя, което беше рядкост за нея.

— Създала съм въображаем свят, Лейси, и изпълнявам много роли в него: журналистка на свободна практика, криминална репортерка, частен детектив, дори писателка и все с различни имена и адреси. В конкретния случай се представях за криминална репортерка от Мемфис, която работи над пространен материал за стари и неразрешени случаи в Тенеси. Дори дадох на началника на полицията визитката си с телефонен номер и имейл адрес. Късата пола и женският чар вършат чудеса. Те всички са мъже, по-слабият пол, нали знаеш. След няколко приятелски разговора стават по-открити.

— Колко телефона имаш?

— О, не знам. Може би шест.

Лейси поклати глава невярващо.

— Освен това този случай е почти забравен. След като от полицията разбрали, че няма за какво да се хванат, престанали да бързат. Жертвата не била от техния град, нямала близки, които да ги притискат и разпитват постоянно. Престъплението им изглеждало напълно случайно и неразрешимо. При някои от тези стари случаи ченгетата дори се радват, ако се появи човек, който да погледне досието с нови очи.

Бяха се върнали на главната улица в старата част на града. Скоро видяха внушителната сграда на съда в неокласически стил. Около площада пред нея бяха разположени магазинчета и офиси.

— Той работи ето там — погледна към съда Джери. — Но няма да влизаме.

— Нагледала съм се на съдилища.

— Пълно е с охранителни камери.

— Наистина ли мислиш, че Баник ще те познае? Никога не сте се срещали и той няма представа коя си и какво целиш, нали?

— Да, но защо да рискувам? Всъщност преди години влязох веднъж. Беше първият ден от съдебния сезон и вътре гъмжеше от хора — бяха призовали повече от сто души за избор на съдебни заседатели. Слях се с тълпата и разгледах. Неговата зала е на втория етаж, а кабинетът му е малко по-надолу по коридора. Беше странно, почти поразително да съм в една и съща сграда с човека, убил баща ми.

Лейси остана смаяна от увереността в думите й. Макар и без нито едно категорично доказателство, Джери непоклатимо вярваше, че Баник е убиец. И очакваше от нея да се намеси, по някакъв начин да установи истината и да въздаде справедливост.

Обиколиха площада и се отдалечиха от центъра на града.

— Имам нужда от кафе. А ти? — попита Джери.

— Разбира се. Приключихме ли с обиколката?

— Да, но трябва да поговорим за още много неща.