Списъкът на съдията

26

Изпращането на дамата му до дома й беше трудно както винаги. Макар да беше боса, Хелън се препъваше и олюляваше, докато вървяха по тухлената пътека в задния й двор.

— Влез за едно питие — промърмори задъхано тя.

— Не, Хелън, отдавна трябваше да сме в леглата. Пък и главата ми ще се пръсне.

— Страхотен оркестър, нали? Прелестна вечер беше!

Мелба ги чакаше на вратата. Баник й връчи обувките на високи токчета, после й предаде и самата Хелън.

— Стана късно, скъпа, ще ти звънна утре сутрин.

— Само по едно!

Баник поклати глава и бързо закрачи към джипа си. Подкара към търговския център и паркира до останалите коли пред киното. Тръгна към своя офис, премина през скенера, изключи алармата и побърза да свали костюма и вратовръзката си. Половин час след раздялата с Хелън той пиеше еспресо и отново потъна в тъмната мрежа, за да проследи най-новите приключения на Рейф.

Бдителността му отнемаше много време и обикновено не беше продуктивна. Въпреки това с помощта на „Маготс“ продължаваше да наблюдава полицейските досиета по всичките си случаи. Засега нито едно управление не беше успяло да защити ефикасно данните и мрежата си. В някои проникваше по-лесно, отколкото в други, но нито едно не го затрудни особено. Продължаваше да недоумява как е възможно повечето окръжни и градски институции да имат толкова слаба защита. Деветдесет процента от пробивите можеха да бъдат предотвратени със скромни усилия. Обичайните пароли бяха „администратор“ и „офис“.

По-досадната работа беше проследяването на близките на жертвите. Бяха десет семейства, които той беше съсипал. Майки и бащи, съпрузи и съпруги, деца, братя и сестри, лели и чичовци. Не му беше жал за тях. Искаше просто да стоят настрана.

Човекът по следите му не беше ченге, нито частен детектив, нито автор на кримки по действителни случаи, който търсеше тръпката. Този човек беше роднина на жертва, спотайвал се в сенките дълги години. Беше го наблюдавал, събирал информация, проследявал.

Реалността беше нова и блестящият ум на Баник щеше да се справи с нея. Щеше да намери това лице и да сложи край на писмата. Глупавите стихотворения щяха да престанат.

Беше изключил семействата на Айлийн Никълбъри, Пери Кронк, Лани Върно и Майк Дънуди. Върна се в началото, към най-удовлетворителния си успех. Отвори файла на Тад Лийуд и разгледа снимките. Стари черно — бели снимки от скаутските дни, една на целия отряд на някакво празненство, друга, направена от майка му на церемонията по награждаването — Рос се беше изпъчил гордо с хубавата си униформа, с лента, на която бяха закачени всичките му значки, а Лийуд го беше прегърнал през рамо. Огледа лицата на другите скаути, най-близките му приятели, и както винаги се зачуди с колко от тях се е гаврил. Страх го беше да попита, да провери дали и те са преживели същото. Уолт Снийд веднъж подметна, че Лийуд прекалява със своите прегръдки и милувки, все пак са дванайсетгодишни и мразят тия неща. Дори го беше нарекъл „противен“, но Рос се боеше да продължи разговора.

Как така един наглед нормален млад мъж ще изнасили дете, невръстно момче? Толкова години по-късно той продължаваше да ненавижда Лийуд.

Подмина снимките, които винаги му причиняваха болка, и се насочи към родословното му дърво, ако можеше да се нарече така. В некролога на Лийуд бяха изредени имената на опечалените: родителите и по-големият му брат. Нямаше съпруга. Баща му беше починал през 2004 г. Майка му беше на деветдесет и осем и не беше с всичкия си. Живееше в доста мизерен старчески дом в Найсвил. Нерядко си беше мислил да очисти и нея само заради удовлетворението да отмъсти на жената, създала Тад Лийуд.

Имаше много евентуални жертви, които беше обмислял през годините.

Братът, Джес Лийуд, беше напуснал града скоро след като плъзнаха слуховете за сексуален тормоз, и се беше установил в Сейлъм, щата Орегон, където живееше вече двайсет и пет години. Беше на седемдесет и осем години, пенсионер и вдовец. Преди шест години Баник му се обади от телефон с предплатена карта и му каза, че е автор на криминални истории и проучва стари полицейски досиета в Пенсакола. Знаело ли семейството на Тад, че той е насилник на деца? Разговорът незабавно приключи. Единствената му цел беше да накаже роднина на Лийуд.

Доколкото можеше да разбере Баник, Джес беше прекъснал връзка с родния си град. Кой да го вини?

Последното стихотворение беше за Дани Кливланд, някогашния журналист от „Пенсакола Леджър“. Когато се прости с живота си, той беше на четиресет и една, разведен, с две деца тийнейджъри. Семейството му го погреба в Акрън. Според социалните мрежи дъщеря му в момента беше третокурсничка в Щатския университет на Кентъки, а синът му се беше записал в армията. Не му се вярваше, че двамата са способни да разработят сложен план за проследяването на сериен убиец. Пък и основателно можеше да допусне, че бившата му съпруга не се интересува кой го е убил.

Спусна се надолу по списъка с файловете. Ашли Барасо, единственото момиче, което беше обичал. Запознаха се, докато следваха право, и преживяха прекрасна любов с внезапен финал, когато тя го заряза заради някакъв футболист. Той беше съкрушен и страда цели шест години, преди да я спипа. Когато тялото й най-сетне застина неподвижно, болката му изчезна и разбитото му сърце се излекува. Сега бяха квит. Съпругът й се появи в медиите и предложи награда от 50 хиляди долара, но тя остана непотърсена. След време той просто се отказа и продължи да живее живота си. Оженил се беше повторно четири години по-късно, родили му се бяха още деца и сега живееше с новото си семейство близо до Вашингтон.

Престън Дил беше един от първите му клиенти. Той и съпругата му искаха да се разведат по взаимно съгласие, но не бяха успели да съберат адвокатския хонорар от 500 долара. Двамата не се понасяха и вече си бяха избрали нови партньори, но адвокат Баник отказа да ги заведе пред съдия, докато не му платят. След това Престън обвини Баник, че спи с жена му, и всичко пропадна. Дори внесе жалба пред адвокатската колегия на щата — една от многото му жалби през годините. Номерът му беше да наема адвокат, да не му плаща хонорара, а после да се оплаче от него, когато той не свърши работа. Всички жалби на Дил бяха отхвърлени като неоснователни. Четири години по-късно го намериха в едно сметище близо до Дикейтър в Алабама. Роднините му бяха разпръснати из страната — невзрачни хора, които вероятно нищо не подозираха.

Професор Брайън Бърк беше умрял на шейсет и две години, а тялото му беше намерено до тясна пътека недалече от уединената му вила край Гафни, Южна Каролина. Това беше през 1992 г. Загледан в снимката му от годишника на Правния факултет, Баник почти чуваше как плътният му баритон кънти в аудиторията.

— Представете ни казуса, господин…

И винаги правеше пауза, за да треперят от страх и да се молят повиканият да бъде друг. След време професор Бърк ставаше любимец на студентите, но Баник не се задържа достатъчно дълго. След нервния срив, който получи заради Бърк, той се прехвърли в Маями и започна да крои отмъщението си.

Бърк имаше син и дъщеря. Синът му Алфред, женен, с три деца, работеше в технологична компания в Сан Хосе. Или поне беше там, когато Баник го провери за последно преди около осемнайсет месеца. Поразтърси се, но не можа да открие къде работи Алфред в момента. На досегашния му адрес живееха други хора. Явно си беше сменил работата и се беше преместил. Баник изруга, ядосан, че не е разбрал по-рано. Отне му цял час да установи, че Алфред живее в Стоктън, но местоработата му оставаше неизвестна.

Дъщерята на Бърк се казваше Джери Кросби, на четиресет и шест години, разведена, с едно дете. Последната информация за нея беше, че живее в Мобил и преподава политически науки в Университета на Южна Алабама. Той намери уебсайта на университета и се увери, че тя наистина работи там. Странно, че имаше снимки на преподавателите във Факултета по политически науки и наказателно право, но не и нейна. Явно пазеше личното си пространство.

По-ранен файл с информация за нея съобщаваше, че е завършила бакалавърска степен в „Стетсън“, а магистърска в „Хауард“ във Вашингтон, след което бе защитила докторат по политология в Тексас. Омъжена за Роланд Кросби през 1990 г., родила на следващата година, разведена шест години по-късно. През 2009-а беше започнала да преподава в Университета на Южна Алабама.

Връзката с Мобил го заинтригува. Седалището на детектива Роли Тейбър, нает от загадъчния му преследвач, се намираше там.

Баник пусна Рейф да обикаля из документацията на „Хърц“ и заспа на канапето.

Алармата на телефона му го събуди в 3:00 ч., след два часа сън. Той наплиска лицето си с вода, изми си зъбите, обу джинси и маратонки и заключи Трезора и външната врата. Напусна града по крайбрежната магистрала и спря на денонощна бензиностанция, където приемаха плащания в брой и имаше само една охранителна камера. След като напълни резервоара, той паркира на тъмно място отстрани и смени регистрационните номера на колата. На повечето магистрали във Флорида вече снимаха всяко превозно средство/Баник пое по пуст провинциален път на север, качи се на между щатска магистрала 10, нагласи автопилота на 120 км/ч и се подготви за дълъг ден. Предстоеше му да измине близо хиляда километра и щеше да има предостатъчно време за размисъл. Наля си силно кафе от термоса, глътна един бензедрин и се помъчи да се наслади на самотата.

Беше навъртял милион километри по тъмно. Девет часа на волана не бяха кой знае какво. Кафе, амфетамини, хубава музика. Ако бе зареден добре, можеше да шофира едни.

Дейв Атисън беше състудент на Рос в Университета на Флорида — голям купонджия, при това успя да завърши с почти пълно отличие. Двамата деляха една стая в общежитието цели две години и преживяха заедно не един и два махмурлука. След колежа се разделиха: единият отиде да следва право, а другият — стоматология. Дейв специализира ендодонтия и стана известен стоматолог в Бостън. Преди пет години му омръзна от снега и дългите зими там и се върна в родния си щат, където си купи кабинет във Форт Лодърдейл и забогатя от кореново лечение за по хиляда долара на зъб.

Дейв не беше виждал Рос от двайсетгодишнината на випуска преди седем години в Палм Бийч. Повечето членове на братството поддържаха връзка с имейли и есемеси, други не. Рос не следеше с голям интерес момчетата от старата банда, но сега най-неочаквано се обади на Дейв, че минава през града и иска да се видят. В събота следобед. Каза, че е отседнал в „Риц Карлтън“, затова се уговориха да се срещнат в бара край басейна.

Прегърнаха се, както се полага на бивши съквартиранти, и веднага си огледаха прошарените коси и фигурите. И двамата стигнаха до извода, че не изглеждат чак толкова зле. Размениха си по няколко шеговити обиди, после сервитьорът дойде и те си поръчаха бира.

— Какво те води насам? — попита Дейв.

— Ще огледам няколко апартамента в Ийст Сограс.

— Апартаменти ли купуваш?

— Не аз, а ние. Група инвеститори сме. Купуваме имоти навсякъде.

— Мислех, че си съдия.

— Да, спечелих изборите за окръжен съдия в Двайсет и втора съдебна област още преди десет години. Само че във Флорида заплатата на съдия на изборна длъжност е сто четиресет и шест хиляди долара, с които не можеш да забогатееш. Преди двайсет години започнах да купувам имоти за отдаване под наем. Фирмата ни постепенно се разрасна и се справяме доста сносно. Вървят ли нещата при теб?

— Много добре, благодаря. Развалени зъби колкото щеш.

— Как е жена ти? Децата?

Рос искаше да засегне темата за семейството, преди Дейв да получи този шанс, отчасти за да му покаже, че не се бои от нея. Открай време подозираше, че състудентите му имат някои съмнения относно потентността му. Случката с Айлийн беше станала легендарна. Макар да подхвърляше, че е спал с тази и онази, неизменно усещаше, че не му вярват. Фактът, че така и не се ожени, продължи да подхранва съмненията им.

— Всичко е наред. Дъщеря ми следва в нашия университет, а синът ми е гимназист. Рокси играе тенис пет дни седмично и не ми пили на главата.

Според един-двама от братството бракът на Дейв и Рокси бил всичко друго, но не и стабилен. Ту той се изнасял, ту тя. След като синът им напуснел дома им, двамата сигурно щели да се разведат.

Студените бири пристигнаха и двамата се чукнаха. Една красавица по бански мина покрай тях и те се насладиха на гледката.

— Младост, младост! — възкликна Рос с възхищение.

— Наближаваме петдесет, не е за вярване, а?

— Не е, но е факт.

— Според теб ще престанем ли някога да зяпаме мацките?

— Не и докато дишаме — засмя се Рос и отпи бавно от бирата си, която бе започнала да се стопля.

Нямаше да си поръча втора. Чакаха го още девет часа шофиране по обратния път.

Споменаха няколко имена — техни стари приятели от отминалите славни дни. Посмяха се на глупостите, които бяха вършили, на номерата, които си бяха спогаждали, на изцепките, когато им се беше разминавало на косъм. Обичайните приказки на застаряващи състуденти.

Рос подхвана измислената си история с думите:

— Миналата година имах странна среща. Помниш ли Кора Лейкър?

— Разбира се, беше готина. Завърши право, нали?

— Точно така. Ходих на конференция на Адвокатската асоциация на щата в Орландо и я срещнах там. Станала е съдружник в голяма фирма в Тампа, просперира. И още лови окото. Пийнахме по едно, после по още едно. Та тя спомена за Айлийн, май са били близки, и се просълзи. Според нея никога няма да разплетат случая. Каза ми, че някакъв детектив я издирил и искал да поговорят за Айлийн. Тя му затворила и с това се приключило, но се подразнила, че я е намерил.

Дейв изсумтя и се загледа встрани.

— И на мен ми се обадиха.

Рос преглътна измъчено. Колкото и изтощително да беше това пътуване, може би щеше да даде резултат.

— Да те разпитват за Айлийн?

— Да. Може би преди три-четири години. Най-много пет, защото вече живеехме тук. Жената каза, че пише за престъпления и иска да ме пита за колежанските години на Айлийн. Работела над книга за стари неразрешени убийства.

— Жена ли ти се обади?

— Да. Вече имала няколко издадени книги и предложи да ми изпрати някоя.

— И изпрати ли ти?

— Не, затворих й. Онази история е стара, Рос. Случилото се с Айлийн е много тъжно, но нищо не мога да направя по въпроса.

Жена. Която разпитва за неразрешени стари случаи. Дългото шофиране до тук и обратно си струваше.

— Странно — отбеляза Рос. — Само един разговор, така ли?

— Да. Отрязах я още първия път. Пък и наистина нямах какво да й кажа. Едно време вършехме много щуротии, но кой да помни. Прекалявахме с тревата и алкохола.

— Ех, едно време…

— Защо не ни дойдеш на гости? Рокси така и не се научи да готви, но можем да си поръчаме нещо.

— Благодаря, Дейв, но по-късно имам вечеря с инвеститори.

След един час Баник отново беше на път. Чакаха го близо хиляда километра.