Списъкът на съдията

19

Джери беше прочела страшно много литература за серийните убийци и знаеше, че почти никой от тях не спира, докато не бъде заловен или не умре — убит от полицията или сам посегнал на живота си, — или пък не бъде принуден да се оттегли поради напреднала възраст или защото е попаднал в затвора. Движеха ги безмилостни и жестоки демони, неподатливи на екзорсизъм. Неутрализираха ги само смъртта или решетките, нищо друго. Малцината серийни убийци, опитали се да преборят садистичните си наклонности, успяваха само в затворническата килия.

Според нейната хронология на престъпленията имаше период от единайсет години, през които Баник не беше убивал. Беше удушил Айлийн Никълбъри близо до Уилмингтън през 1998 г., после беше изчакал до 2009-а, за да пипне журналиста Дани Кливланд сам в апартамента му в Литъл Рок. След това беше убивал още три пъти. Ускорил беше темпото, което не бе необичайно.

Джери си напомни, че въпросната хронология е безполезна, защото тя не знаеше колко общо са жертвите. Можеше ли да има неоткрити трупове? Някои убийци ги скриваха, а след години забравяха къде са заровени всички тела. Други, като Баник, искаха те да бъдат намерени, и то с улики. Като профайлър аматьор, Джери беше убедена, че Баник иска някой — полицията, пресата, семействата на жертвите — да разбере, че убийствата са свързани. Но защо? Вероятно причината беше извратеното му его, стремежът да докаже, че е по-умен от ченгетата. Той толкова се гордееше с методите си, че щеше да е жалко, ако не получеше признание — дори от непознати, дори отдалече. Най-вероятно си мечтаеше деянията му да се превърнат в легенда.

Джери не вярваше, че Баник иска да бъде заловен. Той се радваше на обществено положение, на престиж, на популярност, имаше пари и образование — много повече неща от средностатистическия сериен убиец, ако изобщо съществуваше такава категория. Само че се увличаше в играта. Беше социопат, който убиваше за отмъщение, но изпитваше огромно удоволствие да планира и да извършва престъпленията си, въодушевяваше се от тяхното съвършенство.

За двайсет и две години Рос Баник бе извършил осем убийства в седем щата, поне според нейните сведения. Той беше едва на четиресет и девет, вероятно в апогея на кървавата си кариера. Всяко следващо убийство му вдъхваше още повече самоувереност, носеше му още по-силна тръпка. Вече ветеран, той сигурно вярваше, че никога няма да го заловят. Кой още фигурираше в списъка му?

Хартията за принтер беше бяла и най-обикновена, купена година по-рано от „Стейпълс“ в Далас. Пликът също беше обикновен, от най-разпространените. Компютърът беше допотопен „Оливети“ с малък екран и малко памет, произведен някъде около 1985 г. Беше го купила на старо от антикварен магазин в Монтгомъри.

С латексови ръкавици на ръцете тя внимателно постави няколко листа в тавичката, събуди екрана и дълго се взира в него. Коремът й се сви и не можеше да продължи. Накрая все пак успя да напечата бавно и несръчно, клавиш по клавиш, следното:

Обикновено Джери ядеше съвсем малко, затова се учуди, когато почувства гадене, хукна към банята, където повръща и се напъва, докато я заболяха и коремът, и гърбът. Залитайки, отиде да пие вода и накрая се върна на бюрото си. Впери поглед в написаното — хиляди пъти беше съставяла тази бележка наум, отново и отново изговаряше и преценяваше думите.

Как щеше да реагира той? Получаването на анонимното писмо щеше да бъде катастрофално и съкрушително, щеше да промени живота му, да го ужаси. Поне тя се надяваше да стане така. Баник беше твърде хладнокръвен, за да изпадне в паника, но нищо вече нямаше да е същото. Той и демоните му щяха да обезумеят още повече от мисълта, че някой го е подгонил. Нямаше с кого да сподели, нямаше на кого да се довери, при кого да избяга.

Тя искаше да разтърси неговия свят из основи. Искаше той да внимава на всяка крачка, да се озърта през рамо, да подскача при всеки шум, да оглежда всеки непознат. Искаше да стои буден през нощта, да се вслушва във всеки звук и да трепери от страх, както тя бе живяла толкова много години.

Замисли се за Лейси и отново претегли стратегията си да я разкрие. Беше се убедила, че Баник е прекалено умен, за да направи нещо глупаво. Освен това Лейси беше кораво момиче, способно да се погрижи за себе си. По някое време Джери щеше да я предупреди.

Принтира бележката и я пъхна в плика. Докато печаташе името му, отново усети тръпка.

Марката беше от тези, които се лепят без плюнчене. Джери плувна в пот и се наложи дълго да лежи на канапето.

Следващата бележка също беше на бяла хартия за принтер, но от друг производител. На нея написа:

Макар да трепереше, Джери все пак се изкиска, като си представи как Баник чете стихотворението й. Предчувстваше неговия ужас, изумлението му, яростта, че някой го свързва с една от жертвите.

В събота Джери потегли от Мобил и шофира един час до Пенсакола. В търговски център в предградията тя намери синя пощенска кутия между пункт на „ФедЕкс“ и друг на „Ю Пи Ес“. Най-близката охранителна камера беше чак над входа на едно кафене. С ръкавици и без да слиза от колата, тя пусна писмото в процепа. То щеше да получи клеймо в понеделник в разпределителен център в Пенсакола и щеше да бъде доставено до пощенската кутия пред входната врата на Баник не по-късно от вторник.

След два часа слезе от магистралата в Грийнвил, Алабама, и пусна стихотворението си в градската поща. Щяха да го съберат в понеделник и да го транспортират до Монтгомъри, където да му поставят клеймо и да го изпратят на юг към Пенсакола. Баник щеше да го получи в сряда, най-късно в четвъртък.

Тя се прибра в Мобил по второстепенни пътища, наслаждавайки се на пътуването. Слушаше джаз по „Сириус“ и постоянно поглеждаше ухилената си физиономия в огледалото. Беше изпратила първите си две писма. Намерила бе смелост да се изправи срещу убиеца или поне да го принуди да се откаже от играта си. Етапът на преследването беше свършил и тя се чувстваше въодушевена. Преминаваше към следващия етап, все така безименна. Работата й не беше приключила, ни най-малко, но най-тежката част, продължила двайсет и две години, бе зад гърба й.

Случаят вече беше поверен на Лейси, тя щеше рано или късно да се обърне към щатската полиция, може би дори към ФБР. А Баник така и нямаше да разбере кой го е разкрил.

Късно през нощта Джери четеше роман, пиеше втората си чаша вино и се бореше с изкушението да влезе в интернет и да продължи да рови. Телефонът й даде сигнал, че е получила имейл на един от защитените си адреси. Беше от Кени Лий — питаше дали е будна. Внезапно тя се почувства отегчена от детективската работа, искаше й се просто да я оставят на мира, но той беше стар приятел, с когото никога нямаше да се срещне.

В отговор му написа:

Както винаги Джери се смръщи при новината за поредното убийство и както винаги веднага реши, че то е дело на Баник. Само че й беше дошло до гуша и не искаше да харчи повече пари и да хаби повече сили.

Тя си напомни, че 300 души годишно биват удушени и че около 60 процента от тези случаи в крайна сметка биват разплетени. Следователно оставаха 120 неразкрити — твърде много, за да ги приписва на един човек.

С други думи, не пускай брояча за твоите 200 долара на час. Кени Лий я беше отвел до четири жертви на Баник и тя му беше платила достатъчно пари.

Тя му изпращаше хонорарите в брой до пощенска кутия в Камдън, Мейн. Допускаше, че той живее някъде наблизо.