Списъкът на съдията

2

Барът във фоайето на „Рамада“ заемаше голяма част от високия остъклен атриум. В шест следобед там гъмжеше от елегантно облечени лобисти, които дебнеха за красиви секретарки от агенциите, и почти всички маси бяха заети. Законодателното събрание на Флорида заседаваше през пет преки в Капитолия, затова всички заведения в центъра на Талахаси бяха претъпкани с важни личности, които говореха за политика и се домогваха до пари и секс.

Лейси влезе, привличайки доста мъжки погледи, и се запъти към дъното на бара, където завари Марджи на ъглова масичка с чаша вода пред нея.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя, когато Лейси седна.

— Разбира се. Познавате ли това място?

— Не, за пръв път идвам. Много е популярно, нали?

— Да, по това време на годината. Но утихва, след като карнавалът приключи.

— Какъв карнавал?

— Сесията на законодателното събрание. От януари до март е. Голяма лудница.

— Съжалявам.

— Явно не сте от тук.

— Не.

Забързана сервитьорка се закова на място и попита дали ще поръчат нещо за пиене, вперила намусен поглед в чашата вода. Посланието беше пределно ясно: ей, момичета, пълно е и мога да дам масата ви на някой, който ще се бръкне за алкохол.

— Чаша пино гриджо — каза Лейси.

— И за мен една — добави бързо Марджи и сервитьорката изчезна.

Лейси се озърна, за да се увери, че никой не може да чуе какво си говорят. Нямаше такава опасност. Масите бяха достатъчно раздалечени и в бара кънтеше несекваща глъчка, която заглушаваше и най-близките разговори.

— Добре. Значи не живеете тук и не знам истинското ви име. Бавно начало, но аз съм свикнала. Както ви казах обаче, не си губя времето с хора, които се свързват с мен, но щом дойде моментът да разкажат своята история, си прехапват езика.

— Какво искате да научите най-напред?

— Името ви например.

— Мога да ви го кажа.

— Страхотно.

— Но искам да знам какво ще направите с него. Ще отворите ли досие? Електронно ли ще е или на хартия? Ако е електронно, къде ще го съхранявате? Кой друг ще знае името ми?

Лейси преглътна измъчено и се взря в очите й. Марджи не издържа и отмести поглед.

— Напрегната сте и се държите така, сякаш ви следят.

— Никой не ме следи, Лейси, но всичко оставя следа.

— Следа, по която някой може да тръгне? За въпросния съдия, когото подозирате в убийство, ли става дума? Помогнете ми, Марджи, дайте ми нещо.

— Всичко оставя следа.

— Вече го казахте.

Сервитьорката се добра до тях с две чаши вино и купичка ядки.

Марджи като че ли не забеляза виното, но Лейси отпи глътка.

— Забуксувахме около името ви. Ще го запиша някъде и няма да го съобщавам в нашата мрежа. Поне първоначално.

Марджи кимна и се преобрази.

— Джери Кросби, на четиресет и шест години, преподавателка по политически науки в Университета на Южна Алабама в Мобил. Един брак, един развод, едно дете — дъщеря.

— Благодаря. И сте убедена, че баща ви е бил убит от човек, който все още е действащ съдия, така ли?

— Да, съдия във Флорида.

— Това стеснява кръга до около хиляда души.

— Окръжен съдия от Двайсет и втора съдебна област.

— Впечатляващо. Вече намалихме броя на четиресетина. Кога ще науча името на вашия заподозрян?

— Много скоро. Съгласна ли сте да позабавим темпото? В момента лесно се разстройвам.

— Не сте докоснали виното си. Може да ви помогне.

Джери отпи от чашата си, въздъхна и каза:

— Предполагам, че вие сте на около четиресет.

— Почти. На трийсет и девет, но скоро навършвам четиресет. Стряскащо е, нали?

— В известен смисъл, но животът продължава. Значи преди двайсет и две години сте били още в гимназията?

— Така излиза. Какво значение има?

— Спокойно, Лейси, оставете ме да говоря. Започваме да напредваме. Били сте още дете и сигурно изобщо не сте чували за убийството на Брайън Бърк, пенсиониран професор по право.

— Не съм. Това баща ви ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— Благодаря. Почти трийсет години баща ми преподаваше право в „Стетсън“, университет в Гълфпорт, Флорида. Близо е до Тампа.

— Знам го.

— Пенсионира се на шейсет години по семейни причини и се върна в родния си град в Южна Каролина. Имам подробно досие за баща ми, което ще ви дам в някакъв момент. Той беше невероятен човек. Излишно е да споменавам, че убийството му ни разтърси — честно казано, аз все още се възстановявам. Достатъчно тежко е да изгубиш родител на млади години, но когато става дума за убийство, и то неразкрито, е още по-съсипващо. След двайсет и две години разследването продължава да е в задънена улица и полицията е вдигнала ръце. Когато разбрахме, че изобщо не напредват, се заклех да направя всичко по силите си, за да заловя убиеца на татко. Всичко!

— Полицията се отказа, така ли?

Джери отпи глътка вино.

— Да, малко по малко. Случаят не е официално закрит и понякога говоря със следователите. Разберете, не ги обвинявам. Те положиха усилия при дадените обстоятелства, но говорим за перфектно убийство. Всичките му убийства са такива.

— Перфектно ли?

— Да. Няма свидетели. Няма улики, поне не такива, които да отведат до извършителя. Няма очевиден мотив.

Лейси едва не попита: „И какво се очаква да направя аз?“. Но само отпи от чашата си и каза:

— Не съм сигурна, че Комисията по съдийска етика ще е в състояние да разследва стар случай на убийство в Южна Каролина.

— Не ви моля за това. Във вашата юрисдикция попадат съдиите във Флорида, които може да са замесени в нещо незаконно, нали?

— Да.

— Това включва ли убийствата?

— Сигурно, но досега не сме се занимавали с такива. Те са трудни и са за щатската полиция или може би за ФБР.

— Щатската опита. ФБР не прояви интерес по две причини. Първо, няма федерално престъпление. Второ, няма улики, които да свързват убийствата, затова от ФБР не знаят… всъщност никой освен мен, струва ми се, не знае, че става дума за сериен убиец.

— Обърнахте се към ФБР, така ли?

— Преди години. Ние, близките на жертвата, отчаяно се нуждаехме от помощ. Не стигнахме доникъде.

Лейси отпи още вино.

— Добре, започвам сериозно да се тревожа, затова хайде да обсъдим нещата съвсем бавно. Вие сте убедена, че действащ съдия е убил баща ви преди двайсет и две години. Бил ли е на този пост по онова време?

— Не. Избран е през две хиляди и четвърта.

Лейси обмисли информацията и се озърна. Мъж от съседната маса с вид на лобист я зяпаше похотливо и безочливо, както нерядко се случваше край Капитолия. Тя впери в него гневен поглед и го принуди да отмести очи, после се наведе към Джери.

— Ще се чувствам по-спокойна, ако се преместим другаде. Тук се напълни с хора.

— Наела съм заседателна зала на първия етаж — каза Джери. — Сигурна и безопасна, уверявам ви. Ако ви нападна, можете да се разпищите и да избягате.

— Не се съмнявам, че всичко ще бъде наред.

Джери плати питиетата и двете излязоха от бара. С ескалатора се качиха на мецанина, където тя отключи малка заседателна зала, една от многото. На масата имаше няколко папки. Седнаха една срещу друга, така че папките да са им подръка. Пред тях нямаше нищо друго — никакви лаптопи, никакви бележници. Телефоните им си останаха в чантите.

Джери видимо се поотпусна и започна:

— И така, да поговорим неофициално, без да си водите бележки. Поне засега. Баща ми, Брайън Бърк, се пенсионира през деветдесета година. Преподава в „Стетсън“ близо трийсет години и беше легенда. Много го обичаха. С майка ми решиха да се върнат в родния си Гафни в Южна Каролина, градчето, където са отраснали. Имаха много роднини в този край и бяха наследили някаква земя. Построиха си красива малка къща в гората и си засадиха градина. Баба ми по майчина линия живееше с тях и те се грижеха за нея. Общо взето, наслаждаваха се на спокойни пенсионерски години. Бяха финансово подсигурени, в чудесно здраве, активни членове на църковната общност. Татко четеше много, пишеше статии за правни списания, поддържаше връзка със стари приятели, създаде и нови приятелства там. А после беше убит.

Джери се пресегна към една папка — синя, дебела три сантиметра, същата като останалите. Плъзна я по масата и каза:

— Тук съм събрала статиите за татко, за неговата кариера и за смъртта му. Някои съм изровила собственоръчно, други съм свалила от интернет, но нищо не се съхранява онлайн.

Лейси не отвори папката.

— Жълтата лентичка показва къде е снимката на баща ми от местопрестъплението. Виждала съм я няколко пъти и предпочитам да не я виждам повече. Погледнете я.

Лейси отвори на отбелязаното място и се смръщи срещу голямата цветна снимка. Убитият лежеше по очи сред някакви плевели със синьо-бяло въже около врата, впито в кожата му. Изглеждаше найлоново и изцапано със засъхнала кръв. Беше вързано на възел на тила му. Тя затвори папката и прошепна:

— Много съжалявам.

— Странно е. След двайсет и две години се научаваш да се справяш с болката, затваряш я в кутия, откъдето да не излиза, ако полагаш усилия. Но не внимаваш ли, тя лесно може да пропълзи навън и спомените да нахлуят обратно. В момента съм добре, Лейси. Добре съм, защото разговарям с вас и правя нещо. Представа нямате колко дълго се увещавах да дойда тук. Много ми е трудно, ужасяващо е.

— Може би ако поговорим за престъплението…

Джери си пое дълбоко дъх.

— Разбира се. Татко обичаше да си прави дълги разходки в гората зад къщата. Мама често го придружаваше, но тя страдаше от артрит. Една слънчева пролетна сутрин през деветдесет и втора година той я целунал за „довиждане“, взел си туристическата щека и закрачил по пътеката. От аутопсията стана ясно, че е умрял от задушаване, но освен това имаше и рана на главата. Не е трудно да се досети човек, че е срещнал някого, който го е ударил, той е изпаднал в безсъзнание, а после нападателят го е довършил с найлоновото въже. Завлякъл го е встрани от пътеката, в един дол, където го намериха късно следобед. Наоколо не откриха нищо — нито тъп инструмент, нито отпечатъци от стъпки, защото пръстта беше съвсем суха. Нямаше следи от борба, нямаше косми или влакна. Анализираха въжето в криминалистичната лаборатория, но нищо не излезе. Анализът е в папката. Къщата не е далече от града, но е уединена, затова нямаше свидетели. Никой не беше забелязал кола или камион с номера от друг щат. Наоколо не се бяха навъртали никакви непознати. В гората има най-различни места, където човек може да се скрие и после да се измъкне незабелязано. За двайсет и две години нищо не изплува на повърхността, Лейси. Случаят е много стар. Ние сме се примирили с мъчителната истина, че може би никога няма да бъде разрешен.

— Кои ние?

— Казвам „ние“, но по-скоро съм самотен воин. Майка ми почина две години след баща ми. Така и не се съвзе и просто се предаде на мъката. Имам по-голям брат в Калифорния, който упорства няколко години и после изгуби интерес. Омръзна му полицията да ни съобщава, че няма никакво развитие по случая. От време на време се чуваме, но не споменаваме често баща ни. Както виждате, останала съм единствено аз. И се чувствам самотна.

— Звучи ужасно. Но между местопрестъплението в Южна Каролина и който и да е съд в Северозападна Флорида има огромно разстояние. Каква е връзката?

— Честно казано, не е голяма. Просто една камара предположения.

— Не сте стигнали дотук само с предположения. Какво знаете за мотива?

— Само мотива имам.

— Смятате ли да го споделите с мен?

— Чакайте малко, Лейси. Не мога да повярвам, че седя тук и обвинявам някого в убийство без никакви доказателства.

— Не обвинявате никого, Джери. Говорите за евентуален заподозрян, иначе нямаше да сте тук. Кажете ми името му, няма да го разкрия пред никого. Не и без ваше позволение. Разбирате ли?

— Да.

— Сега да се върнем на мотива.

— Точно той не ми дава мира от самото начало. Не съм открила човек от обкръжението на татко, който да не го харесва. Той беше учен, получаваше добра заплата и пестеше. Не е инвестирал в сделки, в земя, в нищо подобно. Всъщност се отнасяше с презрение към предприемачите и финансовите спекуланти. Няколко негови колеги от Правния факултет загубиха пари на фондовия пазар, в строителни проекти и други съмнителни схеми, но той изобщо не им съчувстваше. Нямаше бизнес интереси, нямаше партньори, никакви съвместни начинания — нещата, които обикновено създават конфликти или врагове. Мразеше да има дългове и си плащаше сметките навреме. Беше верен на майка ми, поне доколкото ни е известно. Ако познавахте Брайън Бърк, не бихте повярвали, че ще изневери на съпругата си. От „Стетсън“ се отнасяха уважително към него, а студентите го боготворяха. За трийсет години факултетът четирикратно го обяви за преподавател с изключителни заслуги. Той обаче отказваше да се кандидатира за декан, защото смяташе преподаването за свое призвание и искаше да си остане в аудиторията. Не беше съвършен, Лейси, но беше близо до съвършенството.

— Иска ми се да го познавах.

— Беше очарователен и мил човек без врагове. Причината за убийството не е опит за кражба, защото портфейлът му беше вкъщи и нищо от джобовете му не липсваше. Със сигурност не е било и нещастен случай. Полицаите бяха озадачени още от самото начало.

— Обаче…

— Обаче е възможно да има още нещо. Слабо вероятно е, но само с това разполагам. Жадна съм, а вие?

Лейси поклати глава. Джери се приближи до шкафа, наля си вода от една гарафа и пак седна. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Както ви казах, баща ми обичаше да е в аудиторията. Обожаваше да чете лекции. За него това бе равнозначно на сценично изпълнение, а себе си виждаше като единствения актьор на сцената. Обичаше да владее изцяло средата, материала и най-вече студентите. В Правния факултет имаше една аудитория на втория етаж, която беше неговото царство десетилетия наред. Вече носи неговото име, дори са поставили табелка. Малка зала с осемдесет места, разположени в полукръг, заети до едно при всяко представление. Лекциите му по конституционно право бяха завладяващи, предизвикателни, често забавни. Той имаше страхотно чувство за хумор. Всеки студент искаше да слуша конституционно право при професор Бърк, а онези, които не успяваха да влязат в курса му, често го посещаваха като слушатели, само и само да чуят татко. Гостуващи преподаватели, декани или бивши студенти се вмъкваха в аудиторията и сядаха на сгъваеми столове или на стъпалата на пътеките. Ректорът на университета, също юрист, беше чест посетител на лекциите му. Разбирате за какво става дума, нали?

— Да, и ми е трудно да си го представя. Спомням си с ужас моя курс по конституционно право.

— Май в повечето случаи е така. Осемдесетте студенти, които имаха късмет да влязат в курса на татко, знаеха, че ще бъде строг. Очакваше от тях да идват подготвени и да изразяват убедително мнението си.

Очите й отново се насълзиха. Лейси се помъчи да я насърчи.

— Той обичаше да следва Сократовия метод на преподаване: избираше напосоки някой студент и го караше да представи даден случай пред групата. Ако студентът сбъркаше или не успееше да защити позицията си, обсъжданията нерядко се разгорещяваха. През годините съм говорила с много негови бивши студенти и макар да продължаваха да изразяват възхищението си, те изтръпваха само като си представеха как са спорили с баща ми. Страхуваха се от него, но и изпитваха огромно възхищение. Затова се шокираха от убийството му. Кой би искал да убие професор Бърк?

— Значи сте разговаряли с негови бивши студенти, така ли?

— Да. Под предлог, че събирам любопитни случки с татко, които да включа в книга. От години го правя. Тя ще си остане ненаписана, но това е страхотен начин да завържеш разговор. Просто казваш, че пишеш книга, и хората стават словоохотливи. Имам най-малко двайсет и пет снимки, изпратени от негови възпитаници. Татко на церемония по завършването. Татко пие бира на университетски футболен мач. Татко на съдийското място по време на учебен съдебен процес. Мигове от живота на студентите. Те го обичаха.

— Не се съмнявам, че имате отделна папка и за това.

— Разбира се. Не е тук, но с радост ще ви я покажа.

— Може би по-късно. Говорехме за мотива.

— Да. Преди много години се срещнах с един адвокат в Орландо, който беше учил при баща ми, и той ми разказа интересна история. В групата им имало някакъв младеж, доста обикновен, нищо специално. Веднъж татко го вдигнал в час да обсъди с него правен казус, свързан с Четвъртата поправка — забрана за обиск без съдебна заповед. Младежът бил подготвен, но бил на различно мнение от това на баща ми, затова двамата здравата се счепкали. Татко обичаше студентите да се палят и да спорят с него. Онзи обаче направил груби коментари, крайни и неуместни, възразявал доста невъзпитано на баща ми, който успял да приключи дискусията с чувство за хумор. Студентът вероятно смятал, че се е отървал за известно време, и на следващата лекция се явил неподготвен. Но татко отново го вдигнал. При него опитът за импровизация беше непростим грях, затова го скъсал. След два дни отново го изпитал, за трети път. Студентът бил подготвен и успявал да отвръща на предизвикателствата. Двамата поспорили сериозно, но накрая татко го притиснал в ъгъла. Не е разумно да опонираш на професор, който преподава материала от години, но младежът бил арогантен и самонадеян. Решаващо се оказало едно лаконично изречение, което разбило на пух и прах позицията му и предизвикало бурните аплодисменти на аудиторията. Той се почувствал унижен и буквално превъртял. Започнал да ругае, хвърлил един бележник, грабнал си раницата, изхвърчал от аудиторията и така затръшнал вратата, че едва не я разбил. Баща ми напълно уместно подхвърлил: „Май не е за пред съдебно жури“. Аудиторията избухнала в толкова силен смях, че въпросният студент със сигурност го е чул. Отказал се от курса и започнал атака. Оплакал се на декана и на ректора. Смятал, че е станал за посмешище, и накрая напуснал университета. Писал писма до бивши възпитаници, политици, други преподаватели — имал доста странни прояви. Писмата му били забележително интелигентни, но мисълта му скачала от тема на тема и те не били заплаха. Последното писмо било изпратено от частна психиатрична клиника близо до Форт Лодърдейл и написано на ръка върху бланка на клиниката. Вътре пишело, че той е преживял нервен срив, причинен изцяло от баща ми.

Джери замълча и отпи вода. Лейси изчака и после я подкани:

— Това ли е? Мотивът е оскърбен студент?

— Да, но е много по-сложно.

— Какво е станало с него?

— Излекувал се и завършил право в Университета на Маями. Сега е съдия. Вижте, знам, че сте скептична, и то с основание, но той е единственият възможен заподозрян.

— А защо е по-сложно?

Джери се взря продължително в папките в края на масата. Бяха пет, до една дебели три сантиметра, всяка с различен цвят. Лейси проследи погледа й, най-сетне схвана накъде бие Джери и попита:

— Значи има още пет жертви на същия убиец, така ли?

— Ако не смятах така, нямаше да съм тук.

— Явно има връзка.

— Има две връзки. Едната е начинът, по който е извършено престъплението. И шестимата са ударени по главата и после са удушени с найлоново въже. Всяко въже е дълбоко врязано във врата и е завързано с един и същ възел на тила — своеобразна визитка на убиеца. И шестимата са имали недоразумения със съдията.

— Недоразумения ли?

— Той ги е познавал добре. И ги е следил с години.

Дъхът на Лейси секна, тя преглътна с усилие и усети как стомахът й се свива. Устата й внезапно пресъхна, но успя да каже:

— Не ми съобщавайте името му. Не съм сигурна, че съм готова да го чуя.

Настъпи продължителна пауза и двете се загледаха в стените. Накрая Лейси каза:

— Чух достатъчно за един ден. Нека да обмисля нещата и после ще ви се обадя.

Джери се усмихна и кимна, внезапно омекнала. Размениха си номерата на мобилните телефони и се разделиха. Лейси прекоси фоайето почти тичешком, нямаше търпение да се качи в колата си.