Списъкът на съдията

22

В петък сутринта на 11 април Норис Озмънт тъкмо влезе в кабинета си встрани от рецепцията на „Пеликан Пойнт“, когато пристигна обаждане на стационарния му телефон, насочено от телефонистката на хотела.

— Някой си съдия Баник от Кълман.

Заинтригуван, че чува отново името на съдията, и то толкова скоро, той прие обаждането. Двамата се увериха взаимно, че се помнят от времето, когато Озмънт беше полицай в Пенсакола. След като по този начин си отвори широко вратата, Баник каза:

— По молба на стар приятел от Тампа търся информация за Лани Върно, пропаднал тип, както изглежда, който бил убит преди няколко месеца в Билокси. Преди години беше съден, а ти го арестува. Говори ли ти нещо името му?

— Знаете ли, господин съдия, в повечето случаи не бих си спомнил, но този път е различно. Помня случая.

— Шегуваш ли се? Беше преди тринайсет години.

— Да. Бяхте подали оплакване срещу Върно и аз го арестувах.

— Точно така — каза Баник със силен престорен смях. — Този негодник ме заплаши с пистолет в собствената ми къща, а съдията го оправда.

— Беше много отдавна. На мен онова време в съда никак не ми липсва, затова се опитвам да го забравя. Нямаше да си спомня случая, ако някакъв частен детектив не се беше появил миналия месец и не беше започнал да задава въпроси за Върно.

— Сериозно?

— Да.

— Какво искаше?

— Каза само, че се интересува от случая.

— Защо, ако не възразяваш да попитам?

Всъщност Озмънт се смущаваше от неговите въпроси, но Баник беше окръжен съдия и имаше юрисдикция над наказателните дела. Сигурно можеше да изиска със заповед архивите на хотела, стига да пожелаеше. Освен това беше свързан с обвинението срещу Върно като предполагаема жертва. Такива мисли се въртяха в главата на Озмънт, докато се чудеше колко информация да сподели.

— Съобщи ми, че Върно е убит и семейството му в Джорджия го наело да проучи слуховете, че има едно-две деца някъде си.

— Откъде е този детектив?

— Каза, че е от Джорджия, от Кониърс, близо до Атланта.

— Запази ли копие на документа му за самоличност?

— Не, господин съдия. Не ми даде дори визитка. Пък и аз не му поисках и не му дадох моята. Камерите ни обаче са заснели колата му на паркинга и проследихме номерата. Наета е от „Хърц“ в Мобил.

— Интересно.

— Може да се каже. Реших, че е летял от Атланта до Мобил и после е наел кола. Честно казано, господин съдия, не се замислих много-много. Беше дело отпреди страшно много години, а обвиняемият Върно беше оправдан. Сега са го намерили убит в Мисисипи. Не ми влиза много в работата.

— Разбирам. Успя ли да видиш колата?

— Да, имам я на видео.

— Нещо против да ми го изпратиш?

— Ще говоря с управителя от някои съображения за сигурност.

— Мога и аз да говоря с управителя.

Думите бяха казани леко заплашително. Като съдия, Баник беше свикнал да получава каквото иска.

Кратко мълчание, докато Озмънт се озърташе в празния си кабинет.

— Разбира се, господин съдия. Дайте ми имейла си.

Съдията му даде временен имейл адрес, един от многото, които използваше и после унищожаваше, и след половин час разглеждаше две снимки: едната беше задницата на бял буик седан с номера от Луизиана, а на другата в кадър попадаше и Джеф Дънлап. Баник благодари на Озмънт с имейл, към който прикачи безполезна брошура за мисията и задълженията на съдиите и служителите в окръжните съдилища на Двайсет и втора съдебна област. Когато Озмънт го отвори и свали, „Маготс“ проникна през задния вход и в мрежата на хотел „Пеликан Пойнт“ незабавно се настани вирус. Не че на Баник засега му се налагаше да рови за информация в нея, но изведнъж получи достъп до списъците на гостите, финансовите документи, огромен брой кредитни карти и банкови данни. Не само за „Пеликан Пойнт“, а за цялата верига от двайсет бутикови комплекса. Рейф вече можеше да проучва още повече неща, ако съдията поискаше.

Имаше обаче по-спешни проблеми за решаване. Баник се обади в кабинета си и поговори със своята секретарка. Освен срещата с адвокати в 11 ч. в графика му нямало нищо важно.

Във и около Атланта имаше седем души на име Джеф или Джефри Дънлап, но само двама от тях живееха в град Кониърс. Единият беше учител, чиято съпруга звучеше по телефона като петнайсетгодишна. Другият беше пенсиониран шофьор на автобус от градския транспорт, който каза, че никога не е ходил в Мобил. И двамата потвърдиха онова, което Баник още от самото начало подозираше: че името Джеф Дънлап е просто прикритие за частния детектив. Останалите петима с това име щеше да проследи по-късно, просто за всеки случай.

Обади се в офиса на фирма „Хърц“ в Мобил и разговаря с млада жена на име Джанет, която се оказа много услужлива и набързо прегледа сведенията за колата, която той искаше да наеме за уикенда. Изпрати му потвърждение по имейла и той отговори следното: „Благодаря, Джанет. Първоначалната цена, която получих, се различава от твоето потвърждение със 120 долара. Моля, прегледай прикачения документ и провери несъответствието“. Щом Джанет отвори файла, Рейф се вмъкна през задната врата в сървъра на „Хърц“. Баник мразеше да прониква в такива големи корпорации, защото защитата им беше много по-сложна, но докато Рейф само душеше и не се опитваше да краде или да изнудва, вероятно нямаше да го открият. Баник щеше да почака няколко часа и да отмени резервацията за колата. Междувременно изпрати Рейф да провери данните за автомобилите на „Хърц“ в Луизиана.

От опит знаеше, че „Хърц“ притежава 500 хиляди коли с регистрационни номера от всичките петдесет щата. „Ентърпрайз“, най-голямата компания за автомобили под наем, бе регистрирала своите над 600 хиляди коли по същия начин.

Наложи се Рейф да се потруди здраво, но той не се оплака и не се отказа. Беше програмиран да действа денонощно всеки ден от седмицата, ако се налагаше. Докато Рейф работеше усилено, Баник се погрижи да провери всички хора с името Джеф Дънлап в Атланта и околностите.

В 10:30 ч. той оправи вратовръзката си, погледна се в огледалото и прецени, че изглежда доста измъчен и притеснен. Самата истина. Беше спал съвсем малко и сега имаше усещането, че всичко се разпада. За пръв път в живота си се чувстваше като беглец. Шофира петнайсет минути до окръжния съд на Ескамбия. Адвокатите бяха от центъра на града и той бе насрочил срещата в удобен за тях час. Успя да превключи и да изглежда сърдечен и представителен както винаги. Изслуша всички страни и обеща скорошно разрешаване на спора. После побърза да се върне в тайния си офис и се заключи вътре.

На 11 март буикът беше нает от Роли Тейбър, частен детектив с разрешително да извършва дейността си в щата Алабама. Беше използвал колата два дни и я беше върнал на 12 март, след като беше изминал само шестстотин седемдесет и седем километра.

Онлайн присъствието на Тейбър беше доста оскъдно, но същото важеше за повечето частни детективи. Те се рекламираха само колкото да привлекат клиенти, но недостатъчно, за да разкрият полезни сведения за себе си. Уебсайтът му го представяше като бивш полицейски следовател, опитен, благонадежден и самоуверен. Че какво друго да пише? Занимаваше се с безследно изчезнали, разводи, попечителство над деца, проучвания на хора, обичайните неща. Адресът му беше в центъра на Мобил, имаше служебен телефон и имейл. Нямаше негова снимка.

Сравнението със снимката от охранителната камера в курорта показа, че той е използвал фалшива шофьорска книжка, на която сержант Фалдо беше направил копие, но очевидно ставаше дума за един и съща личност, която се представяше като Джеф Дънлап и беше посетила двете места да търси информация за Лани Върно. Човекът всъщност беше Роли Тейбър, така че защо лъжеше?

Баник крои и преценява цял час, отхвърляше една след друга уловките, които му хрумваха. Когато вдъхновението най-сетне го споходи, той си направи нов имейл адрес и изпрати на Тейбър следното писмо:

Баник изпрати имейла, проследи го и зачака. След трийсет и една минути Тейбър го отвори и отговори:

Баник се засмя подигравателно на сумата. Изпрати имейл за потвърждение и прикрепи линк към уебсайта на хотел в Гълф Шорс, където уж подозираше, че е отседнала жена му. Когато Тейбър отвори имейла и прегледа прикачения документ, Рейф се вмъкна тайно и започна да тършува. Най-напред провери настоящите му клиенти. Той водеше доста оскъден архив, поне в компютъра си. Баник прекрасно знаеше, че повечето частни детективи имат по два набора документи — един за данъчните и втори за самите тях. Парите в брой все още бяха предпочитани. Час по-късно не беше открил нищо. Никъде не се споменаваше за Лани Върно или за Джеф Дънлап, нито за пътуване до Пенсакола и Сийгроув Бийч месец по-рано. И със сигурност нищо не насочваше към самоличността на клиента, който се крие зад разследването.

Той взе още един ибупрофен и малко валиум, за да си успокои нервите. Осъзна, че е омаломощен от глад, но всичко в тялото му бушуваше, затова се притесняваше да изкуши стомаха си с още храна. Омръзна му да стои в Трезора и в момента единственото му желание беше да седне зад волана и просто да кара, да отиде някъде, да хване пътя и да се махне от града за уикенда. Може би от някой далечен бряг или планина щеше да погледне назад с бистър поглед и да осмисли всичко.

Някой знаеше. Знаеше много.

Баник излезе от Трезора и обу шорти и тениска. Имаше нужда от чист въздух, от разходка в гората, но не можеше да замине. Не и в този важен момент. Намери портокал в хладилника и реши да го изяде с чаша черно кафе.

„Маготс“ се спотайваше в сенките на шерифството на окръг Харисън от убийствата на Лани Върно и Майк Дънуди. Рейф се задейства още тогава и започна да души.

Баник изяде портокала, поздрави Рейф и го изпрати в досиетата на Нейпиър, главния инспектор на Билокси. На 25 март Нейпиър беше написал следното в дневника:

Баник изруга и се отдалечи от бюрото. Чувстваше се като ранено животно, което се лута окървавено из гората, докато ловджийските кучета наближават и лаят им се чува все по-силно.

Айлийн беше номер четири. Айлийн Никълбъри. На трийсет и две, когато умря. Разведена, ако се съдеше по некролога й.

Той обичаше да събира некролозите. Всичките бяха в архива му.

Намери я тринайсет години след като тя се подигра с него в стаята му в студентското общежитие, тринайсет години след като се заклатушка надолу по стълбите, пияна като всички останали, и съобщи на всеослушание, че Рос „не го вдига“. Айлийн се изкиска и отвори голямата си уста, но на сутринта повечето участници в шумната оргия бяха забравили случката. Тя обаче продължи да дрънка и новината плъзна в студентските среди. Баник има проблем. Не му става.

Шест години по-късно той намери първата си жертва — командира на скаутския отряд. Неговото убийство беше извършено безупречно, точно както го бе планирал. Баник не изпита нито капка разкаяние, когато отстъпи крачка назад и погледна трупа на Тад Лийуд. Беше в еуфория, която го изпълни с неописуемо усещане за сила, власт и — най-хубавото от всичко — жажда за отмъщение. От този момент нататък знаеше, че никога няма да престане.

Седем години след убийството на Лийуд и още двама той най-после откри Айлийн. Беше агент по недвижими имоти северно от Мъртъл Бийч и красивото й усмихнато лице беше навсякъде, все едно се кандидатираше за общински съветник. По онова време тя продаваше няколко жилища в крайбрежен комплекс. Баник нае апартамент в комплекса за лятото на 1998 г., преди да стане съдия. Една неделна сутрин си уговори оглед на жилище, което тя се опитваше да продаде — на нова, по-ниска цена! В секундата, в която Айлийн застина на място, сякаш си го спомни, той премаза черепа й с Оли. Докато въжето се врязваше в кожата й и тя поемаше последната си глътка въздух, Баник просъска в ухото й и й напомни за онази подигравка.

Изминаха пет часа, преди да започне суматохата. Докато тя растеше и хората крещяха, той седеше с бира на балкона на своя апартамент под наем и наблюдаваше от другата страна на вътрешния двор служителите от спешните служби, които сновяха напред-назад. Воят на сирените извика усмивка на лицето му. Той изчака една седмица да провери дали ченгетата ще започнат да тропат по вратите, за да търсят свидетели, но те така и не дойдоха. После плати наема си и повече не стъпи на това място.

Престъплението се случи в крайморския град Сънсет Бийч в окръг Брънзуик, Северна Каролина. Минаха девет години, преди окръжната полиция да дигитализира архива си, и когато това стана, Баник чакаше със своя спайуер от първо поколение. Както постъпваше с всички останали полицейски управления, и тук винаги следеше за някакво движение по трасето и често актуализираше данните си. Наблюдаваше всичко с новите си хакерски играчки.

Историята с Айлийн отшумя след две-три години. Така и не се появи сериозен заподозрян. Към досието имаше спорадичен интерес от страна на автори на трилъри, на репортери, членове на семейството и други полицейски управления.

Късно в петък следобед Баник за пръв път от месеци изпрати Рейф да се поогледа. Въз основа на последното отчетено дигитално време и датата отсъди, че файлът не е отварян от три години, откакто един репортер или някой, който се представяше за репортер, бе поискал да го види.