Списъкът на съдията

27

Садел закъсня с десет минути за заседанието в понеделник сутрин, а когато пристигна, изглеждаше още по-близо до смъртта. Извини се и ги увери, че е добре. Лейси многократно й беше предлагала да си почине за няколко дни, но Садел се боеше, че ще се отпусне. Работата я поддържаше жива.

— Прегледахме най-подробно данните за полетите — започна Дарън. — След поредната заплаха за призовка най-накрая ни се обадиха и от „Делта“ и вече имаме сведения от всички авиолинии. „Делта“, „Саутуест“, „Америкън“ и „Силвър Еър“. Проверихме абсолютно всички полети от Пенсакола, Мобил, Талахаси и дори от Джаксънвил за Маями и Форт Лодърдейл. Човек с името Рос Баник не е летял на юг през месеца преди убийството на Пери Кронк.

— Търсили сте само по истинското му име, така ли? — попита Лейси.

— Разбира се. Не ни е известен никой от псевдонимите му, нали?

Лейси подмина думите му без коментар.

— Пътуването с кола от Пенсакола до Маратон отнема единайсет часа — продължи той. — Излишно е да обяснявам, че няма как да го засечем, ако е пътувал с кола.

— Данни от платените магистрали?

— Щатът ги пази само шест месеца, после ги унищожава. Пък и не е трудно човек да избягва платените магистрали.

— А хотелите?

Садел изхъхри, когато направи опит да напълни дробовете си с въздух, и каза:

— Поредната игла в купа сено. Знаеш ли колко хотела има в Южна Флорида? Хиляди. Избрахме сто от най-вероятните, но не открихме нищо. Във и около Маратон са единайсет. И там нищо.

— Губим си времето с това ровичкане — отбеляза Дарън.

— Нарича се разследване — каза Лейси. — Някои от най-прочутите престъпления са разкрити благодарение на дреболии, на които отначало никой не е обръщал внимание.

— Ти пък какво знаеш за разкриването на прочутите престъпления?

— Не много, но все пак съм чела книги за серийни убийци.

Садел вдиша измъчено, пое си доза кислород и попита:

— Допускаме, че той е пътувал с кола от Билокси и обратно за убийството на Върно, така ли?

— И на Дънуди. Да, така допускаме. Отнема само… колко? Два часа?

— Толкова — потвърди Дарън. — И това е най-удивителното. Ако погледнете осемте убийства — знам, че не разследваме всичките, а само три, — те са на разстояние, което лесно може да се измине с кола от Пенсакола. Дани Кливланд в Литъл Рок е бил на осем часа път. Тад Лийуд в Чатануга на шест часа. Брайън Бърк в Гафни, Южна Каролина, на осем часа. Ашли Барасо в Кълъмбъс, Джорджия, на четири часа. Пери Кронк в Маратон и Айлийн Никълбъри близо до Уилмингтън — на дванайсет часа. Не му се е налагало да лети, да наема коли и да плаща за хотел. Можел е просто да шофира до там.

— Това са само тези, за които знаем — напомни Лейси. — Обзалагам се, че има още. И всяко местопрестъпление е в различен щат.

— Той знае за убийствата повече от нас — каза Садел.

— Предполагам, че е по-опитен и по-умен — добави Дарън.

— Така е, но ние имаме Бети, а тя е хванала следите му. Замислете се. Ако се окаже права, значи е открила убиеца — нещо, което цяла армия следователи не са успели да направят.

— И за което ние не разполагаме с нужния ресурс, нали? — напомни Садел.

— Така е, но си го знаем от самото начало. Да продължим да търсим.

— Кога ще се обърнем към полицията? — попита Дарън.

— Скоро.

Двамата следователи от щатската полиция звъннаха на вратата точно в 8:00 ч., както им бе наредено. Бяха облечени в тъмни костюми, караха тъмна кола, носеха еднакви тъмни очила — ако някой ги наблюдаваше от стотина метра, веднага щеше да разбере, че са ченгета.

Бяха повикани от окръжния съдия по неизвестен повод. Срещали се бяха с много съдии, но винаги в служебните им кабинети, никога у тях.

Съдия Баник им отвори с усмивка, покани ги в просторната кухня и им наля кафе. Върху масата лежеше бял плик А4, адресиран до дома му, където се намираха в момента. Той го посочи и каза:

— Намерих го в пощенската си кутия. Третият в рамките на седмица. Във всеки плик има писмо, очевидно напечатано от умопобъркан човек. Засега ще задържа писмата при себе си. Това, третото, без съмнение е най-заплашително. След като получих и отворих първите две, с това подходих по-внимателно. Сложих си ръкавици и се постарах да не го пипам много. Разбира се, пощальонът не е бил с ръкавици.

— Вероятно не — съгласи се лейтенант Олер.

— Един бог знае какво ще намерите, но вероятно ще има пръстови отпечатъци от пощальона, никакви от мен и ако ни провърви, някакви от този ненормалник.

— Разбира се, господин съдия. — Лейтенант Добс извади найлонова папка и внимателно пъхна в нея плика. — Веднага се заемаме. Според вас спешно ли е?

— Доколко сериозна е заплахата? — добави Олер.

— Е, няма да излизам навън с пистолет, но е добре да разберем кой стои зад всичко това.

— Някакви предположения? — попита Добс.

— Ами не. Всеки съдия е получавал писма от някой луд, но не ми хрумва конкретно име.

— Добре. Още днес ще изпратим плика в криминалистичната лаборатория. До утре ще знаем дали има пръстови отпечатъци. Ако има, ще се опитаме да открием чии са.

— Благодаря, момчета.

Докато потегляха, Олер се зачуди:

— Защо не ни показа и писмата?

— И аз това се питам — отговори Добс. — Явно не иска никой да ги вижда.

— А другите два плика?

— Пипал ги е и сигурно ще има негови отпечатъци.

— Ние ги имаме в базата данни, нали?

— Естествено. Снемат отпечатъци от всеки съдия и адвокат.

След няколко минути излязоха от охранявания квартал. Вече на шосето Олер попита:

— Каква вероятност има да намерим годни отпечатъци по плика?

— Според мен нулева. Откачалките, които изпращат анонимна поща, са достатъчно умни да слагат ръкавици и да вземат всякакви предпазни мерки. Не е толкова трудно.

— Имам предчувствие — каза Олер.

— Страхотно. Поредното ти предчувствие. Да го чуем.

— Той знае от кого е писмото.

— На какво основание?

— Без основание. Не е нужно предчувствията да се основават на нещо.

— Особено твоите.

Един час по-късно съдия Баник паркира на своето място до сградата на окръжния съд и влезе през задния вход. Поговори си с близнаците Ръсти и Родни, престарелите чистачи, облечени както винаги в еднакви гащеризони, и се качи по стълбите на втория етаж, където беше пълновластен господар през последните десет години. Поздрави служителите и покани в кабинета си Даяна Джан, негова дългогодишна секретарка и единствена довереница. Затвори вратата, даде й знак да седне и каза мрачно:

— Даяна, имам ужасна новина. Откриха ми рак на дебелото черво в четвърти стадий и изгледите не са никак добри.

Тя изгуби ума и дума. Ахна от изумление и веднага започна да си бърше очите.

— Има малка надежда да го преборя. Винаги стават чудеса.

— Кога научихте? — все пак успя да попита тя.

Погледна го през сълзи и за пореден път си даде сметка колко блед и уморен изглежда той.

— Преди около месец. През последните две седмици се консултирам с лекари в цялата страна и реших да опитам алтернативно лечение в една клиника в Ню Мексико. Засега само толкова мога да ти кажа. Осведомих главен съдия Хабърстам и от днес излизам в шейсетдневен отпуск. Засега ще насочим делата ми към друг колега. Ти и останалите служители ще сте на пълна заплата, но няма да имате много работа.

Баник се усмихна насила, но тя беше твърде шокирана, за да му отвърне със същото.

— През следващите два месеца тук ще бъде доста по-спокойно. Ще се обаждам непрекъснато да проверявам как сте.

Даяна не знаеше какво да каже. Съдията нямаше съпруга, нито деца, никой, на когото тя да занесе храна и подаръци, за да изрази съчувствието си.

— През всичкото време ли ще стоите там? — попита задавено тя.

— Ще ходя и ще се връщам. Както казах, ще поддържаме връзка, а ти можеш да ми се обаждаш по всяко време. Ще се отбивам тук. Поне още няколко месеца няма да умра.

— Престанете!

— Добре, добре. Няма да умра скоро, но в близките месеци ми предстои сериозна битка. Искам да се свържеш с всички адвокати и да ги уведомиш, че делата им се поемат от други съдии. Ако питат защо, отговаряй, че съм в болнични, и толкова. След няколко минути тръгвам и те моля ти да съобщиш на останалите. Предпочитам да не го правя аз.

— Не мога да повярвам.

— Аз също. Животът е несправедлив, нали?

Той я остави разплакана и побърза да излезе, без да каже нито дума повече. Отиде в автокъща на „Дженеръл Мотърс“ в Пенсакола, където размени форда за нов шевролет тахо. Попълни купчина документи, написа чек за сумата и изчака да сложат старите му регистрационни номера на новия джип. Мразеше сребристия цвят, но както обикновено му трябваше кола, която да не се набива на очи.

Настани се на меката кожена седалка и вдъхна плътния мирис на нов автомобил. Настрои джипиеса, прегледа приложенията, свърза телефона си и потегли на запад по междущатска магистрала 10. Телефонът му изпиука — есемес от негов колега съдия. Прочете го. „Съдия Баник, съжалявам за лошата новина. Насреща съм, ако имаш нужда. Стискам палци. Т. А.“ Ново пиукане, ново съобщение. Новината се разпространяваше бързо сред юристите в окръга и до обед всеки адвокат, секретарка, чиновник и съдия знаеше, че Баник е болен и излиза в отпуск.

Той не понасяше хора, които се възползват от влошеното си здраве. Неприятно му беше, че трябва да прикрива следите си с измислена болест. Като служител на избираем пост, трябваше отново да се яви на избори след две години, но в момента не можеше да си позволи да мисли за политика. Имаше вероятност новината за заболяването му да вдъхнови някой опонент да си прави планове, но с това щеше да се оправя по-късно. Засега най-важното беше да се скрие от поглед, да се заеме с непосредствените задачи, да се отърве от преследвача си и евентуално да избегне разследването на Комисията по съдийска етика. Досмеша го, като си представи как тази незначителна агенция се опитва да разкрие убийства, от които опитни ченгета са вдигнали ръце още преди години. Госпожа Столц и нейните служители, събрани от кол и въже, разчитаха на ограничен бюджет и на няколко беззъби разпоредби.

Близките на хората, които беше убил, бяха около седемдесет души, свързани с жертвите по силата на брак или кръвно родство. Беше ги анализирал един по един и зачеркна всички освен петима, от които четирима му се струваха слабо вероятни. Вярваше, че е открил човека, който го тормози. Беше жена с много тайни, която живееше затворено и се мислеше за твърде умна и неуловима.

Мобил не беше далече, но Баник не беше прекарвал много време там и не го познаваше. Поне сто пъти беше минавал през градчето, но не помнеше кога за последен път е спирал по някаква причина. Новата му навигация работеше съвършено и той веднага намери улицата, на която живееше Джери. По-късно щеше да огледа квартала й. Апартаментът й се намираше на има-няма шейсет минути от дома му в Кълман.

Откри я. Беше буквално под носа му.