Списъкът на съдията

3

Апартаментът на Лейси беше ултрамодерно жилище в наскоро реновиран бивш склад, недалече от кампуса на Щатския университет на Флорида. През повечето време тя живееше само с противния си френски булдог Франки. Кучето винаги я чакаше на вратата и си умираше да пикае в цветните лехи, независимо колко е часът. Тя го пусна навън, наля си чаша вино, седна на канапето и зарея поглед през големия прозорец.

Беше началото на март, дните се удължаваха, но все още бяха доста кратки. Лейси беше отраснала в Средния запад, но никак не й липсваха студените зими с много сняг и мрачно небе. Обичаше Северна Флорида с нейните меки зими и топли пролетни дни. След две седмици щяха да сменят часовника, дните щяха да се удължат, а колежанските градчета щяха да станат още по-оживени, да се изпълнят с барбекюта в задните дворове, партита край басейните, коктейли на покривните тераси и вечери в градините на ресторантите. Това за възрастните. Студентите щяха да се радват на слънцето, да ходят на плаж и да хващат тен.

Шест убийства.

След като бе разследвала съдии дванайсет години, Лейси си мислеше, че нищо не може да я шокира. Освен това се беше нагледала на какво ли не и беше достатъчно закоравяла за да се съмнява сериозно в историята на Джери, както подлагаше на съмнение всяка друга жалба, която попаднеше на бюрото й.

Джери Кросби обаче не лъжеше.

Теорията й може и да не беше вярна, предчувствието й да я подвеждаше, а страховете й да бяха неоснователни, но тя бе твърдо убедена, че баща й е убит от действащ съдия.

Лейси си беше тръгнала след срещата им в „Рамада“ с празни ръце. Единствената папка, която отвори, остана на масата при Джери. Обзе я любопитство. Провери си телефона и видя, че има две пропуснати обаждания от приятеля си Али Пачеко. Той беше извън града, щеше да говори с него по-късно. Взе лаптопа си и поднови търсенето.

Двайсет и втора съдебна област включваше три окръга в най-далечната северозападна част на щата. На около четиристотин хиляди жители се падаха четиресет и един окръжни съдии, избрани от същото това население. За дванайсетте години, откакто работеше в Комисията по съдийска етика, Лейси се беше натъкнала само на два-три незначителни случая в Двайсет и втора съдебна област. От всички четиресет и един съдии петнайсет бяха избрани през 2004 г., когато според Джери нейният заподозрян бе заел съдийското си място. От въпросните петнайсет само един беше завършил право в Маями.

За по-малко от десет минути Лейси стигна до името Рос Баник.

Беше на четиресет и девет, роден в Пенсакола, получил бакалавърска степен от Университета на Флорида в Гейнсвил. Не се споменаваше нищо за съпруга и семейство. Биографичните данни на уебсайта на съдебната област бяха оскъдни. Снимката му показваше хубав мъж с тъмни очи, волева брадичка и гъста прошарена коса. На Лейси й се стори доста привлекателен и се зачуди защо не е женен. Или пък беше разведен? Порови още малко, без да се задълбочава прекалено, но не откри почти нищо друго за съдия Баник. Очевидно беше успял да избегне всякаква полемика по време на своите два и половина мандата на поста. Тя прегледа досиетата на Комисията и не откри нито една жалба срещу него. Адвокатите във Флорида трябваше да предават ежегодни доклади за съдиите, с които работят — анонимно, разбира се. През последните пет години Баник бе получил превъзходни отзиви от колегията. Коментарите бяха блестящи: прецизен, точен, подготвен, вежлив, изключителен професионалист, остроумен, състрадателен, впечатляващо интелигентен. Само двама други съдии от Двайсет и втора съдебна област имаха толкова високи атестации.

Лейси продължи да търси и най-сетне намери нещо компрометиращо — статия в „Пенсакола Леджър“ от 18 април 2000 г. Местният адвокат Рос Баник, на трийсет и пет години, се стремял към първото си политическо назначение и се опитвал да измести от поста възрастен съдия от Двайсет и втора съдебна област. Възникнали противоречия, когато един от клиентите на Баник, строителен предприемач, предложил да построят аквапарк на прекрасно място близо до плажа в Пенсакола. Почти всички оказали твърда съпротива срещу аквапарка, а от съдебните дела и съпровождащата ги шумотевица се разбрало, че адвокат Баник има десетпроцентно участие в проекта. Фактите не бяха съвсем ясни, но се твърдеше, че той се е опитал да прикрие участието си. Съперникът му се възползвал от удалата се възможност и пуснал материали, които се оказали фатални. Изборните резултати, публикувани в по-късен брой на вестника, показваха съкрушително поражение за Баник. Макар да не беше възможно да се прецени при толкова оскъдни данни, той като че ли не беше направил нищо нередно. Въпреки това титулярят бе завоювал смазваща победа.

Лейси се поразтърси още малко и намери броя, отразяващ изборите през 2004 г. Имаше снимка на стария съдия, който изглеждаше най-малко на деветдесет, и две статии за неговото влошаващо се здраве. Баник беше провел умела предизборна кампания, а нападките срещу него отпреди четири години явно бяха забравени. Беше спечелил изборите с хиляда гласа. Съперникът му беше починал три месеца по-късно.

Лейси огладня и измъкна от хладилника остатъците от някакъв киш. Али го нямаше трета вечер и тя не беше готвила. Наля си още вино, седна на масата в кухнята и затрака по клавиатурата на лаптопа. През 2008 г. Баник не бе имал съперник в изборите. Действащите окръжни съдии във Флорида — всъщност в който и да е щат — рядко се натъкваха на сериозни опоненти и него очевидно го очакваше дълга кариера на съдийското място.

Сепна я звънът на телефона. Вглъбена в чужд свят, тя беше забравила дори киша. Непознат номер.

— Разкри ли вече името му? — попита Джери.

Лейси се усмихна и отговори:

— Не беше трудно. Завършил е право в Маями, избран е през две хиляди и четвърта година в Двайсет и втора съдебна област. Само той остана като възможност.

— Красавец е, нали?

— Да. Защо не е женен?

— Да не се размечтаеш?

— Няма.

— Има проблем с жените. Това е част от дългата му история.

Лейси си пое дълбоко въздух.

— Добре. Срещала ли си го?

— О, не, не бих припарила до Баник. Пък и при него е пълно с охранителни камери: в съдебната му зала, в кабинета му, в къщата му.

— Странно.

— Меко казано.

— В колата ли си?

— Пътувам към Пенсакола, може би дори към Мобил. Искаш ли да се видим утре?

— Къде?

— В Пенсакола.

— Но това е на три часа път от тук.

— Аз ли не знам!

— И каква ще бъде целта на срещата?

— Имам една-единствена цел в живота си, Лейси. Разбра вече каква.

— Утре съм много заета.

— Ти винаги си заета, нали?

— Опасявам се, че да.

— Добре. Тогава ме включи в графика си и ми кажи кога може да се срещнем там.

— Ще проверя.

Настъпи продължителна пауза, толкова дълга, че накрая Лейси попита:

— Там ли си?

— Да, извинявай. Понякога се отнасям. Намери ли много информация онлайн?

— Немного. Няколко статии в „Леджър“ за участието му в изборите.

— А намери ли статията от две хилядната година за поземлената сделка, в която участвал с корумпиран предприемач? Онази, която му е струвала победата в изборите.

— Да. Прочетох и нея.

— Имам ги всичките в папка. Ще ти я дам, когато пожелаеш.

— Добре, ще видим.

— Журналистът се казва Дани Кливланд, роден е някъде на север. Работил е в „Леджър“ пет-шест години, после се е местил от вестник на вестник. Накрая е работил в Литъл Рок, Арканзас. Това е последната му спирка.

— Последната му спирка ли?

— Да. Намерили го в апартамента му. Асфиксия. Същото въже, обичайният възел. Моряците го знаят като двоен кръстовиден възел, който е доста рядко използван. Убийството му е поредната неразгадана загадка, поредният неразрешен случай.

Докато търсеше подходящ отговор, Лейси забеляза, че лявата й ръка трепери.

— Там ли си? — попита Джери.

— Да. А кога е било…

— През две хиляди и девета. Няма никакви улики. Лейси, говорим прекалено дълго по телефона, а предпочитам да се срещнем. Съобщи ми кога може да се видим отново.

После Джери внезапно прекъсна разговора.

Връзката на Лейси с Али Пачеко продължаваше трета година и според нея вече буксуваше. Той беше на трийсет и осем години и макар да го отричаше дори по време на психотерапевтичните си сеанси, още носеше белезите от ужасния си първи брак, приключил преди единайсет години. Беше продължил само четири нещастни месеца и, за късмет, жена му не беше забременяла.

Най-голямата пречка за по-сериозна връзка беше един факт, който ставаше все по-очевиден: и двамата с Али обичаха свободата на самостоятелния си живот. Лейси не беше живяла с мъж у дома, откакто бе напуснала къщата на родителите си след гимназията, и не възнамеряваше да променя това положение. Обичаше баща си, но той беше властен шовинист, който се отнасяше с жена си като с прислужница. Майка й, неизменно раболепна, намираше оправдания за поведението му и все повтаряше: „Такива са всички от неговото поколение“.

Неубедително извинение, което Лейси се беше заклела да не приема. Али беше различен. Мил, грижовен, забавен и в повечето случаи внимателен към нея. Беше специален агент от ФБР, който напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в Южна Флорида, където преследваше наркотрафиканти. Когато работата му не беше натоварена — което се случваше рядко, — му възлагаха случаи, свързани с контра тероризъм. Дори се говореше, че ще го прехвърлят за постоянно в този отдел. След осем години работа като специален агент, заслужил многобройни похвали, той винаги беше в готовност да го изпратят някъде. Поне според Лейси.

Али държеше във втората й баня четка за зъби и самобръсначка, а в гардероба й — спортни и всекидневни дрехи, за да преспива при нея, когато пожелае. Тя, от друга страна, също присъстваше в малкия му апартамент на петнайсет минути път от нейния. Пижама, стари маратонки, стари джинси, четка за зъби и няколко модни списания на холната масичка. И двамата не бяха ревниви, но тихомълком бяха маркирали своя територия в жилището на другия.

Лейси щеше да се шокира, ако някой й кажеше, че Али й изневерява. Той просто не беше такъв. Тя също. Основната трудност пред тях — с неговите пътувания и натоварения график на двамата — беше да се удовлетворяват взаимно. Нужни бяха все повече усилия, и то защото, както каза близка приятелка на Лейси, „навлизаш в средната възраст“. Фразата я ужаси и през следващия месец тя ту гонеше Али от апартамента си, ту го прибираше обратно, докато и на двамата не им дойде до гуша и не си дадоха почивка един от друг.

Той й звънна към седем и половина и си поговориха малко. Провеждал „наблюдение“, каквото и да означаваше това, и не можел да й разкрие много. Лейси знаеше, че Али е някъде край Маями. Казаха си „обичам те“ и затвориха.

Беше опитен агент, отдаден на кариерата си, безупречен професионалист, затова говореше пестеливо за работата си — поне пред Лейси. Пред непознати дори не споменаваше къде работи. Ако го притиснеха, обикновено отговорът му гласеше „в сферата на сигурността“. Произнасяше тези думи толкова авторитетно, че пресичаше всякакви въпроси. Приятелите му също бяха агенти. Понякога обаче едно-две питиета приспиваха леко бдителността му и той разказваше за мисиите си, но само най-общо. Те нерядко бяха опасни и подобно на повечето агенти Али живееше заради адреналина.

За сравнение нейните случаи бяха еднотипни рутинни жалби срещу съдии, които пият много, приемат подаръци от адвокатски фирми, протакат дела, проявяват пристрастност и се замесват в политиката.

Шест убийства със сигурност щяха да оживят работата й.

Лейси изпрати имейл на шефката си, че се налага да си вземе почивен ден по лични причини и няма да се появи в службата. Полагаха й се четири такива дни годишно, без никой да задава въпроси. Тя рядко ползваше дори един, затова имаше три от предишната година.

Лейси се обади на Джери и двете се уговориха да се видят в 13 ч. на следващия ден в Пенсакола.