Списъкът на съдията

17

Следващия вторник в осем сутринта две трети от спец екипа потеглиха от Талахаси на петчасовото пътуване до Билокси. Дарън шофираше, а Лейси четеше доклади, говореше по телефона и, общо взето, правеше каквото се очаква от временно изпълняващия длъжността директор на КСЕ. Тя бързо научаваше, че управлението на хора ще бъде неприятна част от работата й.

По време на едно затишие Дарън, който дебнеше удобен случай, каза:

— Напоследък чета за серийните убийци. Кой държи рекорда в Америка?

— Какъв рекорд?

— По брой трупове.

— Боже, откъде да знам? Онзи тип Гейси не беше ли убил няколко десетки души в Чикаго?

— Джон Уейн Гейси е убил трийсет и двама, поне за толкова помни. Заравял ги под къщата си в предградията. Криминалистите намерили тленни останки от двайсет и осем души, затова ченгетата повярвали на самопризнанията му. Твърдял, че е хвърлил няколко трупа в реката, но не бил сигурен колко.

— А Тед Бънди?

— Бънди официално признал за трийсет, но непрекъснато променял версията си. Преди да го изпържат на електрическия стол, в нашия любим щат, между другото, прекарал много време със следователи из цялата страна, най-вече на Запад, където е роден. Имал блестящ ум, но просто не помнел всичките си жертви. Смятат, че е убил най-малко сто млади жени, но няма как да бъде потвърдено. Често убивал по няколко на ден и дори похищавал жертвите си на едно и също място. Официално го обявявам за най-извратеното от всички извратени копелета.

— Той ли е рекордьорът?

— Не, не и за потвърдени жертви. Някой си Самюъл Литъл признал за деветдесет убийства и допреди десет години все още действал. Разследването продължава и досега са потвърдени около шейсет жертви.

— Много си се задълбочил.

— Страшно ми е интересно. Чувала ли си за убиеца от Грийн Ривър?

— Да, струва ми се.

— Признал за седемдесет убийства, осъдили го за четиресет и девет. Почти всичките му жертви са проститутки от Сиатъл и околностите.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Интересното е, че нито един от тези гадове не убива по един и същ начин. Още не съм намерил такъв, който да убива двайсет години, и то само хора, които познава. Всички са умопобъркани социопати, някои много интелигентни, повечето не, но колкото и упорито да търся, засега няма друг като Баник — човек, който убива само за отмъщение и си е направил списък.

— Не знаем дали има списък.

— Както искаш го наричай. Той помни имената на хората, които са го ядосали, и ги следи с години. Това е адски необичайно.

Лейси въздъхна и каза:

— Не мога да повярвам. Говорим за харесван съдия на изборна длъжност така, все едно сме напълно сигурни, че е убил няколко души. И то най-хладнокръвно.

— Не си ли убедена?

— Не знам още. А ти?

— Да, струва ми се. Ако фактите на Бети Роу са верни и ако Баник наистина е познавал първите седем жертви, не може да е просто съвпадение.

Телефонът на Лейси звънна и тя отговори на обаждането.

Дейл Блек, шерифът на окръг Харисън, ги чакаше, когато пристигнаха точно в 14 ч. Поведе ги по коридора към малка стая с маса в дъното и ги представи на инспектор Нейпиър, който водеше разследването. Запознаха се набързо и седнаха на масата. Шерифът започна разговора:

— Е, проверихме ви онлайн и научихме едно-друго за работата ви. Всъщност не сте криминални следователи, нали?

Лейси се усмихна, защото знаеше, че когато си има работа с мъже на нейните години или по-възрастни, обаятелната усмивка й помага да постигне каквото иска или поне нещо твърде близо до желаното. А дори да не постигнеше каквото иска, винаги можеше да разчита, че ще обезоръжи мъжете и ще неутрализира скептицизма им.

— Точно така — съгласи се тя. — Ние сме юристи и разглеждаме жалби, подадени срещу съдии.

Нейпиър хареса усмивката й и отговори със същото, но неговата усмивка съвсем не беше толкова очарователна.

— Във Флорида, нали? — попита той.

— Да, офисът ни е в Талахаси и сме щатска агенция.

Дарън имаше инструкции да си мълчи и да си води записки и той се подчиняваше.

— Е, в такъв случай възниква въпросът защо се интересувате от това двойно убийство.

— Не е ли очевидно? Проверяваме всякакви следи. Току-що получихме жалба срещу съдия в съвсем друга връзка и по време на първоначалното си проучване попаднахме на информация за Лани Върно. Нали знаете, че навремето е живял във Флорида?

Усмивката на Нейпиър се стопи и той погледна към шефа си.

— Да, струва ми се — промърмори, докато отваряше една дебела папка. Наплюнчи палеца си, разлисти документите и каза: — Има едно шофиране в нетрезво състояние преди няколко години.

— Имате ли данни дали е живял в Пенсакола през две хиляди и първа година?

Нейпиър се намръщи и продължи да обръща страниците. Накрая поклати глава.

Лейси поде много любезно:

— Знаем, че е живял там през две хилядната година и е работел като бояджия. Това може да ви помогне.

Нейпиър затвори папката и скалъпи още една усмивка.

— Приятелката му каза, че се е преместил тук преди няколко години, но тя се оказа неблагонадежден източник на информация. Меко казано.

— Семейството му е от Атланта, нали? — попита Лейси.

Беше въпрос, но тонът й не оставяше място за съмнение, че знае отговора.

— Откъде разбрахте?

— Намерихме некролога му, ако изобщо може да се нарече така.

— Почти не сме контактували с роднините му — каза Нейпиър. — Но много често говорим със семейство Дънуди.

Лейси отново се усмихна.

— Може ли да попитам дали имате заподозрян?

Нейпиър погледна смръщено шерифа, който реагира със същата гримаса. Преди той да отговори отрицателно, Лейси каза:

— Не ви питам за името на заподозрения, любопитна съм дали имате сериозни улики.

— Нямаме заподозрени — изломоти шериф Блек.

— А вие имате ли? — поинтересува се Нейпиър.

— Може би — отвърна Лейси, но без усмивка.

Двамата полицаи въздъхнаха шумно, сякаш внезапно от плещите им беше паднало тежко бреме. По-късно Дарън щеше да каже, че са се спогледали така, все едно им се иска да се нахвърлят върху нейния лаконичен отговор.

— Какво можете да ни кажете за местопрестъплението? — попита тя.

Нейпиър сви рамене, за да покаже, че въпросът го притеснява.

— Добре, какви са правилата? — намеси се Блек. — Вие не сте правоохранителна служба, дори не сте от този щат. Нашият разговор сега поверителен ли е? Ако обсъждаме подробности, те си остават в тази стая, нали?

— Разбира се. Ние не сме полицаи, но понякога се сблъскваме с криминални случаи, затова знаем какво означава поверителност. Нищо няма да спечелим, ако разгласим този разговор. Имате думата ми.

— Местопрестъплението не ни разкри нищо. Никакви отпечатъци, влакна, косми… Кръвта е на двете жертви. Никакви признаци на съпротива или борба. Върно е удушен, но освен това има сериозна рана на главата. Черепът на Дънуди е строшен.

— А въжето?

— Кое въже?

— На врата на Върно.

Нейпиър се канеше да отговори, когато Блек го спря.

— Чакай. Можете ли да опишете въжето? — попита той Лейси.

— Вероятно. Дълго около метър, с двойна оплетка, найлоново, двуцветно — или синьо-бяло, или зелено-бяло.

Тя замълча и видя как по лицата на двамата се изписа изумление. И продължи:

— Пристегнато в основата на черепа с двоен кръстовиден възел.

Двете ченгета бързо си възвърнаха самообладанието и безизразните изражения.

— Явно познавате нашия човек отнякъде — отбеляза Нейпиър.

— Вероятно. Може ли да погледнем снимките?

Лейси не подозираше в каква безизходица се намират ченгетата. Вече пет месеца всяка следа стигаше до задънена улица. Всяко обаждане на горещата линия беше довело само до загуба на още време. Всяка нова теория в крайна сметка бе опровергана. Убийството на Върно беше толкова старателно планирано, че трябваше да има мотив, но той им убягваше. Почти нищо не се знаеше за неговото незабележително минало. От друга страна, бяха убедени, че Дънуди просто се е оказал на неподходящото място. Знаеха всичко за него и нищо не подсказваше мотив.

Възможно ли беше Лейси и КСЕ да се окажат първият им пробив?

Половин час разглеждаха страховитите снимки от местопрестъплението. Шериф Блек уж трябваше да отиде на важни срещи другаде, но изведнъж те се оказаха отменени.

Когато Лейси и Дарън, все още смълчани, видяха достатъчно, те се приготвиха да си тръгват.

— Е, кога ще поговорим за вашия заподозрян? — попита шерифът.

Лейси се усмихна и отговори:

— Не сега. Тази среща е първата от няколко. Искаме да поддържаме с вас добри делови отношения, основани на доверие. Дайте ни малко време, нека да проведем разследването си и ще се върнем.

— Добре. Има още една улика, която може да се окаже полезна. Не е в досието, защото не сме я оповестили още. Но убиецът може да е допуснал грешка. Знаем, че е дошъл с кола.

— Полезна улика?! Това е изключително важно!

— Може би. Видяхте снимките от двата мобилни телефона, които е взел от жертвите. Шофирал е около час и половина на север от тук до Нийли в Мисисипи. Пъхнал е телефоните в подплатен пощенски плик и го е адресирал до моята дъщеря тук, в Билокси. Пуснал е пакета в обикновена синя кутия за събиране на писма пред пощенската станция.

Нейпиър извади още една снимка — на плика с адреса.

— Проследихме мобилните телефони за броени часове — продължи шерифът — и ги открихме в пощенската кутия в Нийли. Те все още се намират в щатската криминалистична лаборатория, но засега не сме свалили нищо полезно от тях.

Той погледна към Нейпиър, който пое щафетата:

— Видели са го пред пощата. Било към седем вечерта в онзи петък, приблизително два часа след убийствата. Нямало хора и коли на улицата, в Нийли никога няма, но един човек, живеещ до пощата, забелязал пред нея да спира пикап, от който слязъл мъж. Приближил се до пощенската кутия и пуснал плика — единствения след пет следобед в петък. В Нийли и бездруго няма много поща. Човекът си помислил, че е странно някой да пуска писмо по това време. Бил на верандата си доста надалече и не могъл да види добре шофьора. Само, че пикапът бил сив „Шевролет“, от по-новите модели, с регистрационни номера от Мисисипи.

— И сте сигурни, че е бил убиецът? — попита Лейси. Беше доста непрофесионален въпрос.

— Не. Знаем само, че мъж е пуснал в кутията мобилните телефони. Вероятно е бил убиецът, но не сме сигурни.

— Ясно. Защо обаче ще пътува толкова дълго, за да се отърве от телефоните?

Нейпиър сви рамене и се усмихна.

— Можем само да гадаем — каза Блек. — Мисля, че се е позабавлявал с нас и най-вече с мен. Сигурно е знаел, че ще намерим мобилните до няколко часа и че всъщност няма да бъдат изпратени на дъщеря ми.

— Или пък е искал да го видят как кара колата си с регистрационни номера от Мисисипи, защото не е от Мисисипи — предположи Нейпиър. — Много е умен.

— Изключително.

— Не го прави за пръв път, нали? — попита шерифът.

— Според нас не.

— И не е от Мисисипи?

— Така смятаме.