Списъкът на съдията

36

Тя се събуди в пълен мрак — главата й беше покрита с плътна качулка, която затрудняваше дишането й. Китките й бяха вързани зад гърба, ръцете и дланите я боляха, усукани като претцел. Глезените й също бяха вързани. Лежеше върху някаква завивка. Усещаше зад себе си кожена тапицерия, канапе може би. Въздухът беше топъл, дори леко задимен.

Беше жива, поне засега. Главата й постепенно се проясни и тя долови тихото пукане на огън. Някой се прокашля съвсем наблизо. Джери не смееше да помръдне, но заради ужасната болка в раменете се сгърчи.

— Може би е време да се свестиш — каза той.

Гласът й беше познат. Тя се сепна и с мъка успя да се надигне.

— Страшно ме болят ръцете. Кой си ти?

— Мисля, че знаеш.

Призля й от рязкото движение.

— Ще повърна — промърмори тя и усети кисел вкус в устата си.

— Наведи се напред и повръщай колкото щеш.

Тя преглътна и успя да се овладее. Изпоти се от тежкото дишане.

— Имам нужда от въздух, моля те. Задушавам се.

— Това е една от любимите ми думи.

Той се приближи, наведе се над нея и с рязко движение смъкна качулката. Джери се вторачи в бледата маска, осеяна с белези, и изпищя. После се задави и повърна на пода. Той внимателно се пресегна зад гърба й и отключи белезниците. Тя освободи дланите си и разтърси ръце, за да раздвижи кръвта си.

— Благодаря, задник — каза.

Той се приближи до камината, до която имаше купчина папки, и бавно ги хвърли в огъня една по една.

— Ще ми дадеш ли малко вода?

Той кимна към бутилката до някаква лампа. Джери я грабна нетърпеливо и отпи, като се стараеше да не поглежда към него. Той продължи да гори папките, без да й обръща внимание.

В стаята беше тъмно, двата прозореца бяха закрити с одеяла и отникъде не проникваше слънце. Таванът беше нисък, стените бяха от дървени трупи, а пролуките между тях бяха запълнени с мазилка. Върху ниската масичка имаше навито найлоново въже в синьо-бяло, от което бяха отрязани две парчета, и всичко това бе изложено пред погледа й.

— Къде сме? — попита тя.

— Нали не очакваш дати отговоря?

— Не. Свали маската, Баник. Знам кой си. Познахте по гласа.

— Срещали ли сме се?

— Досега не, слава богу. Гледах те в „Смъртта на търговския пътник“.

— Откога ме следиш?

— От двайсет години.

— Как ме намери?

— А ти как ме намери?

— Допусна някои глупави грешки.

— Ти също. Не си усещам краката.

— Жалко. Имаш късмет, че изобщо си жива.

— Ти също. Още преди години мислех да те убия.

Твърдението й го развесели и той седна на стола пред нея.

Тя не понасяше да гледа маската му и впери поглед в огъня. Продължаваше да диша тежко и сърцето й блъскаше като чук в гърдите. Ако не изпитваше такъв ужас, щеше да се проклина, че е допуснала да я залови човекът, когото ненавиждаше от десетилетия. Пак й се — връща.

— И защо не ме уби? — попита той.

— Защото не съм убийца и не си струва да лежа в затвора заради теб.

— Убийството е изкуство, ако се извърши както трябва.

— Ти би трябвало да си наясно.

— О, да.

— Аз ли съм следващата?

— Не знам.

Той се надигна бавно, свали маската и я хвърли в огъня, после добави няколко папки. Върна се на стола пред нея. Коленете им почти се докосваха.

— Защо още не си ме убил, Баник? Коя поред ще бъда: деветата, десетата, единайсетата?

— Най-малко. Но защо да ти казвам?

— Значи съм пропуснала няколко.

Повдигна й се отново и лицето й се сгърчи, докато овладяваше позива. Стисна очи, за да избегне втренчения му поглед.

Той пак отиде до купчината с папки на рафта за подпалки, взе няколко и бавно ги хвърли в пламъците. Искаше й се да го попита какво гори, но всъщност не я интересуваше. Важното беше да остане жива, макар че това изглеждаше съмнително. Помисли си за Дениз — единствения човек на света, който щеше да скърби за нея.

Той се върна на стола и впери поглед в нея.

— Имам няколко възможности, госпожо Кросби…

— О, моля те, не ми демонстрирай уважение. Точно от теб не го искам. Да се придържаме към Джери и Баник, става ли?

— Колкото повече говориш, толкова повече се подобряват шансовете ти, защото искам да разбера какво знаеш. И най-важното — искам да разбера какво знаят ченгетата. Мога да замина, Джери, мога да изчезна и повече никой да не ме види. Какво си казала на Лейси Столц?

— Нея не я замесвай.

— Нима? Странно е да го чуя от теб. Ти си я потърсила с жалбата си, споменала си Върно, Дънуди и Кронк, намекнала си за други, принудила си я да направи каквото там прави, а сега не искаш да я замесвам? Не стига това, а ми изпрати и анонимно писмо с новината, че тя официално ме разследва във връзка с убийствата им. Това беше една от грешките ти, Джери. Знаела си много добре, че Лейси ще се обърне към полицията — нещо, което ти си се страхувала да направиш. Защо се страхуваш от полицията?

— Може би им нямам доверие.

— Умно. Значи просто ме прехвърляш на Лейси, защото тя няма да има друг избор, освен да разследва съдията. Знаела си, че ще потърси ченгетата. Скрила си се зад гърба й, а сега искаш да я оставя на мира, така ли?

— Ще я оставиш ли?

— Какво знае Лейси?

— Нямам представа. Тя води собствено разследване.

— А ти какво й каза? По-уместният въпрос явно е: ти какво знаеш?

— Има ли значение? И бездруго ще ме убиеш.

Той не отговори, а отново се върна при папките, взе няколко и методично започна да ги хвърля в огъня, изчаквайки всяка да се подпали, преди да добави следващата. В стаята беше топло и миришеше на дим. Единствената светлина идваше от камината, а стените и онова, което бе зад гърба й, тънеха в сенки. Той отиде някъде, върна се с чаша в ръка и попита:

— Искаш ли кафе?

— Не. Глезените страшно ме болят, а краката ми са вдървени. Развържи ме, за да говорим спокойно.

— Не става. И да знаеш, че има само една врата ей там и тя е заключена. Хижата е насред гората, далече от човешко присъствие, така че викай колкото си искаш. Ако успееш да се измъкнеш навън, късмет. Оглеждай се за отровни змии, мечки и койоти. Да не пропусна и тежковъоръжените бели шовинисти, които не си падат по чернокожи.

— А тук с теб трябва да се чувствам в безопасност, така ли?

— Нямаш телефон, портфейл, пари и обувки. Оставих пистолета ти в хотелската стая, но тук съм скрил други два за всеки случай. Предпочитам да не ги използвам.

— Моля те, недей.

— Какво знае Лейси?

Джери се загледа в огъня и се постара да разсъждава трезво. Ако му кажеше истината, можеше да застраши Лейси. Но ако му кажеше, че освен Лейси и ФБР знае всичко, той може би наистина щеше да побегне. Имаше нужните познанства, пари и съобразителност, за да изчезне завинаги.

— Какво знае Лейси? — бавно повтори въпроса той.

— Каквото съм й казала за Върно, Дънуди и Кронк. Не знам какво още.

— Лъжеш. Очевидно ти знаеш за баща си, за Айлийн, за Дани Кливланд. И очакваш да ти повярвам, че не си й казала?

— Тях не мога да ги докажа.

— Нищо не можеш да докажеш. Никой не може.

Баник грабна едното въже и светкавично го омота около врата й. Стисна двата му края и ги дръпна. Джери не успя да се откопчи. Той беше буквално върху нея, лицето му беше на две педи от нейното.

— Добре ме чуй — просъска той. — Искам да ми изредиш последователно всички имена. Започни от баща си.

— Махни се от мен!

Той стегна леко примката.

— Не ме принуждавай да продължавам.

— Добре, добре. Баща ми не е бил първият, нали?

— Не.

— Тад Лийуд е бил първият, баща ми след него.

Тя затвори очи и се разплака неудържимо.

Той се отдръпна, пусна въжето и краищата му увиснаха на шията й. Джери закри лице с длани и плака дълго.

— Ненавиждам те. Представа нямаш колко много — промърмори накрая.

— Кой е следващият?

Тя избърса лицето си с ръка и затвори очи.

— Ашли Барасо през деветдесет и шеста.

— Не съм убил Ашли.

— Трудно ми е да го повярвам. Същото въже, същият възел, двойният кръстовиден, който сигурно си се научил да правиш като скаут, нали, Баник? От Тад Лийуд ли?

— Не съм убил Ашли.

— Не съм в позиция да споря с теб.

— И си пропуснала един.

— Добре.

Баник се изправи и отново отиде да хвърли няколко папки в камината. Щом видя гърба му, Джери смъкна въжето от врата си и го запрати в другия край на стаята. Той го вдигна, върна се на стола пред нея и се заигра с него.

— Хайде, кой е следващият? — подкани я той.

— Кого съм пропуснала?

— Защо да ти казвам?

— Прав си, вече пет пари не давам.

— Говори.

— Айлийн Никълбъри през деветдесет и осма.

— Как научи за нея?

— Като се поразрових в миналото ти, както направих и с останалите. Търсех жертва, удушена със същото въже, завързано на възел, който е необичаен. Информацията в крайна сметка стига до базата данни на ФБР за тежки престъпления. Мога да прониквам в нея. Имам си начини. Правя го от двайсет години, Баник, научих много. Започвам проучването от някакво име и в повечето случаи стигам до задънена улица, но постоянството ми се отплаща.

— Не мога да повярвам, че ме намери.

— Достатъчно ли казах?

— Продължавай. Следващият?

— Прекъснал си за няколко години, направил си кратка пауза, което не е необичайно за извратения ти свят, и си се опитал да се поправиш. Не си успял. Дани Кливланд е намерен удушен в дома си в Литъл Рок през две и девета.

— Заслужи си го.

— Ама разбира се. Углавно престъпление е добър журналист да разобличи корупцията. Убил си го. Още една точка в твоя полза.

— Продължавай. Следващият.

— Преди две години Пери Кронк е намерен мъртъв на лодката си под палещото слънце сред локви кръв. Вбесил те е, когато си бил на двайсет и четири и той не ти е предложил работа като на всички останали стажанти. Поредното углавно престъпление според теб.

— Пропусна още един.

— Съжалявам.

— Давай нататък.

— Върно и Дънуди миналата година в Билокси. Върно те е победил в съда, когато си бил наперен млад адвокат. Как да не заслужи смъртта си? Дънуди се е появил в неподходящ момент. Не изпитваш ли угризения заради семейството му? Съпруга, две деца, три внучета, прекрасен човек с много приятели. Никакви угризения ли нямаш, Баник?

— Някой друг?

— Ами онази статия в „Леджър“ споменаваше Мал Шнецър, нов случай. Убит е само преди седмица някъде край Хюстън. Май пътищата ви са се пресекли, както е станало с всичките ти жертви. Нямах време да се поразровя в този случай. Напоследък убиваш толкова често, че не ти смогвам.

Джери замълча и го погледна. Той я слушаше като че ли леко развеселен.

Не млъквай, продължавай, нареди си тя.

— Я ми кажи, Баник, защо серийните убийци към края се активизират най-много? Чел ли си за другите? Любопитно ли ти е как действат? Случвало ли се е да заемеш някоя стратегия или съвет от техните истории, повечето написани след смъртта им или след залавянето им, ако ми позволиш да уточня. Е, аз съм ги изчела всичките и се уверих, че те много често се чувстват като в капан и реагират, като забързват темпото. Но невинаги, защото Бог е свидетел, че лудостта им е лишена от всякаква логика. Кронк, после Върно и Дънуди, а сега и Шнецър. Четирима души само за две години.

— Само трима според моята статистика.

— Разбира се. Дънуди не се брои, защото той не те е оскърбил, не ти е извадил пистолет, не те е злепоставил пред състудентите ти.

— Млъквай.

— Ти ми нареди да говоря.

— Сега ти заповядвам да млъкнеш.

— Не искам, Баник. От толкова отдавна обитавам отвратителния ти свят, че изобщо не мислех за възможно някой ден да водим такъв разговор и да мога да ти кажа в очите какъв жалък негодник си. Ти си страхливец. Не е нужна смелост за престъпленията ти.

— Написа ми го в едно от смотаните си стихотворения.

— Според мен са остроумни.

— Доста са глупави. Защо изобщо ги изпрати?

— Основателен въпрос. Не съм сигурна, че имам отговор. Може би и на мен просто ми се искаше да извадя всичко от себе си. Или да те поизмъча. Исках да страдаш. А сега, когато краят наближава, не мога да повярвам, че ти бягаш, криеш се тук, в гората, планираш последното си убийство. Играта ти свърши, Баник. Животът ти също. Защо просто не се предадеш и не си понесеш наказанието?

— Заповядах ти да млъкнеш.

— Толкова много неща искам да кажа.

— Не ги казвай. Омръзна ми да те слушам. Ако искаш да говориш и следващата седмица, сега просто млъкни.

Той се изправи рязко, приближи се до нея, отново седна на стола и коленете им пак почти се докосваха. Тя се дръпна назад, сигурна, че ще я удари. Баник бръкна в джоба си и извади два мобилни телефона с предплатени карти.

— Ще пипна Лейси. Искам я тук заедно с теб. Ще си поговорим и ще разбера какво знае тя.

— Остави я на мира. Тя просто си върши работата.

— Така ли? Извикала е федералните.

— Не я закачай. Обвинявай мен, не нея. Дори не беше чувала за теб, преди аз да се появя в живота й.

Баник вдигна двата телефона и каза:

— Твои са. Не съм сигурен кой работи, но искам да се обадиш на Лейси и да си уговорите среща. Кажи й, че имаш улика, която ще докаже извън всякакво съмнение, че аз съм убиецът, и не можеш да я обсъждаш по телефона. Убеди я, че е спешно и се налага да се срещнете веднага.

— Просто ме убий и да приключваме.

— Слушай ме, глупачко. Няма да те убия, поне не сега, а може би и никога. Искам Лейси тук. Ще поговорим и когато науча всичко, най-вероятно просто ще изчезна, ще заживея в някое екзотично място край морето или в планината, където никой не говори английски. Никога няма да ме намерят. Вече съм бил там, нали се сещаш? Всичко съм планирал.

Джери едва си пое дъх. Сърцето й щеше да се пръсне.

— Кой телефон? — попита Баник.

Тя взе единия, без дори да погледне. Неочаквано в ръката му се появи пистолет. Той го остави до себе си на стола.

— Поискай да се срещнете в мотел „Бейвю“ до Крествю, на междущатската магистрала. Лейси виждала ли е колата ти?

— Да.

— Добре. Тя си е още там, пред мотела. Кажи й да паркира до теб. Стаята ти е две-три-две. Резервирал съм я за още една нощ, пак на името на Марджи Фрейзър. Като провери, ще види, че наистина си отседнала там. Поръчах на управителя да не влизат да чистят. Сигурно вещите ти са си там.

— Не ми пука.

— А пука ли ти за деветмилиметровия ти пистолет? Беше на нощното шкафче.

— Ще ми се да го бях използвала навреме.

— На мен също.

Настана дълга пауза, докато тя се взираше в огъня, а той гледаше в пода. После бавно вдигна пистолета, но не го насочи към нея.

— Обади се. Ще се срещнеш с Лейси довечера в девет в мотел „Белвю“. И се постарай да бъдеш убедителна, ясно?

— Не умея да лъжа.

— Глупости. Страхотна лъжкиня си, но ужасна поетеса.

— Обещай, че няма да я нараниш.

— Обещавам само, че ако се върна тук без Лейси, ще използвам това.

Той грабна въжето и го хвърли към нея. Тя изпищя и го метна настрани.