Списъкът на съдията

25

Съдия Баник извади от препълнения си гардероб дизайнерски костюм на „Дзеня“ от светлосив камгарен плат, бяла риза с френски маншети и тъмносиня вратовръзка. Полюбува се на отражението си в огледалото и реши, че има много европейски вид. Късно в събота следобед излезе от дома си и отиде в стария квартал „Норт Хилс“ в Пенсакола. Улиците бяха сенчести, заслонени от короните на стари дъбове, от чиито дебели клони висеше испански мъх. Много от къщите бяха на по двеста години и бяха устояли на урагани и рецесии. По време на детството си в Пенсакола Рос и приятелите му минаваха с велосипедите си през „Норт Хилс“ и се възхищаваха на хубавите къщи. И през ум не му минаваше, че някой ден ще бъде добре дошъл в квартала.

Зави по застланата с обли камъни алея на красиво консервирана викторианска къща и паркира джипа си до лъскав мерцедес седан. Заобиколи към задния двор и почука на вратата. Мелба, старата домашна помощница на Хелън, го поздрави с обичайната си сърдечна усмивка и го осведоми, че госпожата се облича. Попита го иска ли нещо за пиене. Баник помоли за джинджифилова бира и се настани на любимото си място в билярдната.

Хелън беше вдовица и нещо като негова приятелка, макар че той нямаше никакъв интерес към романтичната страна на нещата. Тя също. Третият или четвъртият й съпруг беше починал от старост и я беше направил богата, а тя предпочиташе да си запази парите. Допускаше, че на нейната възраст всички евентуални партньори ще се стремят към състоянието й. Затова връзката им беше просто удобство, нищо друго. На нея й беше приятно да има кавалер в града, още повече — адвокат, красив и по-млад от нея. А той пък я харесваше, защото беше остроумна, скандална и не го заплашваше с нищо.

Хелън твърдеше, че е на шейсет и четири, но едва ли. Дългогодишните агресивни пластични операции бяха позагладили някои бръчки, бяха заоблили брадичката й и повдигнали клепачите й, но Баник подозираше, че тя е най-малко на седемдесет. Неговият харем, както го наричаше мислено, включваше няколко жени, най-младата от които бе на четиресет и една. Изискването беше да са богати и блажено необвързани. Той не си търсеше съпруга и през годините беше зарязал няколко приятелки, които намекваха за брак.

Мелба му донесе питието и го остави в тихата стая. Вечерята беше в 19:30 ч., невъзможно бе да пристигнат навреме. Като съдия, той държеше на точността, но спрямо Хелън проявяваше търпение. Затова я чакаше, наслаждавайки се на хубавата леко поизтрита кожена мебел, персийските килими, дървената ламперия по стените, дъбовите лавици, натежали от стари книги, великолепния полилей от друг век. Къщата на четири нива заемаше площ от 930 квадратни метра, но Хелън и Мелба използваха незначителна част от нея.

Той затвори очи и изрецитира последното стихотворение, което беше получил. Авторът вече го свързваше с Дани Кливланд, бившия журналист от „Леджър“. Беше се отървал от него през 2009-а, само преди пет години. И от Айлийн Никълбъри преди това. И от Пери Кронк през 2012-а, после от Върно и Дънуди преди по-малко от година. Имаше чувството, че жертвите му изпълзяват от гробовете и тръгват да го преследват като армия от зомбита. Живееше в непрекъснат шок, мислите му бяха хаос от неистови проблясъци, разиграваше шеметно стратегии, които се променяха през час.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх, после бръкна в джоба си, извади хапче ксанакс и го преглътна с бирата. Прекаляваше с хапчетата. Те трябваше да успокоят тревогите му и да го отпуснат, но вече не му действаха.

Възможно ли беше да изгуби своята висока и привилегирована позиция в живота? Предстоеше ли да бъде разобличен? Миналото, което се беше постарал да прикрие по блестящ начин, започваше да го преследва. Настоящето му и общественото му положение бяха изложени на риск. А бъдещето изглеждаше твърде ужасно, за да се замисля над него.

— Здравей, скъпи — поздрави го Хелън и влезе в стаята.

Баник скочи на крака, разпери ръце за любезна прегръдка и я удостои с въздушни целувки.

— Изглеждаш прекрасно – увери я той.

— Благодаря ти, скъпи — отвърна тя и сведе поглед към червената си рокля без ръкави. — Харесва ли ти моят „Шанел“?

— Ослепителна си.

— Благодаря ти, скъпи.

Беше родена в малко градче в Джорджия и се смяташе за истинска южняшка красавица. Затова говореше с провлачен акцент. Приведе се по-близо към него и каза:

— Изглеждаш ми изморен, господин съдия. Имаш тъмни кръгове под очите. Пак ли те мъчи безсъние?

Никога досега не го беше мъчило безсъние, но той отговори:

— Като че ли да. Графикът ми в съда е страшно натоварен.

Което беше вежлив начин да й каже: „Хелън, забелязвам, че старческата ти фигура е понаедряла. И ти не си толкова стройна, колкото си мислиш“.

Хубавото качество на Хелън, на което той страшно се възхищаваше, бе, че тя никога не се отказваше. Постоянно беше на някаква диета, спортуваше и се потеше, купуваше си дрехи по последна мода, проучваше най-новата хирургична интервенция, купуваше си най-скъпите гримове и ги използваше с размах. Твърдеше, че очаква идеалната женска виагра, за да се поизпоти в леглото като тийнейджърка. И двамата се бяха позасмели на тези думи, защото сексът беше тема, която избягваха.

Тя толкова се стараеше да изглежда добре, че той не можеше да каже нищо, което да смачка нейното грамадно его. Сведе поглед към краката й, неизменно интригуващи, и се усмихна на обувките й с леопардова шарка.

— Обувките ти са много секси. Като на шантонерка — заяви той през смях. — „Джими Чу“ ли са?

— Винаги, скъпи.

Сбогуваха се с Мелба и излязоха от къщата. Както обикновено, щяха да отидат с нейния мерцедес, защото Хелън, която беше завършен сноб, нямаше да се унижи да пристигне в кънтри клуба с форд. Баник й отвори кавалерски предната дясна врата, после седна зад волана. Вече беше 19:40 ч., а до кънтри клуба се стигаше за петнайсет минути. Побъбриха си за натоварената му седмица, за нейните внуци в Орландо — бяха с адски много проблеми, каквито създават само многото пари — и след като пътуваха в натовареното движение десетина минути, тя каза:

— Струва ми се, че си някъде другаде, господин съдия. Какво има?

— Абсолютно нищо. Просто очаквам с нетърпение превъзходната вечеря: гумено пиле и студен грах.

— Кухнята не е чак толкова зле. Просто не успяваме да задържим нито един добър готвач.

И двамата членуваха в клуба и знаеха истината. Всеки шеф готвач работеше около шест месеца, след това го уволняваха, защото никой не успяваше да удовлетвори претенциозните изисквания на членовете на висшето общество, които си въобразяваха, че разбират от хубава храна и вино.

Кънтри клуб „Ескамбия“ беше на сто години и имаше петстотин членове, а списъкът на желаещите да бъдат приети наброяваше още сто имена. Това беше най-престижният кънтри клуб в Пенсакола, в който искаше да членува всяко заможно семейство. Амбициозните кариеристи също. Намираше се в малък залив, а главният му салон беше над водата. В няколко посоки се разпростираха безукорно окосени части на голф игрището. Цялото място — от виещата се сенчеста алея до двестата акра съвършена зеленина — миришеше на стари пари и отбрано общество.

Входът се намираше под широк портик, където членовете на клуба пристигаха с германски коли и биваха посрещани от портиери със смокинги. Липсваше само червен килим. Хелън обичаше да казва: „Добър вечер, Хърбърт“, докато той й отваряше вратата, поемаше ръката й и я извеждаше от колата, както правеше от години. След като се откъсна от стария Хърбърт, тя хвана под ръка съдия Баник и пристъпи във великолепното фоайе, където обикаляха сервитьори с шампанско на сребърни подноси. Хелън буквално нападна един от тях, за да се сдобие с питие, и то не първото за деня. Съдията си взе чаша газирана минерална вода. Предстоеше му дълга вечер и още по-дълга неделя.

Не след дълго се изгубиха в тълпата от елегантни светски личности: мъжете бяха облечени със задължителните костюми, а жените — с най-различни дизайнерски тоалети. По-възрастните дами предпочитаха прилепнали дрехи, дълбоки деколтета и рокли без ръкави, като че ли бяха твърдо решени да изложат на показ колкото се може повече застаряваща плът, за да докажат, че още са способни да възбуждат. По-младите, които бяха малцинство, явно бяха доволни от фигурите си и не смятаха за нужно да ги подчертават. Всички говореха и се смееха един през друг, докато бавно се придвижваха по дебелия килим в широкия коридор между големите портрети по стените. В банкетната зала обикаляха между големите кръгли маси, докато намерят местата си. Тази вечер нямаше да има водещ, нямаше подиум, нямаше специални маси за главните спонсори. В другия край на залата оркестърът се разсвирваше зад дансинга.

Съдията и Хелън се настаниха на маса с четири други двойки, до една семейни, но всъщност никой не отдаваше значение на този факт. Лекар, архитект, търговец на чакъл и техните съпруги. И още един мъж, най-възрастният на масата, който вечеряше в клуба всяка вечер заедно със съпругата си и за когото се говореше, че има повече пари от всички останали, взети заедно. Виното се лееше, водеха се шумни разговори.

Съдия Баник се застави да се смее и да говори на висок глас за маловажни неща. Понякога обаче усещаше бремето на бъдещето, несигурността, която му носеше очакването на пощата в понеделник, страха да не бъде разкрит и за кратко потъваше в размисъл. Не можеше да плъзне поглед из залата, да огледа приятелите, видните личности и хората, които уважаваше, без да се запита какво ли ще си кажат, като научат.

Той, издокаран с „Дзеня“ и сред обществото на богатите, беше уважаван съдия, на когото се възхищаваха, освен това, поне според собственото му мнение, беше най-блестящият убиец в американската история. Беше проучил най-известните — до един бяха обикновени главорези. Някои пълни невежи.

Нареди си да прогони тези мисли и се постара да отговори на въпрос за нефтен разлив в Залива. Част от нефта бавно се придвижваше към Пенсакола и хората се тревожеха. Баник потвърди, че се очакват сериозни съдебни спорове в бъдеще. Знаете какви са адвокатите на ищците, поясни той, ще започнат дела в мига, в който петното се появи пред погледа им, може би дори още по-рано. Новината беше от първа страница и известно време всички на масата го разпитваха кой кого може да съди. После темата замря – жените изгубиха интерес и се отдадоха на собствените си незначителни разговори, докато им поднасяха вечерята.

Сервитьорите бяха добре обучени и действаха сръчно, доливаха вино на всички, най-вече на Хелън. Както обикновено, тя пиеше шардоне и ставаше все по-гръмогласна. В 22 ч. вече беше пияна и щеше да се наложи Баник за пореден път да я замъкне до спалнята й с помощта на Мелба.

Той предпочиташе да мълчи и да слуша какво си говорят другите. Огледа залата, усмихна се и кимна да поздрави неколцина приятели. Хората бяха настроени празнично, всички бяха облечени с красиви дрехи. Прическите на жените бяха перфектни. Онези от тях, които бяха прехвърлили четиресет, имаха еднакви носове и брадички благодарение на намесата на доктор Рангъл, най-търсения пластичен хирург в тази част на Флорида. Той седеше през две маси от тях с втората си съпруга — привлекателна блондинка на неопределена възраст, макар да се говореше, че е на трийсет и няколко. Когато не режеше жените със скалпел, Рангъл спеше с тях — те го намираха за неустоим, а сексуалните му подвизи бяха неизчерпаем източник на сочни клюки в града.

Баник го ненавиждаше, както го ненавиждаха и много съпрузи, но освен това тайно му завиждаше за либидото. И за сегашната му съпруга.

В залата имаше двама души, които му се искаше да убие.

Рангъл беше вторият. Първият беше банкер, който му отказа кредит, когато беше на трийсет и се опитваше да купи първата си офис сграда. Този тип му отговори, че банковата му сметка е твърде тънка и че няма големи шансове да печели добре с неговата професия. В града вече било пълно с посредствени юристи, а повечето изгладнели адвокатчета около Съдебната палата едва смогвали да си плащат сметките. Типичен банкер — въобразяваше си, че знае всичко. Баник купи друга сграда, напълни я с наематели, после още една. Адвокатската му практика процъфтяваше и той стана член на кънтри клуба, където не обръщаше никакво внимание на банкера. По времето, когато го избраха за съдия на трийсет и девет години, банкерът получи удар и се пенсионира.

Сега седеше на маса в ъгъла, сбръчкан старец, способен единствено да ломоти на жена си. Представляваше печална гледка и заслужаваше състрадание, но Баник не познаваше това чувство. Би било прекалено рисковано да го убие, както него, така и Рангъл. Местно престъпление в малко градче. А и прегрешенията на двамата бяха дребни в сравнение с тези на хората в списъка. Никога не бе обмислял сериозно да ги включи в него.

Към края на вечерята оркестърът засвири по-тихо, предимно хитове на „Мотаун“, които всички харесваха. Няколко нетърпеливи двойки излязоха на дансинга по време на десерта. Хелън обичаше да танцува, а Баник не й отстъпваше. Пропуснаха тортата и се разкършиха на няколко парчета на Стиви Уондър и Смоуки Робинсън. След малко гърлото на Хелън пресъхна, имаше нужда от питие. Той я остави на масата при приятелките й и излезе на двора, където мъжете пушеха пури и пиеха уиски.

Баник се зарадва, като видя Мак Макгрегър, застанал сам встрани от групата с чаша в едната ръка и телефон в другата. След десет години на съдийското място познаваше всеки адвокат между Пенсакола и Джаксънвил, както и много други, а Мак открай време беше сред любимците му. Двамата бяха назначени в местни кантори почти по едно и също време, после се бяха отделили и бяха започнали самостоятелна кариера. Мак обичаше съдебната зала, бързо се ошлайфа и стана много търсен защитник. Беше сред малцината в областта, способни да се захванат с едно дело от самото начало — нанасяне на телесна повреда или причиняване на смърт — и да го доведат до присъда. Мак беше класически адвокат, а не събирач на ищци за колективни искове. Занимаваше се и с наказателни процеси. Баник познаваше работата му, но не си позволяваше да допуска, че някой ден ще има нужда от неговите услуги.

През последните три дни обаче се улавяше, че много често мисли за него. Ако небето се сгромолясаше, а Баник все още вярваше, че може и да му се размине, Мак щеше да бъде първият човек, когото да потърси.

— Добър вечер, господин съдия — поздрави Мак, докато прибираше телефона си. — Да не си изгуби момичето?

— Оставих я за малко. А твоята дама?

— Нова е, голяма кукла. Секретарката ми ме уреди.

Мак беше разведен от десетина години и беше известно, че се оглежда за нова жена.

— Страхотно изглежда.

— Но нищо повече, повярвай ми.

— Това не е ли достатъчно?

— Засега да. Кой адвокат ще поеме делото за убийствата във Форт Уолтън?

— Още не знам. Съдия Уотсън ще реши. Искаш ли го?

— Може би.

Преди месец двама рокери от Аризона се бяха сбили в долнопробно заведение край Форт Уолтън. Юмручният бой прераснал в размахване на ножове и пистолети, а когато престанали да трошат стъкла, се оказало, че има трима загинали. Рокерите успели да избягат, но накрая ги заловили близо до Панама Сити.

Тъй като всеки човек, обвинен в сериозно престъпление, имаше право на добър адвокат, Мак и партньорът му всяка година се нагърбваха рrо bопо с поне едно дело за убийство. Така прекарваха дълго време в съдебната зала и не губеха връзка със закона. Освен това разнообразяваха ежедневната си практика. Мак обичаше жестоките, често зловещи подробности при такива процеси. Харесваше му да се навърта в ареста, интересно му беше да опознава хора, способни да извършат убийство.

— Случаят май е точно за теб.

— Хубаво, защото животът стана скучен.

Е, Мак, скоро това може да се промени и за двама ни, помисли си Баник.

— Ако го поемеш рrо bопо, мога да уредя нещата.

— Дай да видя как ще реагират в кантората. Ще ти звънна в понеделник. Не става дума за предумишлено убийство, нали?

— Не. Със сигурност не е било предумишлено. Струва ми се, че двама идиоти просто са се напили и са се сбили. Включваш ли се в делата около нефтения разлив?

— Ще си вземем своето — засмя се Мак. — В момента половината адвокатска колегия обикаля с яхти Залива и търси нефтения разлив. Големи пари ще падат.

— И ще е поредната екологична катастрофа.

Убиха още малко време в приказки за свои общи познати и за съдебни дела, в които са участвали. Мак извади кожен калъф за пури и му предложи една „Кохиба“. И двамата запалиха и си наляха малко уиски. Зарязаха професионалните разговори и се върнаха към по-приятната тема за младите жени. После съдия Баник се сети, че Хелън сигурно го търси. Той се сбогува с Мак, надявайки се да не се наложи да се срещат скоро.