Списъкът на съдията

32

Във вторник вестник „Пенсакола Леджър“ пусна кратък материал на пета страница от раздел „Новини“. Адвокат Мал Шнецър, който практикувал в града преди години, бил убит в събота в Шугър Ланд, Тексас, западно от Хюстън, където живеел. От полицията съобщаваха само най-основни подробности: бил удушен във фургон, нает от човек, когото още издирвали. Статията припомняше дните на Шнецър като известен адвокат в региона, преди да бъде изключен от колегията и пратен зад решетките, защото ограбвал клиентите си. Имаше малка снимка на Мал от по-хубавите му времена.

Джери прочете историята онлайн, докато пиеше сутрешното си кафе. Веднага навърза другите истории: Дани Кливланд, бившият журналист от „Леджър“, удушен в апартамента си в Литъл Рок през 2009 г.; Тад Лийуд, удушен през 1991 г. близо до Сигнал Маунтн в Тенеси; и Лани Върно, убит в Билокси миналата година. Шнецър, Кливланд и Лийуд бяха известни в Пенсакола и вестникът бе съобщил за смъртта им. Върно се бе задържал в града за кратко и никой не го познаваше, затова местната преса не бе отразила убийството му. Джери намери репортажите за убийствата във вестниците на Литъл Рок, Чатануга, Хюстън и Билокси и ги подреди във файл. Изпрати го от нов имейл адрес на репортерката Кемпър, която беше писала за убийството на Шнецър. Добави и многозначителна бележка:

Досега Джери не беше чула за убийството на Шнецър и не възнамеряваше да прави проучване. Беше изтощена и нямаше пари, нито сили за ново разследване. Както винаги, подозираше Баник, но щеше да остави този случай на някой друг.

На следващата сутрин в долната половина на първа страница бе поместен сензационен материал за четирима души от Пенсакола, убити в други щати. Местната полиция отказваше да коментира и избягваше всички въпроси, защото не знаеха нищо. Убийствата бяха извън тяхната юрисдикция. Щатската полиция също отказваше коментар.

Джери прочете текста тържествуващо и веднага го изпрати на Лейси Столц — както обикновено, кодиран. Минути по-късно й пусна ключа за разкодиране.

Лейси беше на бюрото си и четеше преценките на други жалби, когато видя имейла и отвори прикачения файл. Нямаше съобщение. Кой друг ще й изпраща кодиран имейл, а после и ключ за разкодирането му? Кой друг ще събира стари статии от „Леджър“ и други вестници? За пореден път се възхити на упорството и детективските умения на Джери и се подсмихна, като си спомни думите на Хърман Грей, че ФБР има нужда от такива хора.

Затвори вратата и дълго препрочита материалите за старите и новите убийства. Опита се да прецени какво ще е въздействието на днешната публикация и стигна до извода, че няма начин да го предвиди. Но тя несъмнено щеше да промени ситуацията. Баник щеше да прочете материала, ако вече не го беше прочел. А кой на този свят би могъл да се досети какъв ще е следващият му ход?

Съдия Баник се намираше в хотелската си стая в Сайта Фе, когато видя статията. Както обикновено, преглеждаше електронното издание на „Леджър“, за да научи всички местни новини, и щом прочете статията, избухна в ругатни.

Единственият друг човек, който можеше да свърже Дани Върно с Пенсакола, беше дъщерята на Бърк. Вероятно и бившето ченге Норис Озмънт, но той отдавна не живееше там.

Няколко от по-възрастните адвокати знаеха за конфликта му с Шнецър, който го лиши от онзи хонорар през 1993 г. И може би някой журналист от „Леджър“ щеше да си спомни Дани Кливланд и неговата очерняща статия за Баник при първото му кандидатиране за съдийския пост, но това беше малко вероятно. Все пак Кливланд беше разследвал доста строителни предприемачи със сенчест бизнес. И доколкото му беше известно, наоколо вече нямаше кой да го свърже с Тад Лийуд, на когото така и не бяха повдигнати обвинения. Потърпевшите се бяха скрили зад родителите си, които нямаха представа какво да правят.

Той беше на тринайсет години и вече имаше осемнайсет значки за заслуги, включително всички необходими за най-високото звание. Целта му беше преди четиринайсетия си рожден ден да стане Орле — амбиция, която баща му насърчаваше, защото скоро щеше да е гимназист и скаутският отряд вече нямаше да е толкова важен. Той ръководеше патрул „Акула“, най-добрия в отряда. И страшно му харесваше — уикендите в гората, тренировките за състезанието по плуване на 1000 метра, веселбите, предизвикателствата, стремежът да събере повече значки, церемониите по награждаването, работата в полза на общността.

След онази ужасна случка пропусна една сбирка на отряда — дотогава не го беше правил. Когато пропусна и втора, родителите му се озадачиха. Не можеше да носи това бреме сам, затова им каза. Те бяха потресени и съсипани, но нямаха представа къде да потърсят помощ. Накрая баща му отиде в полицията и с покруса научи, че има още една жалба от момче, което иска да остане анонимно.

Подозираше, че момчето е Джейсън Райт, негов приятел, който внезапно беше напуснал скаутския отряд два месеца по-рано.

От полицията искаха да се срещнат с Рос, но това го ужасяваше. Спеше до леглото на родителите си и се страхуваше да излиза от къщи. Те прецениха, че е по-важно да предпазят детето си, отколкото да се борят за наказание на виновника. Кошмарът продължи и се задълбочи, когато вестник „Леджър“ публикува статия за полицейско разследване на „твърдения за сексуален тормоз“, упражнен от Тад Лийуд, на двайсет и осем години. Доктор Баник беше на мнение, че информацията е подадена от полицията и пусната да циркулира из града.

Лийуд изчезна. Минаха четиринайсет години, преди да плати за престъпленията си.

Лейси вече нямаше извинения и й бе омръзнало да протака. Късно в сряда следобед тя заключи вратата на кабинета си и набра първия от няколкото номера на Бети Роу. Не успя да се свърже, което не беше необичайно. След няколко минути получи есемес от непознат номер. Бети пишеше: „По зелената линия“. Техният код за: използвай телефона с предплатената карта. Лейси го извади и той звънна моментално.

— Какво мислиш за статията в „Леджър“? — попита бодро Бети.

— Малко е да се каже, че е интересна. Чудя се как са успели толкова бързо да открият връзка между всички тези убийства.

— Ами не знам. Може да са получили анонимен имейл от някой, запознат с убийствата, не си ли съгласна?

— Да, разбира се.

— Как ли ще реагира нашият човек?

— Статията сигурно му е скапала деня.

— Дано да е получил удар и да се е задавил до смърт със собствения си бълвоч. И бездруго се говори, че е зле със здравето. Носят се слухове, че има рак на дебелото черво, обаче аз се съмнявам. По-скоро си е измислил основателна причина да напусне града.

— Звучиш жизнерадостно.

— В добро разположение на духа съм, Лейси. Бях при дъщеря ми в Мичиган миналия уикенд, прекарахме си страхотно.

— Радвам се. Но аз имам новини, които сигурно няма да ти харесат. Приключихме с преценката на твоята жалба и сме убедени, че тя е основателна. Насочваме я към щатската полиция и към ФБР. Решението ни е окончателно.

Мълчание отсреща. Лейси продължи:

— Не се учудвай, Бети. Нали от самото начало искаш точно това. Ти ни използва, за да започнем разследване, което да е меродавно, докато ти се криеш. В това няма нищо нередно и те уверявам, че не сме споменавали името ти. Ще продължим да пазим в тайна самоличността ти, доколкото е възможно.

— Какво означава това? Как така „доколкото е възможно“?

— Означава, че не съм сигурна как ще продължи разследването. Не знам дали от ФБР ще поискат да се включиш, но ако го направят, със сигурност ще знаят как да те предпазят като ключов свидетел.

— Няма да мигна, докато този тип не бъде арестуван. Би трябвало ти също да се притесняваш. Предупредих те.

— Така е и внимавам.

— Той е по-умен от нас, Лейси, и непрекъснато ни наблюдава.

— Според теб знае ли за нашето участие?

— Допусни, че знае. Винаги допускай най-лошото.

Той е някъде там и дебне.

Лейси затвори очи, готова да прекрати разговора. Параноята на Бети понякога й късаше нервите.