Списъкът на съдията

9

Прякорът Клеопатра я следваше още от Съвета по туризъм — много по-голяма щатска агенция, където тя беше работила няколко години като адвокат. Преди това за кратки периоди се беше задържала в учреждения, които се занимаваха с проблеми на психичното здраве, качеството на въздуха и ерозията на плажовете. Така и нямаше да се разбере кой е измислил прякора Клеопатра, а и не беше ясно, поне за служителите в Комисията по съдебна етика, дали Шарлот изобщо има представа как я наричат подчинените й.

Прякорът остана, защото й прилягаше или пък защото образът на Елизабет Тейлър беше донякъде сходен. Смолисто черна коса, права и дълга, с отвратителен бретон, който гъделичкаше гъстите й вежди и сигурно изискваше постоянна грижа; пластове фон дьо тен, с които тя се мъчеше да попълва бръчките, които ботоксът не успяваше да заличи; и достатъчно очна линия и спирала за гримиране на една дузина проститутки във Вегас. Две десетилетия по-рано Шарлот сигурно бе имала шанс да изглежда красива, но годините на непрестанна работа и неумелите корекции на външния й вид я бяха лишили от тази възможност.

Тя имаше и други физически проблеми. Падаше си по прекалено късите поли, които разголваха дебелите й бедра.

Извън офиса носеше обувки с петнайсетсантиметрови тънки токчета, които биха засрамили всяка стриптийзьорка. Изглеждаха абсурдни и неудобни и затова Клео седеше боса в кабинета си. Нямаше никакъв усет за мода, което в Комисията не беше проблем, защото там грозното облекло се беше наложило като тенденция. Проблемът й беше, че се изживява като човек, който диктува модата. Само че никой не я следваше.

Лейси още от самото начало беше нащрек по две причини. Първата: че Клео имаше славата на кариеристка, която винаги се оглежда за по-добра работа — нещо, което не беше необичайно за служителите по агенциите. Втората причина беше свързана с първата, но вещаеше повече проблеми. Клео не харесваше жените юристи и ги възприемаше като заплаха. Тя знаеше, че в повечето случаи мъжете решават новите назначения, и понеже цялата й кариера бе обусловена от стремежа за издигане, не хабеше време да се занимава с нежния пол.

— Може да се окаже, че имаме сериозен проблем — отбеляза Лейси.

Клео се намръщи, но бръчките на челото й бяха добре скрити под бретона.

— Такааа. Хайде, казвай.

Беше късно следобед в четвъртък и повечето други служители вече си бяха тръгнали. Вратата на просторния кабинет на Клео беше затворена.

— Очаквам жалба, която ще бъде подадена под псевдоним и с която ще ни бъде трудно да се справим. Не съм сигурна как да постъпя.

— Срещу кой съдия?

— Засега не знам. Окръжен съдия с десетгодишен стаж.

— Давай по същество.

Клео се мислеше за делова адвокатка, която няма време за незначителни разговори и глупости. Искаше само фактите, защото беше напълно сигурна, че може да се справи с тях.

— Престъплението, в което го подозират, е убийство.

Бретонът се полюшна.

— Действащ съдия?

— Точно това казвам.

Лейси не беше сприхав човек, но при всеки разговор с Клео беше настроена да отвърне остро и дори да нападне първа.

— Да, вярно. Кога е извършено това убийство?

— Всъщност го подозират в няколко. Последното е отпреди около две години във Флорида.

— Няколко!?

— Да. Вероятно става дума за шест убийства през последните две десетилетия.

— Вярваш ли на този мъж?

— Не съм казала, че е мъж. И в момента не знам на какво да вярвам. Обаче съм убедена, че той или тя е на крачка от подаването на жалба в нашата комисия.

Клео се изправи, много по-ниска без токчетата си, и се приближи към прозореца зад бюрото си. От мястото й се разкриваше великолепна гледка към две други правителствени сгради. Тя заговори на стъклото:

— Резонният въпрос е защо не се обърне към полицията. Не се съмнявам, че си го задала, нали?

— Да, това беше първото ми питане. Отговорът гласеше, че няма доверие на полицията, поне на този етап. Няма доверие на никого. Ясно е, че не разполага с доказателства в подкрепа на твърденията си.

— С какво разполага тогава?

— С доста убедителни косвени улики. Убийствата са извършени за период от двайсет години в няколко различни щата. Всички са неразкрити и доста стари случаи. В някакъв момент от живота на въпросния съдия пътят му се е пресякъл с този на жертвите. Освен това има специфичен почерк. Всички убийства са на практика идентични.

— Интересно. Може ли да задам друг очевиден въпрос?

— Ти си шефът.

— Благодаря. Ако тези случаи наистина са стари и местната полиция е вдигнала ръце, защо, по дяволите, някой ще иска от нас да разследваме дали един от нашите съдии е убиецът?

— Наистина логичен въпрос, но нямам отговор.

— Ако ме питаш, тази персона звучи налудничаво, но откачените май са нещо обичайно при нас.

— Клиентите или служителите имаш предвид?

— Жалбоподателите. Ние нямаме клиенти.

— Добре. Съгласно закона единственият ни избор е да разследваме обвиненията, след като жалбата бъде подадена. Как предлагаш да постъпим?

Клео седна на директорския си стол и вече изглеждаше много по-висока.

— Не съм сигурна какво ще правим, но ще ти кажа какво няма да направим. Тази служба не е подготвена да разследва убийства. Ако жалбата бъде подадена, няма да имаме друг избор, освен да я насочим към щатската полиция на Флорида. Просто е.

Лейси се усмихна престорено и отговори:

— Звучи добре. Но може и да не се стигне до жалба.

— Да се надяваме.

Първоначалната стратегия на Лейси беше да осведоми Джери по имейла и да се опита да избегне евентуални драматични изблици. Изпрати й лаконично делово съобщение, което гласеше: „Марджи, след срещата с нашата директорка те уведомявам със съжаление, че жалбата, която се канеше да подадеш не може да бъде поета от нашата служба. Ако бъде заведена, ще се насочи към щатската полиция“.

След броени секунди на мобилния й телефон се получи обаждане от непознат номер. Обичайно би го пренебрегнала, но сега допусна, че е от Джери, която започна любезно:

— Не можете да се обърнете към щатската полиция. Уставът ви задължава вие да разследвате обвиненията.

— Здравей, Джери. Как си днес?

— Нещастна. Поне в момента. Не мога да повярвам. Готова съм да рискувам и да подам жалба, но явно на Комисията по съдийска етика не й стиска да разследва. Ти предпочиташ да си седиш и да местиш папките на бюрото си, докато този тип продължава да убива безнаказано.

— Нали не обичаше да говориш по телефона?

— Не обичам, но този номер не може да бъде проследен. Какво да правя сега? Да сложа в кашон материалите, които съм събирала двайсет години, да се прибера и да се престоря, че нищо не се е случило? Да оставя убиеца на баща ми на свобода? Помогни ми, Лейси!

— Решението не е мое, Джери, уверявам те.

— Ти препоръча ли на Комисията да разследва?

— Няма какво да разследва. Не и докато не бъде подадена официална жалба.

— Защо да си правя труда, след като ще хукнете към полицията? Не мога да повярвам. Наистина те мислех за по-смела. Изумена съм.

— Съжалявам, Джери, но просто не сме подготвени за някои случаи.

— Във вашия устав пише друго. Законът задължава Комисията по съдийска етика да преценява всяка жалба срещу съдия. Никъде не се казва, че може просто да я прехвърлите към полицията, без да бъде разгледана нейната основателност. Искаш ли да ти изпратя копие на устава ви?

— Не, не се налага. Решението не е мое, Джери. Затова имаме шефове.

— Добре, ще го изпратя на шефката ви тогава. Видях снимката й в уебсайта ви.

— Не го прави. Тя познава устава.

— Не съм убедена. И какво да правя сега? Просто да забравя за Баник ли? Посветила съм му последните двайсет години от живота си.

— Съжалявам, Джери.

— Нищо подобно. Смятах да дойда в събота, за да те запозная на четири очи с всичко около шестте убийства. Дай ми някакви напътствия, Лейси.

— Този уикенд няма да съм в града.

— Колко удобно. — След продължителна пауза тя приключи разговора с думите: — Само си помисли! Какво ще направиш, ако той извърши ново убийство? Какво? В даден момент ти и твоята жалка комисия ще му станете съучастници.

И после затвори.