Списъкът на съдията

21

Сержант Фалдо поставяше етикети на тестове за изнасилване, когато телефонът в джоба му звънна. Обаждаше се големият шеф, началникът на полицията в Пенсакола, който беше безцеремонно директен, както обикновено. Осведоми го, че съдия Рос Баник иска да провери старо съдебно досие същия следобед. Очаквал да бъде в съда поне до 16 ч., но точно в 16:30 ч. щял да се срещне с Фалдо. На сержанта му беше разпоредено да прави каквото съдията пожелае.

— Целувай му задника, ясно?

— Слушам — изстреля в отговор Фалдо. Нямаше нужда да му казват как да си върши работата.

Смътно помнеше, че Баник дойде две-три години по-рано. Необичайно беше за окръжен съдия, всъщност за който и да е съдия, да се отбива в архива. Посетителите на Фалдо бяха предимно ченгета, които разследваха конкретни случаи, носеха веществени доказателства за съхранение до съдебния процес или разглеждаха стари досиета. Фалдо обаче беше научил още преди десетилетия, че съкровището от стари улики, което пази, може да привлече кого ли не. Беше вписвал в регистъра частни детективи, репортери, автори на трилъри, отчаяни семейства, които търсят и най-малкото доказателство, един медиум и поне една вещица.

В 16:30 ч. съдия Баник се появи с любезна усмивка и поздрав.

Изглежда, искрено се радваше да види сержанта и да го попита за забележителната му кариера. Политик до мозъка на костите, той благодари на Фалдо за неговата служба и го увери, че може винаги да му се обажда при нужда.

Проблемът беше старо досие от 2001 г. Делото било гледано в градския съд и подсъдимият бил оправдан — тривиален въпрос, който имал значение само за негов стар пенсиониран приятел в Тампа, нуждаещ се от услуга. Такава версия поднесе съдията.

Докато навлизаха в склада, говорейки за футбол, Фалдо като че ли си спомни нещо за досието. Намери април, май, после юни и извади цялото чекмедже.

— Името на обвиняемия е Върно — каза Баник и загледа как Фалдо прехвърля папките.

— Ето го — оповести гордо сержантът, извади досието и му го подаде.

Баник сложи очилата си и попита:

— Някой да го е разглеждал наскоро?

Сега вече Фалдо си спомни.

— Да, господин съдия. Странно, но един човек дойде преди няколко седмици. Направих копие на шофьорската му книжка. Тук някъде трябва да е.

Баник извади един лист и видя лицето на някой си Джеф Дънлап от Кониърс, Джорджия.

— Какво искаше?

— Нищо, само това досие. Копирах му го, по долар на страница. Четири долара общо, помня.

Помнеше също така как Дънлап остави петдоларова банкнота на гишето, защото Фалдо приемаше само кредитни карти, но реши да не го споменава. Беше дребна кражба, малък рушвет за полицай ветеран, който открай време получаваше унизително ниска заплата.

Баник разгледа страниците през кацналите на върха на носа му очила.

— Кой е заличил името на ищеца? — попита той, но всъщност не очакваше Фалдо да знае отговора.

Ами сигурно вие. Според моя регистър само двама души са проявявали интерес към това досие през последните тринайсет години. Вие преди двайсет и три месеца и сега този Дънлап.

Но Фалдо се ориентира правилно в ситуацията и не пожела да си създава неприятности.

— Нямам представа.

— Добре. Ще ми направиш ли копие на шофьорската книжка на този човек?

— Да, господин съдия.

Баник си тръгна със своя джип „Форд“ — нищо лъскаво, нищо, привличащо внимание. Никога не допускаше подобни грешки.

Частен детектив от Джорджия беше пътувал до Пенсакола, за да рови в безполезно полицейско досие тринайсет години след приключване на случая. И беше намерил оскъдните данни за ареста на Лани Върно и съдебното дело срещу него, мир на праха му. Това щеше да изглежда странно и озадачаващо без очевидното обяснение, че някой рови в собственото му минало.

Мислите му се лутаха трескаво вече двайсет и четири часа и той пиеше ибупрофен, за да се справи с главоболието. Жизненоважно беше да мисли ясно, методично, бавно, да предвижда с няколко хода напред, но много неща бяха мъгляви. Отиде в северния край на Пенсакола и спря пред търговския център — един от двата, които притежаваше. В десния му край имаше супермаркет „Кроугър“, в левия — кинокомплекс, а между тях различни по-малки магазини, до един изрядни с наема. Той паркира близо до популярен фитнес център, който посещаваше почти ежедневно, и закрачи по покритата алея като всеки друг клиент. Влезе в прохода между фитнеса и йога студиото и спря пред врата без надпис, където пъхна магнитна карта и погледна към лицевия скенер. Бравата прещрака и той бързо се шмугна вътре. Изключи алармата, докато вратата се затваряше зад гърба му.

Това беше тайният му офис, неговото светилище, убежище, неговата пещера. Без прозорци, само с един вход, наблюдаван денонощно от скрити камери. За съществуването му нямаше никакви данни, никакви разрешителни, никакви битови сметки и единствено той разполагаше с достъп до него. Електричеството, водата, интернетът и кабелната телевизия се начисляваха на фитнес залата от другата страна на дебелата стена, а наемът й беше нищожен, уреден чрез ръкостискане с шефа на фитнеса. На практика бяха нарушени няколко незначителни разпоредби и в качеството си на съдия той не одобряваше факта, че послъгва, но никой друг нямаше да узнае. Уединението, което му осигуряваше този таен офис, беше по-важно от вината, която го глождеше.

Баник живееше на петнайсетина километра от тук, в град Кълман, в хубава къща, където имаше кабинет, типичен за делови човек. Там лесно можеха да проникнат със заповед за обиск. Служебният му кабинет пък беше на втория етаж в окръжния съд на окръг Чавес, доста мрачна стая, собственост на данъкоплатците, и макар да не беше публично достъпна, тя също можеше да бъде претърсена.

Ами нека. И да изземеха всички досиета и компютри от дома му и от кабинета му в съда, пак нямаше да открият нищо уличаващо. Щяха да го проследят онлайн, да ровят из компютрите и сървърите със съдебни данни, да прочетат всеки имейл, който бе изпратил от тези компютри, но нямаше да намерят нищо.

Баник беше прекарал по-голямата част от живота си като зрял човек в страх от арест, съдебни заповеди за обиск, разследване и залавяне. Този страх го разяждаше толкова силно и толкова отдавна, че ежедневието му включваше най-различни предпазни мерки. Благодарение на тях той успяваше да изпревари хрътките.

Боеше се да не го заловят не заради опасението, че ще си плати за престъпленията, а по-скоро, че ще се наложи да спре.

Страстта му към високите технологии, сигурността, наблюдението, неконвенциалната наука и дори шпионажа се породи от един филм, чието заглавие отдавна не помнеше. Беше го гледал като уплашено тринайсетгодишно момче с увредена психика само в сутерена една вечер, след като родителите му си бяха легнали. Главният герой беше мършаво саможиво хлапе, любима мишена на хулиганите от квартала. Вместо да вдига тежести и да тренира карате, то се потопи в шпионството, оръжията, балистиката и дори химическите оръжия. Купи си първия компютър в града и се научи да програмира. След време отмъсти на хулиганите и започна щастлив нов живот. Филмът не беше бог знае какво, но вдъхнови младия Рос Баник да се насочи към науката и технологиите. Умоляваше родителите си да му купят компютър „Епъл II“ за Коледа, за рождения ден също. Добави 450 долара от собствените си пари. В гимназията и в колежа всеки спестен долар отиваше за най-новия ъпгрейд, за най-модерните джаджи. Като млад тайно подслушваше телефони, снимаше състудентите си, докато правят секс с приятелките си, правеше неразрешени записи на лекции, изключваше охранителни камери, отваряше секретни брави, проникваше в помещения с алармени инсталации и поемаше хиляди други глупави рискове, за които никога не съжаляваше. Не го заловиха нито веднъж, нямаше дори сянка от такава опасност.

Появата на интернет разкри пред него безброй възможности.

Баник свали сакото и вратовръзката си и ги метна върху коженото канапе, на което често нощуваше. Имаше дрехи в гардероба в дъното, а малкият хладилник беше пълен с безалкохолни напитки и плодови сокове. Имаше и кафене на стотина метра, близо до киното, където той често се хранеше сам, когато работеше до късно. Приближи се до дебелата метална врата, набра кода, изчака оловните резета да се плъзнат, после отвори и влезе още по-навътре в своя таен свят. Трезора, както гордо го наричаше в мислите си, беше помещение от двайсет квадратни метра, звукоизолирано, хидроизолирано, огнеупорно — предпазено от всичко. Никой не го беше виждал и нямаше да го види. В средата имаше бюро с два трийсетинчови монитора. Едната стена беше заета от екрани, на които се виждаха домът му, кабинетът в съда и сградата, в която се намираше сега. На другата стена беше поставен шейсетинчов плазмен телевизор. Другите две стени бяха голи — никакви гъделичкащи самолюбието награди, дипломи, грамоти. Тези глупости бяха по стените, които околните виждаха. Всъщност в тайния му офис нямаше нищо, което да издава, че е негова собственост. Името Рос Баник не можеше да бъде открито никъде.

Ако умреше внезапно на следващия ден, неговите компютри и телефони щяха да изтрият цялата информация от паметта си четиресет и осем часа по-късно.

Той седна на бюрото, включи компютъра и изчака екранът да светне. Извади двете писма от куфарчето си и ги остави отпред. Едното беше в плик с пощенско клеймо от Пенсакола и го осведомяваше за разследването на Комисията по съдийска етика. Другото съдържаше глупаво стихотворение и клеймото беше от Монтгомъри. И двете бяха изпратени от един и същ човек почти по едно и също време.

Той активира випиена, за да преминава през всякакви защити, и влезе с пароли в тъмната мрежа, където неизменно го очакваше Рейф. Като служител на щата, Баник отдавна беше проникнал в мрежите на правителството на Флорида. С помощта на поръчковия спайуер „Маготс“ беше създал свой собствен детектив, издирващ данни — трол, който кръсти Рейф и който обикаляше напълно анонимен из системите и облака. Тъй като Рейф не беше престъпник, не крадеше и не задържаше данни с цел откуп, а по-скоро душеше за езотерична информация, шансовете да бъде открит бяха почти нулеви.

Рейф можеше например да наблюдава вътрешните съобщения, които си разменяха седемте членове на Върховния съд на Флорида и техните секретари, затова Баник знаеше точно какво ще е решението по обжалването на някое от неговите дела. И понеже не можеше да направи нищо повече по делото, информацията на практика му беше безполезна, но несъмнено беше интересно да знае накъде духа вятърът.

Рейф виждаше и деликатна кореспонденция между главния прокурор и губернатора. Четеше коментарите на прокурорите по адрес на съдиите. Можеше да се разтърси надълбоко из досиетата на щатската полиция и да провери доколко са напреднали, ако изобщо бяха напреднали.

И най-важното в момента: Рейф можеше да наблюдава дейността на Комисията по съдийска етика. Баник я проверяваше за втори пореден ден и не откриваше нищо, свързано с неговото име. А това беше объркващо и притеснително.

По дяволите, в този момент всичко беше притеснително.

Той глътна още един ибупрофен и се замисли дали да не изпие една водка. Само че не беше голям пияч, а и смяташе да потренира във фитнеса. След два часа вдигане на тежести щеше да победи стреса.

Забавно му беше да чете жалбите, които КСЕ разследваше в момента. Обожаваше обвиненията към свои колеги съдии, няколко от които познаваше добре и двама-трима, които презираше. И дума не можеше да става обаче да се забавлява дълго.

Баник изпитваше задоволство от злодеянията си. Другите жалби до КСЕ бяха дреболии в сравнение с неговите престъпления. Само че още някой знаеше историята му. Но ако беше подадена жалба срещу него, защо я държаха в тайна?

Тази мисъл усили световъртежа му и той отново посегна към хапчетата.

Човекът, изпратил писмото и стихотворението, знаеше истината. Той споменаваше Кронк, Върно и Дънуди и намекваше за други. За колко още знаеше? Ако беше подал жалбата до КСЕ, значи го беше направил със споразумение, че няма да има официална следа поне през четиресет и петдневния срок за преценка на обвиненията.

Баник отиде в малката баня, остана дълго под горещия душ и облече спортен екип. Когато се върна на бюрото си, изпрати Рейф в поверителните досиета на щатската полиция — толкова секретни и толкова солидно защитени, че тролът обикаляше около тях на пръсти вече близо три години. Намери досието на Пери Кронк от град Маратон и се изуми от факта, че главният щатски следовател Гримзли съвсем скоро е вписал нещо. Текстът гласеше:

Баник не беше оставил никаква следа на мястото на убийството на Кронк. Дори се беше изкъпал в океана.

„Може би имат заподозрян“, повтори си той. След като беше успял да остане невидим двайсет и три години, възможно ли бе някой най-накрая да го смята за „заподозрян“? Кой беше този човек? Във всеки случай, не Лейси Столц, нито Дарън Троуп. Те бяха просто нископоставени бюрократи, които реагираха на една жалба, подадена от онзи, който му беше изпратил писмото и стихотворението.

Дълбокото дишане и медитацията не му помогнаха да се отпусне.

Посегна към водката, но я остави и тръгна към фитнес залата, след като заключи тайното си убежище, неизменно предпазлив — винаги забелязваше всичко и всички. Колкото и уплашен и стъписан да беше, той си нареди да се успокои и да разсъждава ясно. Включи се в група по хот йога за двайсет минути, та да се поизпоти, преди да започне с тежестите.