Списъкът на съдията

45

Късно в четвъртък сутринта Лейси и нейният специален екип се събраха за последен път и се канеха да пъхнат с удоволствие досието на Баник в чекмеджето с „Прекратени жалби“, когато Фелисити ги прекъсна заради спешно обаждане по стационарния телефон. Садел се наслаждаваше на кислорода си, а Дарън се чудеше колко голямо лате да отиде да си купи.

— Бети Роу е, казва, че е важно — оповести Фелисити.

Лейси завъртя очи и въздъхна с раздразнение. Надяваше се поне няколко дни да не чува гласа на Джери, но всъщност обаждането не я изненада. Дарън изхвърча за кафе. Садел затвори очи, сякаш се готвеше отново да дремне.

— Добро утро, Бети — поздрави Лейси.

— Вече може да зарежем тази работа с Бети, нали, Лейси?

— Разбира се. Как си днес, Джери?

— Чудесно. Сякаш съм олекнала с двайсет килограма и не мога да престана да се усмихвам. Фактът, че го няма, е страхотно облекчение за съзнанието и тялото ми. Не мога дати опиша колко прекрасно се чувствам.

— Радвам се да го чуя, Джери. Много дълго време му посвети.

— Цял живот, Лейси. Две десетилетия живея с този изверг. Както и да е, не можах да мигна цяла нощ, защото обмислях още едно малко приключение и се нуждая от помощта ти. За предпочитане — и от помощта на Али.

— Али замина днес сутринта, но не знам къде.

— Тогава доведи Дарън. Той е другото бяло момче подръка.

— Май да. Къде да го доведа?

— В Пенсакола.

— Слушам те, но съм скептична.

— Недей, имай ми доверие. Би трябвало вече да съм го заслужила.

— Така е.

— Хубаво. Моля те да зарежеш каквото правиш и да дойдеш в Пенсакола.

— Добре, не ми е лесно, но те слушам. Доста път е.

— Знам, знам. Един час за мен, три за теб, но може да се окаже от съдбоносно значение. Последният пирон в ковчега му.

— Образно казано. Той не иска ковчег.

— Точно така. Намерих пикапа, Лейси.

— Кой пикап?

— Онзи, който е карал Баник в деня на убийствата на Върно и Дънуди в Билокси. Пикапа, който забелязал онзи старец от верандата си в центъра на Нийли, докато Баник пускал телефоните в пощенската кутия. За него става дума.

— Е, и? — бавно попита Лейси.

— Не е проверен за пръстови отпечатъци.

— Чакай малко, мислех, че Дарън го проследи и го намери.

— Горе-долу. Става дума за пикап от две и девета година, светлосив, купен от Баник през две и дванайсета. Бил е негов две години, използвал го е за убийствата в Билокси и месец по-късно го е продал. Човек на име Трейгър го купил от търговец на автомобили втора ръка и го карал два месеца, но после в него се блъснал пиян шофьор. Застрахователите дали на Трейгър чек и той им прехвърлил собствеността, а те оставили пикапа за скрап. Цитирам думите ти отпреди три седмици.

— Да, вече си спомних. Дарън каза, че стигнал до задънена улица.

— Не е била съвсем задънена. Пикапът не бил даден за скрап, а бил продаден за резервни части. Мисля, че го намерих в една автоморга край Милтън, северно от Пенсакола. Имаш ли Гугъл Мапс?

— Естествено.

— Добре, изпращам ти линк към „Дъстис Салвидж“ край Милтън. Фирмата купува катастрофирали коли от застрахователни компании и ги продава за части. Четиристотин декара, пълни със смачкани автомобили и камиони. Намерих агента, който е разгледал иска на Трейгър, и той е сигурен, че пикапът е заминал за „Дъстис“.

Лейси се подготви за най-лошото и попита:

— И какво се очаква да направя аз?

— Така. Ние тримата — ти, аз и Дарън — ще намерим пикапа и ще го огледаме. Ако е бил собственост на Баник цели две години, трябва да има отпечатъци. Едва ли ги е изтрил, защото тогава не е знаел за случайния отпечатък върху телефона на Върно. Продал е пикапа месеци по-рано.

— Да претърсим четиристотин декара?

— Хайде, Лейси, това може да се окаже големият ни пробив. Съгласна съм, че изглежда като игла в купа сено, но иглата е някъде там.

— Колко време се запазват отпечатъците?

— Години в зависимост от няколко фактора — вид на повърхността, атмосферни условия, отчетливост на отпечатъка и тъй нататък.

Лейси изобщо не се учуди, че Джери е наясно с пръстовите отпечатъци.

— Да се обадим на ФБР.

— О, боже, не за пръв път чувам това предложение. Ще се обадим по-късно. Хайде първо да намерим пикапа и после ще решим какво да правим.

На Лейси й се искаше да каже, че е затрупана с работа, защото по време на отсъствието й е настанал истински хаос и тъй нататък, но знаеше, че нито едно от извиненията й няма да мине, че всички ще бъдат пренебрегнати. Джери беше проследила сериен убиец, за когото полицията дори не беше чувала, и беше успяла благодарение на упорството си. Лейси нямаше шанс да я обори в спор.

Погледна намръщено към Садел, която беше задрямала, и каза:

— Едва ли ще пристигнем преди четири.

— Затварят в пет. Побързай. И не обличай рокля.

Ърни работеше в единия край на дълъг тезгях и когато те влязоха в халето, само той от четиримата мъже вътре не говореше по телефона.

Без да се усмихне, Ърни им махна да отидат при него. Халето беше пълно с хлътнали джанти и стари волани, а зад тезгяха се виждаше редица високи метални кофи, пълни с използвани автомобилни части. Едната стена беше заета от рафтове със стари акумулатори. Миришеше на моторно масло и всички работници имаха най-малко по две мазни петна на ризите си. Ърни също имаше петна, а от задния джоб на панталона му висеше мазен парцал. В единия ъгъл на устата си стискаше незапалена пура.

— Мога ли да ви помогна? — изсумтя той. Не изглеждаха като обичайните му клиенти.

Лейси включи ослепителната си усмивка и отговори:

— Мисля, че да. Търсим пикап „Шевролет“ от две хиляди и девета година.

— Имам хиляди такива. Кажи нещо по-конкретно, скъпа.

В друг случай това „скъпа“ щеше да я вбеси, но моментът не беше подходящ да му прави забележки.

— Резервни части ли търсите?

— Не, не точно — отговори Лейси, все още усмихната.

— Вижте, госпожо, тук продаваме резервни части, само това. Имаме хиляди трошки и всеки ден пристигат нови и нови.

Лейси разбра, че така доникъде няма да стигнат. Плъзна към него визитната си картичка и каза:

— Разследваме обвинения в престъпление. Работим за щата Флорида.

— Ченге ли си? — попита той и се дръпна назад.

По всичко личеше, че в „Дъстис“ се приемат само пари в брой, не се плащат данъци и незаконната дейност ври и кипи. Другите трима работници, които продължаваха да говорят по телефоните си, погледнаха към тях.

— Не — побърза да го увери Лейси. Джери разглеждаше джантите, а Дарън си проверяваше пощата. — Не сме ченгета. Просто трябва да намерим този пикап. — Тя плъзна по тезгяха копие на документа за собственост, който Джери беше намерила онлайн.

Ърни го взе и се вторачи в екрана на допотопния си компютър. И по него имаше петна от моторно масло. Натрака нещо с един пръст, начумери се и разклати старата клавиатура. Накрая промърмори:

— Пристигнал е през януари. На южния паркинг, осемдесет и четвърта редица. — Погледна към Лейси и добави: — Запомни ли, госпожо? Защото ние тук продаваме резервни части, а не организираме безплатни обиколки.

— Ясно — отговори тя малко по-силно от необходимото. — Но винаги мога да се върна със заповед за обиск.

От смайването му стана ясно, че заповедите за обиск са нежелани в „Дъстис“. Той кимна и каза:

— Елате с мен.

Изведе ги през задната врата. От едната страна имаше дълга метална постройка с ниши, пълни с автомобили и камиони, потрошени в различна степен. От другата страна се ширеше впечатляваща гледка: цяло поле от смачкани превозни средства. Ърни махна напред и каза:

— Колите са ей там. — После махна наляво. — Камионите и пикапите са от тази страна. Южният паркинг е на около осемстотин метра. Търсете осемдесет и четвърти ред. С малко късмет ще го намерите. Затваряме в пет, едва ли ще ви бъде приятно да ви заключим тук за през нощта.

Дарън посочи едно момче в количка за голф и попита Ърни:

— Може ли да заемем количката?

— Тук всичко може да се спазари, шефе. Питай Хърман.

Без нито дума повече Ърни се обърна и се отдалечи.

Срещу пет долара Хърман се съгласи да ги заведе на ред 84. Качиха се в количката за голф и скоро се запровираха покрай хиляди смачкани и изкорубени превозни средства, повечето без капаци, всичките без гуми, някои с прораснали през прозорците бурени. Той спря пред сив пикап и те слязоха.

Лейси му подаде още една пет доларова банкнота и помоли:

— Хърман, върни се да ни вземеш, когато наближи време да затваряте, става ли?

Той се ухили, взе парите, изсумтя в отговор и потегли.

Пикапът беше ударен отстрани в предната дясна врата и беше доста смачкан, но двигателят беше непокътнат и от него вече липсваха части.

— Е, какво ще правим сега? — попита Лейси, докато всички стояха, вперили поглед в колата.

— Ами първо да извадим буталата — направи се на умник Дарън.

— Няма да е точно това, но си на прав път — каза Джери. — Помислете си какво не би докоснал Баник и най-напред ще се сетите за двигателя. После си помислете за всички неща, които със сигурност е докосвал. Волана, таблото, лостчето за мигачите, скоростния лост, всички бутони.

— Да не би да носиш прах за снемане на отпечатъци? — попита Лейси.

— Не, обаче умея да намирам отпечатъци. Резервният ни план е да доведем федералните тук, за да направят истински обиск. Засега искам само да поразгледам.

— Жабката — обади се Дарън.

— Да, а също под и зад седалката. Представете си своите коли и всички неща, което падат в различни пролуки. Някой иска ли ръкавици?

Тя бръкна в чантата си и извади латексови ръкавици. Лейси и Дарън чинно си ги сложиха.

— Влизам вътре — каза Джери. — Дарън, ти провери отзад. Лейси, ти надникни зад двете седалки.

— Внимавайте за змии — предупреди Дарън и двете жени едва не изпищяха.

Половината предна седалка беше изкривена и смачкана, а предната дясна врата се държеше на магия. Лейси нагази през бурените и успя да я отвори. Страничният джоб беше празен. Тя не забеляза нищо интересно от тази страна.

Джери внимателно изтупа парченцата стъкло от шофьорското място и седна зад волана. Пресегна се и се опита да отвори жабката, но тя беше заяла.

Първият им оглед не доведе до резултат.

— Трябва да отворим жабката — каза Джери. — Ако имаме късмет, ще намерим техническия наръчник и различни документи като във всяка кола, нали?

— Какъв е този наръчник? — попита Лейси.

— Типично в твой стил — промърмори Дарън.

Неочакван спомен връхлетя Лейси и краката й омекнаха. Тя ахна, наведе се, облегна ръце на коленете си и се постара да диша дълбоко.

— Добре ли си? — попита Джери и докосна рамото й.

— Не. Извинете, изчакайте малко.

Дарън погледна към Джери и каза:

— Сигурно е заради катастрофата, при която загина Хюго. Не беше отдавна.

— Извинявай, Лейси — каза Джери. — Изобщо не съобразих.

Лейси се изправи и си пое въздух.

— Трябваше да вземем вода — каза Джери. — Много съжалявам.

— Всичко е наред, вече съм добре. Да се махаме оттук и да съобщим на ФБР. Те ще се заемат с обиска.

— Добре, но най-напред искам да надникна в жабката — каза Джери.

На метър и половина от пикапа имаше форд със смачкан покрив. Дарън потършува и намери откъртено парче от лайстната на лявата врата. Откъсна го докрай и го остави на седалката на сивия пикап „Шевролет“. Промуши новия си инструмент в развалената жабка, но пак не успя да я отвори. Натискаше, буташе, човъркаше, ръчкаше отново и отново, но вратичката не се отваряше. Жабката беше частично премазана и се беше запечатала.

— Мислех те за по-силен — отбеляза Лейси, докато двете с Джери наблюдаваха всяко негово движение.

Дарън я стрелна с гневен поглед, изтри челото си и отново атакува жабката. Най-накрая отвори тясна пролука и успя да откърти вратичката.

Ухили се на Лейси и Джери и хвърли инструмента си сред бурените. Надяна плътно ръкавиците си и бавно измъкна отвътре пластмасова папка, брошура за гаранцията на гумите, разписка за смяна на маслото на името на г-н Робърт Трейгър, молба за членство в някаква автомобилна асоциация и две ръждиви отвертки.

Подаде папката на Джери и излезе от пикапа. Тримата се вторачиха в трофея си.

— Да я отворим ли? — попита Лейси.

Джери държеше папката с две ръце и отговори:

— Има вероятност Баник да не я е избърсал. Всъщност не би могъл да го направи поне през последния месец, когато е бърсал и търкал наред.

— Да заложим на сигурно и да занесем всичко във ФБР — предложи Лейси.

— Да, добре. Но най-напред да надникнем.

Тя бавно отвори папката и извади техническия наръчник. Вътре бяха пъхнати документите за удължената гаранция, стар талон на името на Робърт Трейгър и две разписки от магазин за авточасти.

Някакъв картонен лист полетя към земята. Лейси го вдигна, прочете го и каза тържествуващо:

— Бинго!

Беше застрахователна полица на „Стейт Фарм“, издадена на фирма „Уейвланд Шорс“, едно от прикритията на Баник. Беше шестмесечна, от януари до юли 2013 г., и съдържаше описание на щетите, които покрива, номера на превозното средство и името на агента. От задната страна имаше инструкции какво да направи шофьорът в случай на катастрофа. Лейси показа полицата на Джери и Дарън, които не посмяха да я докоснат, после я пъхна отново в наръчника на автомобила.

— Шансовете ни в момента много ми допадат — каза Джери.

— Ще се обадя на Видович — заяви Лейси и извади телефона си.

Повървяха десет минути, преди да видят Хърман и неговата количка за голф. Той ги откара до предната част на автоморгата, където Ърни им поиска десет долара за наръчника на автомобила. Лейси се спазари и смъкна цената на пет, които щяха да бъдат поети от данъкоплатците на Флорида, и после групата си тръгна от „Дъстис“.

Час по-късно бяха в центъра на Пенсакола и пиеха лимонада в заседателната зала заедно с Видович и агенти Неф и Суарес. Докато им разказваха за приключението си, двама криминалисти разглеждаха наръчника, застрахователната полица и другите вещи от жабката на пикапа.

— Тръгваме си утре сутрин, полетът ни е в осем — каза Видович. — Следобед ще сме във Вашингтон. Благодарение на теб, Джери, пътуването ни беше доста успешно, не си ли съгласна?

— Със смесени чувства съм — отговори тя без усмивка. — Намерихме нашия човек, но той се измъкна, написа сам свой финал.

— Убийствата престанаха, а невинаги става така. Приключваме с този случай, но имаме и други.

— Колко, ако ми позволите да попитам? — обади се Дарън.

Видович погледна към Неф, която сви рамене, все едно не знае точно.

— Около дузина, най-различни.

— Нещо подобно на Баник ли? — попита Лейси.

Той се усмихна и поклати глава.

— Доколкото ни е известно, не, обаче не претендираме, че сме наясно с всички случаи. Повечето от тези типове убиват безразборно и не познават жертвите си. Баник определено е различен. Имал е списък и е преследвал хората с години. Без теб никога нямаше да го намерим, Джери.

Вратата се отвори и влезе един от криминалистите.

— Имаме два много ясни отпечатъка от палец, и двата от застрахователната полица. Току-що ги изпратих в лабораторията в Кларксбърг.

Той излезе, а Видович го последва.

— Ще ги анализират приоритетно и ще ги пуснат в базите данни. За броени минути можем да проверим милиони отпечатъци.

— Забележително — каза Дарън.

— Така е.

— Какво ще стане, ако открием съответствие? — попита Лейси.

— Нищо особено — отговори Неф. — Ще знаем със сигурност, че Баник е убил Върно и Дънуди, но ще бъде невъзможно да разследваме случая.

— А ако той беше жив?

— Пак щеше да е трудно. Нямаше да искам да съм на мястото на прокурора.

— А другите убийства? — попита Джери.

— Не можем да направим много — отговори Суарес. — Ще се срещнем с местните полицаи и ще им предадем новината. Ще се видят с близките на жертвите, ако те пожелаят. Някои ще поискат среща, други — не. А твоето семейство?

— О, ще им съобщя в някакъв момент — отговори Джери.

Докато чакаха, разговорът замря. Дарън отиде до тоалетната. Лейси им наля още лимонада.

Видович се върна усмихнат и съобщи:

— Имаме съответствие. Поздравления. Вече сме в състояние да докажем, че съдия Баник е убил Лани Върно и Майк Дънуди. На този етап това е най-доброто, на което можем да се надяваме.

— Трябва да пийна нещо по-силно — каза Лейси.

— Мислех си за по едно питие и после дълга празнична вечеря — каза Видович. — За сметка на ФБР.

Джери кимна одобрително, докато бършеше сълзите си.