Списъкът на съдията

38

Лейси не вдигна при първите две обаждания, което не беше необичайно, особено в събота. Баник кимна и нареди на Джери да опита отново.

— Би ли оставил пистолета? — помоли го тя.

— Не.

Седеше на метър и половина от нея с гръб към огъня, преметнал на врата си найлоново въже, чиито краища висяха безобидно на гърдите му.

— Пробвай пак.

Глезените и стъпалата й се бяха вдървили, което може и да не беше толкова зле. Бяха безчувствени, така че дори да бяха счупени, не усещаше болка. Само че сковаността беше плъзнала и нагоре по краката й и тя бе като парализирана.

Помоли го да отиде до тоалетната. Той не й позволи. Не беше помръдвала от часове и нямаше представа колко е часът.

При третото набиране Лейси отговори.

— Здравей, скъпа, Джери е. Как си? — поде тя напевно и бодро, доколкото изобщо бе възможно под прицела на пистолет.

Поговориха си за времето, за чудесния пролетен ден, после минаха по същество и обсъдиха безуспешните опити на ФБР да открие Баник.

— Никога няма да го намерят — заяви Джери, вперила поглед в безизразното му лице.

Тя затвори очи и поде измисления си разказ: анонимен информатор й предоставил веществено доказателство, което щяло да разобличи Баник. Не можела да го обсъжда по телефона, трябвало да се срещнат, защото въпросът бил спешен. Съобщи на Лейси, че се крие в мотел на два часа път от нея и че не я интересуват плановете й за вечерта. Трябвало да ги отмени.

— Колата ми е на паркинга от южната страна на мотела. Паркирай до нея. И… Лейси, ела сама, моля те. Възможно ли е?

— Разбира се… Няма никаква опасност, нали?

— Не повече от обикновено.

Разговорът беше кратък и когато Джери затвори, Баник се усмихна. Да не повярваш.

— Видя ли, изпечена лъжкиня си.

Тя му върна телефона с предплатената карта и каза:

— Пощади достойнството ми и ми разреши да отида до тоалетната.

Той остави за миг пистолета и отключи веригата на глезените й. Понечи да й помогне да се изправи, но тя го отблъсна разгневено.

— Изчакай малко.

Джери постоя права за миг, докато кръвта нахлуваше в долната част на краката й заедно с режеща болка. Баник й подаде бастун и тя се подпря на него. Изкуши се от мисълта да го фрасне поне веднъж заради всичките му жертви, но не беше достатъчно стабилна. Освен това той щеше да я надвие лесно и резултатът щеше да е трагичен. Тя се затътри към тоалетната, а той остана да я чака с пистолет в ръка, след като тя все пак успя да заключи вратата на тази дупка без душ и вана. И без прозорец. Мъжделивата крушка едва светеше. Джери дълго седя вътре, доволна, че е далече от него. Доволна ли? Та тя беше мъртва и го съзнаваше. Съзнаваше. Съзнаваше и какво е причинила на Лейси току-що.

Отново пусна водата, макар да нямаше нужда. Само и само да отложи излизането си. Накрая той потропа на вратата и извика:

— Хайде, прекали!

В спалнята кимна към леглото и каза:

— Почини си ей там. Прозорецът е заключен, пък и бездруго е заял. Ако ти хрумне някоя глупост, знаеш какво ще последва.

Едва не му благодари, но се осъзна и легна на леглото. Моментът и мястото бяха идеални за сексуално нападение, но Джери не се притесняваше. На него явно и през ум не му минаваше такова нещо.

Въпреки че в стаята беше топло, тя се зави с прашно одеяло и скоро се унесе, смазана от умора и страх. Вероятно и въздействието на упойващите вещества все още не бе отминало.

Когато Джери заспа, Баник взе един бензедрин и се постара да остане буден.

Винаги нетърпелив да се изфука пред красиво момиче, дори да е собствената му сестра, Гънтър долетя със самолета си, за да обядва с превъзходните морски дарове тук. Твърдеше, че всички пилоти на малки самолети в тази част на света знаят за „Боу Уилис Ойстърс“ на блатистия ръкав близо до Хоума в Луизиана. Хиляда и двеста метровата писта беше заобиколена от вода и приземяването си беше страшничко.

А иначе ресторантът беше на десет минути пеша. Денем повечето клиенти бяха пилоти, които си търсеха забавления и вкусна храна.

Когато кацнаха и слязоха от самолета, Лейси си погледна телефона. Джери я беше търсила два пъти. Тя звънна отново след броени секунди и двете си поприказваха, докато Лейси следваше брат си към заведението. Разговорът беше малко загадъчен, но новината беше зашеметяваща. Неопровержимо доказателство, което ще разобличи Баник.

Апетитът й изчезна, но тя успя все пак да преглътне пет-шест сурови стриди, докато наблюдаваше как Гънтър излапва двойно повече за предястие, а после се нахвърля на сандвич с пържени стриди. Поговориха си за леля Труди, колкото да отметнат темата. Той се поинтересува обадил ли се е вече Али и отново прекали със съветите. Било й време да създаде семейство и да зареже идеята, че ще премине през живота сама. Лейси напомни на брат си, че той е последният човек, когото би послушала относно дългосрочните връзки. Тази забележка винаги ги развеселяваше. Тя го разпита за настоящото му увлечение, но той не беше настроен на романтична вълна, както и две седмици по-рано.

— Искам да те помоля за нещо — каза Лейси, отпивайки от студения си чай.

Гънтър се позачуди дали да не си поръча една студена бира, дори каза, че за пръв път яде стриди без бира, но все пак му предстоеше да пилотира самолет.

— Каквото поискаш.

— Току-що получих обаждане, което променя плановете ми. Има едно градче Крествю на около час път източно от Пенсакола с население от двайсет хиляди души. Трябва да се срещна с важен свидетел в девет часа довечера. Ще можеш ли да кацнеш там, за да наема кола?

— Вероятно. Би трябвало да има летище. Какво става?

— Нещо голямо. — Лейси се озърна.

Седяха на тераса до водата, а другите маси бяха празни. Наближаваше пет следобед в събота, твърде късно за обяд и твърде рано за вечеря. На бара обаче беше пълно с местни, които се наливаха с бира.

— Последния път ти споменах, че разследваме съдия, който може да се окаже замесен в убийство.

— Да. Не е от обичайните ти случаи.

— Ни най-малко. Е, обади ми се главната ни свидетелка и ми съобщи, че има важна информация. Трябва да се срещна с нея.

— В Крествю ли?

— Да. На път за вкъщи е. Можеш ли да спреш там?

— Явно няма да се прибера в Атланта тази вечер.

— Моля те. Ще ми направиш огромна услуга, освен това ще се радвам да не съм сама.

Гънтър извади смартфона си и включи интернета.

— Няма проблем. Проверих, има свободни коли под наем. Опасно ли ще бъде?

— Съмнявам се. Но малко предпазливост никога не е излишна.

— Забавно ще е.

— Всичко това е строго поверително, Гънтър.

Той се засмя и се озърна:

— И на кого да кажа?

— Нека си остане между нас.

Той стоеше в тъмната стая до леглото, заслушан в тежкото й дишане. Инстинктът му подсказваше да вземе въжето, преметнато през лявата му ръка, и да я довърши. Това щеше да е най-лесното решение. Можеше да го направи бързо, без никакво усилие, после да почисти хижата и да изчезне. Щяха да минат дни, преди някой да я открие.

От една страна, той я ненавиждаше заради онова, което му беше причинила. Беше разрушила неговия свят и животът му никога повече нямаше да е същият. Тя го беше издирила и проследила съвсем сама, но играта беше свършила. От друга страна, не можеше да не й се възхищава за дързостта, интелекта и упоритостта. Тази жена беше свършила по-добра работа от сто ченгета в няколко щата и го беше принудила да побегне.

Баник хвърли въжето върху леглото, взе микрофибърна кърпа, напоена с етер, и я притисна към лицето й. Докато тялото й потръпваше конвулсивно, той обхвана с ръка шията й и притисна плата още по-силно. Тя се съпротивляваше и риташе, но не можеше да се отскубне. След минута се отпусна. Той отслаби хватката и дръпна кърпата. Бавно и методично взе спринцовката и я забоде в ръката й. Петстотин милиграма кетамин щяха да я държат в несвяст няколко часа. Баник се позамисли дали да не й постави още една доза, но беше рисковано, имаше опасност тя изобщо да не се събуди. Ако решеше да я убие, предпочиташе да го направи както трябва.

Отиде в другата стая, хвърли няколко папки в огъня, взе белезниците и веригата и ги занесе до леглото, където пристегна китките й здраво на гърба и щракна белезниците. Върза и глезените й с веригата, а накрая, за забавление, уви въжето около врата й. Съвсем хлабаво. Както винаги, беше с латексови ръкавици, но за всеки случай избърса всички повърхности. Хижата беше стара и неподдържана и прозорците бяха залепнали за рамките, след като с години не бяха отваряни и боядисвани. Провери ги отново — не помръдваха. Баник хвърли и последните папки в камината и когато се увери, че огънят няма да се разгори, заключи вратата на хижата, излезе на верандата и погледна часовника си. 19:10 ч. Намираше се на около час път северно от Крествю, близо до езерото Гант в Алабама.

Черният път се виеше през гората, а езерото се мяркаше само от време на време. Подминаваше някое и друго разклонение, но хижите не се виждаха. Баник зави по застлан с чакъл път и махна на двама тийнейджъри на атевета. Те спряха и го проследиха с поглед.

Той предпочиташе никой да не го вижда и се зачуди дали да не се върне в хижата, за да се увери, че момчетата няма да проявят любопитство. Отказа се обаче, не искаше да става параноичен. Накрая чакълът премина в асфалт и малко по-късно той вече беше на магистралата и пътуваше на юг.