Списъкът на съдията

39

Беше вече тъмно, когато Лейси забеляза бялата тойота камри на паркинга на мотела. Изпълни наставленията на Джери, паркира до нея и тръгна към рецепцията. Гънтър остана да я чака в колата.

Лейси влезе във фоайето няколко минути по-рано и разгледа пощенските картички в магазинчето за сувенири. В 21:01 ч. Гънтър се появи от страничната врата и поздрави рецепциониста. Лейси взе асансьора до втория етаж. Гънтър се качи по стълбите. Коридорът беше къс, имаше по десетина стаи от всяка страна, а в дъното светеше червен надпис „Изход“. Тя спря пред вратата на стая 232 и си пое дълбоко въздух. Почука три пъти и в този момент светлините угаснаха.

От отсрещната страна на коридора Баник изключи осветлението и охранителните камери. Остави лаптопа си на леглото, взе напоената с етер кърпа и отвори вратата на стаята. Лейси го чу и се извърна точно когато той се хвърли към нея в мрака. Тя успя само да извика „Ей!“, преди брат й да връхлети изневиделица в непрогледната тъмнина и да повали и двамата. Тримата се строполиха един върху друг. Лейси изпищя и се изправи, а Баник заразмахва ръце и крака, за да прогони нападателя си. Успя да ритне Гънтър близо до реброто и той изохка. Двамата мъже си разменяха юмручни удари и се боричкаха неистово, а Лейси изтича с писъци в дъното на коридора. Някой отвори врата и се провикна:

— Ей, какво става?

— Повикайте полиция! — поръча му Лейси.

Баник стовари ритник в лицето на Гънтър и го зашемети. Той изпълзя встрани, потърси опипом някаква опора, но не намери за какво да се хване. Баник се шмугна обратно в стаята си, грабна лаптопа и изчезна към аварийния изход.

Лейси и Гънтър намериха стълбите и се спуснаха към тъмното фоайе. Служителят на рецепцията държеше фенерче и обясняваше на някакви гости:

— Не знам, не знам. Същото се случи и снощи.

— Извикай полиция — нареди му Лейси. — Някой ни нападна на втория етаж.

— Кой ви нападна?

Дълга история, помисли си Лейси, но каза:

— Откъде да знам! Побързай, онзи ще се измъкне.

Появиха се още фенерчета, още гости на мотела слязоха долу в тъмното.

Гънтър намери стол и седна, за да се погрижи за раните си.

— Кучият син рита като муле — каза той, все още зашеметен. — Май ми счупи ребрата.

Лейси седна до него, докато чакаха полицията, и положението започна да се успокоява.

— Трябва да се обадя на Джери — каза тя. — Мисля, че е в опасност.

— Коя е Джери?

— Бети Роу. Нашето момиче. Информаторката ни. Ще ти обясня по-късно.

Джери не си вдигна телефона, което не беше необичайно. Лейси прегледа последните си обаждания и набра номера на Клей Видович. Той вдигна след второто позвъняване и тя му обясни къде се намира и какво се е случило, а също, че според нея нападението е организирано от Рос Баник. Не можеше да го идентифицира със сигурност, но всичко се връзваше. В момента той се опитваше да избяга. Не, не видяла каква кола кара. Видович вечеряше с екипа си в центъра на Пенсакола, на един час път. Щеше да уведоми щатската полиция на Флорида и да изпрати ченгетата в Мобил да проверят как е Джери. Лейси беше сигурна, че няма да я намерят в дома й. Видович я увери, че веднага тръгва към нея, и я помоли никой в мотела да не докосва двете стаи.

След броени минути местните полицаи пристигнаха с включени сини лампи. Във фоайето цареше пълен хаос, гостите сновяха насам-натам в полумрака. Дигиталното електрическо табло на мотела и охранителната мрежа бяха станали жертва на хакери и никой от шепата служители не знаеше какво да прави. Лейси обясни каквото можа и даде най-общо описание на Баник. Не, нямала представа каква кола кара той. Местните полицаи също се свързаха с щатските, но без описание на превозното средство не знаеха откъде да започнат издирването.

Появи се служител с две торбички лед: едната за ребрата на Гънтър, другата за челюстта му, която се беше подула, но сигурно не беше счупена. Той още беше гроги и дишаше трудно, но не се оплакваше. Искаше да се върне при самолета си. Един от портиерите включи преносим газов генератор и изведнъж фоайето се обля в светлина. Генераторът не беше достатъчно мощен за климатиците, затова скоро стана много топло. Част от гостите излязоха на паркинга край колите си.

Баник потисна импулса си да полети по магистралата и остана в рамките на ограничението. Застави се да шофира разумно и да обмисли задълбочено всичко случило се. За пръв път някой му устройваше засада, следователно беше допуснал грешки. Все още беше с латексовите ръкавици обаче и знаеше, че не е оставил отпечатъци и никакви улики. Беше влязъл в стаята само със смартфон и лаптоп, а двете устройства вече бяха на дъното на някакво езеро близо до Крествю. Дясното рамо го болеше от схватката. Така и не видя другия мъж, не го чу да приближава. Беше хванал Лейси секунда преди онзи да го нападне и повали. А после тя се разпищя.

Вероятно беше нейният колега Дарън Троуп. Кучият му син.

Скоро навлезе в Алабама, отклони се и мина през националния парк „Канека“. Докато приближаваше град Андалужа с население 9000 души, Баник реши да го заобиколи. Беше събота вечер и сигурно имаше пътна полиция. Не му трябваше джипиес, защото беше запаметил магистралите и шосетата. Видя табелите за езерото Гант и пое натам. Мина през градчето Антиок, без да види жива душа, и пътищата се стесниха. На по-малко от три километра от следващото отклонение се сепна, като забеляза сини светлини, които бързо приближаваха отзад. Скоростомерът му показваше 80 км/ч, сигурен беше, че не е превишавал ограничението. Нямаше светофари, така че не беше минал на червено. Намали още повече и зяпна местната патрулка, която профуча край него. В събота вечерта вероятно бързаха за сбиване в долнопробен бар. Синята лампа се изгуби някъде напред.

Щеше да я убие бързо и да замине. Хижата беше чиста, не беше оставил никакви следи, както обикновено. Щеше да увенчае делото си с безупречен възел — така й се падаше, като е толкова любопитна.

Застланият с чакъл път водеше навътре в гората, към тъмните дебри, където бе скрита хижата. Само че неочаквано се появиха нови сини светлини, поредното ченге, поело по следите му. Баник намали още, почти спря, и се дръпна от пътя. Колата профуча на сантиметри от него и вдигна след себе си облак от прахоляк. Ставаше нещо.

Той зави по черния път, който водеше до хижата толкова навътре в гората, че никой не можеше да я види. Забеляза просека с пролука в оградата и спря до пътя. Приближи на заден до някакви храсти, слезе и хукна напред. Зад завоя пред очите му се разкри ужасна гледка. Беше пълно с полицаи и присветващи сини лампи — хижата беше местопрестъпление.

Двете момчета — на петнайсет и на шестнайсет години — бяха пристигнали с атеветата си още по светло. Бяха забелязали пушека от комина и знаеха, че в хижата има някой през уикенда, но сребристото тахо току-що беше заминало. Наблюдаваха дървената постройка, държаха под око и пътя и изчакаха да се стъмни, преди да разбият входната врата. Търсеха оръжие, риболовни такъми, нещо ценно. Не намериха нищо друго освен мъртва чернокожа жена, просната на леглото с белезници на ръцете и оковани глезени.

Младежите се паникьосаха, яхнаха атеветата и спряха чак пред една бакалия, която вече беше затворена. Обадиха се на 911 от уличен телефон и съобщиха за мъртва жена в старата хижа на Сътън, близо до Краб Хил Роуд. Когато диспечерката ги попита за имената им, те затвориха и побързаха да се приберат у дома.

Една линейка откара Джери в регионалната болница в Ентърпрайз, Алабама. Беше се свестила, гадеше й се и беше силно дехидратирана. Съзнанието й все още беше замъглено, но постепенно се опомняше. В полунощ тя вече говореше с щатската полиция. Баник я беше упоил и не беше видяла колата му, така че не можеше да я опише. След бързо издирване полицията научи марката, модела и регистрационните номера.

В 1:00 ч. в неделя едно ченге позвъни на Лейси. Тя си беше у дома в Талахаси, в безопасност, и се грижеше за брат си, който беше минал през рентген и му бяха предписали болкоуспокоителни. Ченгето се усмихна, подаде телефона на Джери и когато чуха гласовете си, и двете се разплакаха.

По това време той вече влизаше в Бърмингам с фалшиви тексаски номера на своето тахо. Спря на паркинга за дълъг престой на международното летище и влезе в главния терминал с един сак. Пи еспресо в кафенето, колкото да убие време. Намери редица празни седалки, които гледаха към пистите, и се опита да дремне — поредният изморен пътник. Когато гишето на „Авис“ отвори в шест, той се приближи и заговори служителя. С фалшива шофьорска книжка и предплатена дебитна карта, издадена на един от псевдонимите му, нае хонда с калифорнийски номера, напусна летището и се отправи на запад. Далече на запад. През следващите двайсет и четири часа щеше да шофира буквално без прекъсване, да плаща в брой за горивото, да гълта бензедрин и да се налива с черно кафе.