Списъкът на съдията

30

Самолетът на Джери кацна на международното летище в Детройт в 14:40 ч. в петък. Докато прекосяваше оживения терминал, тя изпита чувство на свобода и облекчение, че е толкова далече от Мобил, от Флорида и от тамошните си грижи. По време на полета беше успяла да си внуши, че краят на кошмара й наближава, че е направила първите смели стъпки към целта да осигури възмездие за баща си и че никой не я наблюдава. Нае автомобил и потегли за Ан Арбър.

Дениз, единственото й дете, следваше в Мичиган. Беше отраснала в Атенс, Джорджия, където преподаваше Джери. Дениз завърши следването си там за три години и спечели пълна стипендия за магистратурата си в Мичиган. Баща й, бившият съпруг на Джери, работеше за Държавния департамент във Вашингтон. Беше се оженил повторно и Джери почти не говореше с него, но той общуваше с дъщеря си.

Джери не беше виждала Дениз от Коледа, когато двете прекараха една седмица на море в Кабо. Беше идвала в Ан Арбър два пъти и градът й харесваше. Живееше сама вече много години и завиждаше на дъщеря си за активния й социален живот и за безбройните приятелства. Когато паркира на улицата пред квартирата й в Керитаун, Дениз я очакваше. Прегърнаха се, огледаха се една друга и като че ли останаха доволни от това, което виждат. И двете имаха стройни фигури и всичко им стоеше добре, особено на Дениз. Тя изглеждаше страхотно каквото и да сложеше, включително джинси и маратонки като в момента. Качиха багажа в малкия й апартамент, където живееше сама. Сградата беше пълна със студенти по право, обикновено кънтеше силна музика и все течеше някакъв купон. Особено в петък в края на април. Край басейна имаше кег с бира и двете се отправиха към вътрешния двор. Дениз с удоволствие представи майка си на своите приятели и от време на време я наричаше, доктор Кросби“. За Джери беше истинско щастие да пие бира от пластмасова чаша и да слуша разговорите и смеха на тези младежи.

Към тях се приближи един студент, който изглеждаше по-заинтригуван от останалите. Дениз беше намекнала по телефона, че е възможно в картинката да има мъж, затова Джери беше пуснала радара. Студентът се казваше Линк, красиво момче от Флинт, и на Джери не й отне много време да се досети, че той е нещо повече от обикновен приятел. И тайно се зарадва, че е афроамериканец. Дъщеря й беше излизала с най-различни момчета и Джери ги приемаше, но дълбоко в себе си приличаше на повечето хора — искаше внуците й да изглеждат като нея.

Без да пита майка си, Дениз покани Линк да дойде с тях на питие. Тримата напуснаха общежитието и си направиха бавна разходка из квартала. Намериха си маса на открито в „Грото“ и се полюбуваха на несекващия поток от студенти, които просто се шляеха. Джери преодоля изкушението да разпита Линк за семейството му, за следването, интересите и плановете му за бъдещето. Дъщеря й щеше да се подразни, а тя си беше обещала да избягва всякакви драми през уикенда. Двете с Дениз си поръчаха вино, а Линк — наливна бира. Една точка за него. Джери познаваше достатъчно добре навиците на студентите и не гледаше с добро око на онези, които започваха вечерта с твърд алкохол.

Линк се оказа приказлив, смееше се непринудено и искрено се интересуваше какво преподава доктор Кросби. Джери съзнаваше, че я ласкае, но въпреки това й беше приятно. Неведнъж улови влюбените погледи, които си разменяха той и дъщеря й.

След като прекара около час с Линк, Джери реши, че и тя се влюбва в него.

По някое време Дениз даде знак на Линк, тайно от майка си, и той каза, че е време да тръгва. Отборът по софтбол на Правния факултет имаше вечерен мач с друг факултет, а той, разбира се, беше звездният играч. Джери го покани да вечеря с тях, но младежът със съжаление отклони поканата. Може би следващата вечер.

Щом Линк си тръгна, Джери моментално започна разпита:

— Е, казвай, сериозно ли е?

— Ох, мамо, престани.

— Не съм сляпа, миличка. Колко сериозна е тази връзка?

— Недостатъчно сериозна, за да я обсъждаме сега.

— Спиш ли с това момче?

— Разбира се. Ти не би ли спала с него?

— Не ми задавай глупав въпрос.

— А ти с кого спиш?

— С никого и точно там е проблемът.

Двете се засмяха, но малко напрегнато.

— Да сменим темата — предложи Дениз. — Алфред ми се обади преди два дни. Звъни ми от време на време.

— Много мило от негова страна. Радвам се, че все пак се обажда на някого.

Алфред беше по-големият брат на Джери, когото тя не беше виждала поне от три години. Бяха близки преди убийството на баща им, а след това се бяха постарали да се подкрепят, но маниакалните опити на Джери да намери убиеца в крайна сметка ги бяха отчуждили. Според нея Алфред се беше отказал твърде бързо. След като се увери, че убийството никога няма да бъде разкрито, той престана да говори за него. А тъй като за Джери нямаше друга тема, поне тогава, той рядко общуваше с нея. За да се махне от всичко това и да започне на чисто, Алфред се премести в Калифорния и не възнамеряваше да се връща. Имаше съпруга, която Джери не понасяше, и три деца, които тя обожаваше, но беше твърде далече, за да участва в живота им.

Няколко минути отпиваха от виното си и гледаха студентите. Накрая Джери каза:

— Сигурна съм, че и баща ти се обажда от време на време.

— Мамо, хайде да приключим със семейните въпроси и да продължим нататък, съгласна ли си? Татко ми изпраща сто долара месечно и се обажда през седмица. Пишем си есемеси и имейли, поддържаме връзка. Не искам да ми дава пари, нямам нужда от тях. Имам стипендия, работя, самостоятелна съм.

— Прави го от чувство за вина, Дениз. Напусна ни, когато ти беше съвсем малка.

— Знам, мамо, и с това слагаме точка на този разговор. Хайде да отиваме на вечеря.

— Казвала ли съм ти колко се гордея с теб?

— Най-малко веднъж седмично. И аз се гордея с теб.

Вечеряха в „Зола“ — популярен ресторант в красива стара сграда наблизо. Дениз беше резервирала маса навън и двете се настроиха за дълга вечеря — имаха да наваксват. Поръчаха си по още една чаша вино, салата и риба. По настояване на Джери Дениз й разказа за лекциите и за работата си в лабораторията, като използва непонятни за майка й научни термини. Влечението си към точните науки беше наследила от баща си, а любовта си към историята и литературата — от майка си.

По средата на вечерята Джери съобщи сериозно:

— Имам да ти кажа нещо важно.

— Бременна ли си?

— Това е биологично невъзможно по ред причини.

— Шегувам се, мамо.

Дениз подозираше, че важната новина е свързана с убийството — тема, която рядко засягаха.

— Разбрах. — Джери остави вилицата и взе чашата, сякаш имаше нужда да се подкрепи. — Аз… знам кой е убил баща ми.

Дениз спря да дъвче и я изгледа невярващо.

— Точно така — продължи Джери. — Търсих го двайсет години и накрая го открих.

Все още безмълвна, Дениз отпи глътка вино. Кимна на майка си да продължи.

— Уведомих властите и може би кошмарът най-сетне ще свърши.

Дениз въздъхна дълбоко и продължи да кима, но с мъка намираше думите.

— И аз трябва да съм на седмото небе от тази новина, така ли? Извинявай, но не знам как да реагирам. Има ли някакъв шанс да го арестуват?

— Така мисля. Да се надяваме и да се молим.

— Къде е той?

— В Пенсакола.

— Но това е страшно близо до Мобил!

— Близо е.

— Не ми казвай името му, моля те. Не съм готова да го чуя.

— На никого не съм го казала, само на властите.

— Към полицията ли се обърна?

— Не. Във Флорида има и други разследващи служби. Те вече се заеха със случая. Допускам, че много скоро ще уведомят полицията.

— Имаш ли доказателства? Железни доказателства, както се казва.

— Не. Опасявам се, че ще бъде трудно да се докаже, и това страшно ме тревожи.

Дениз допи чашата си на един дъх. Сервитьорката се случи наблизо и Дениз си поръча още една чаша. Озърна се и зашепна:

— Добре, мамо, как ще го разобличат, след като няма доказателства?

— Не знам всички отговори, Дениз. Това е работа на полицията и прокурорите.

— Значи ще има шумен съдебен процес, така ли?

— Надявам се. Няма да спя спокойно, докато той не бъде осъден и не влезе в затвора.

Дениз често се тревожеше заради нейната обсесия от убиеца. Алфред смяташе, че сестра му е на крачка от лудостта. Такава маниакална обсебеност от нещо, особено от нещо толкова травмиращо като убийството, не беше здравословна.

Дениз и Алфред бяха обсъждали въпроса през годините, макар и не напоследък. Тревожеха се за Джери, но бяха безсилни да я променят.

Останалите роднини избягваха темата за убийството.

— Ще се наложи ли да свидетелстваш в съда? — Тази мисъл видимо притесняваше Дениз.

— Вероятно. Обикновено първият свидетел, който щатът призовава, е член на семейството на убития.

— А готова ли си за такова нещо?

— Да, напълно готова съм да се срещна с убиеца в съда. Не бих пропуснала нито дума от този процес.

— Няма да те питам как си го открила.

— Дълга и заплетена история. Някой ден ще ти я разкажа, но не сега. Да се насладим на мига и да се насочим към по-радостни мисли. Просто реших, че сигурно би искала да знаеш.

— Каза ли на Алфред?

— Още не, но скоро ще се наложи.

— Би трябвало да съм доволна. Новината е добра, нали?

— Само ако го осъдят.

Съботната сутрин започна късно с кисело мляко на канапето, на което Джери щеше да спи през уикенда, и двете останаха по пижами до ранния следобед. Чак тогава взеха душ и излязоха, най-напред на кафе на Хюрън Стрийт. Беше великолепен пролетен ден, поседяха на слънце, увлечени в разговори за живота, бъдещето, модата, телевизионни предавания, филми, момчета и каквото още им хрумнеше. Джери се наслаждаваше на времето, прекарано с Дениз, съзнаваше колко безценни са тези мигове. Дъщеря й се превръщаше в умна и амбициозна млада жена с обещаващо бъдеще, което сигурно щеше да я отведе далече от Мобил, където тя и бездруго никога не беше живяла.

Дениз пък се притесняваше, че животът се изплъзва между пръстите на майка й и тя няма с кого да го сподели. На четиресет и шест все още беше красива и сексапилна, но се беше посветила на каузата да постигне възмездие за убийството на баща си. Заради своята фикс идея не можеше да поддържа нито романтична връзка, нито дори приятелство. През целия ден избягваха тази тема.

В събота Правният факултет беше домакин на турнир по софтбол с двойна елиминация, в който участваха десет отбора. Дениз седна зад волана на малката си мазда и двете с майка й пристигнаха в спортния комплекс. Разтовариха от багажника столове и хладилна чанта и си намериха място под едно дърво, близо до загражденията на лявото поле. Линк веднага ги забеляза и седна при тях на одеялото за пикник. Изпи една бира преди мача — повечето играчи пиеха дори на игрището — и Джери го разпита за бъдещите му планове. Мечтаел да работи в Министерството на правосъдието, а после да мине към частна практика. Не му се щяло да влиза в месомелачката на големите адвокатски фирми, искал да се занимава с дела, свързани с гражданските права на хората с увреждания. Баща му преживял трудова злополука и бил прикован към инвалидния стол.

Колкото повече Джери го наблюдаваше в присъствието на дъщеря си, толкова повече се убеждаваше, че Линк е нейното бъдеще. И нямаше нищо против. Той беше очарователен, умен, съобразителен и очевидно бе влюбен в Дениз.

Когато Линк отиде да се включи в играта, Дениз каза:

— Добре, мамо, искам да разбера как успя да откриеш онзи тип.

— Кой тип?

— Убиеца.

Джери се усмихна, поклати глава и накрая попита:

— Цялата история ли?

— Да. Искам да я чуя.

— Ще отнеме известно време.

— Какво друго да правим през следващите няколко часа?

— Добре.