Списъкът на съдията

18

Джери не беше подготвена за следващия етап от живота си. Повече от двайсет години я крепеше мечтата да намери убиеца на баща си и да му потърси сметка. Трудно разбра кой е, но го направи с решимост и упорство, които нерядко я изненадваха. Да го обвини обаче беше нещо съвсем различно. Изпитваше ужас да посочи с пръст Рос Баник не защото се опасяваше, че ще сбърка, а защото се боеше от самия него. И все пак го направи.

Беше подала жалбата си в официална агенция, учредена да разследва провинили се съдии, и сега всичко зависеше от Комисията по съдийска етика. Джери не беше сигурна какво да очаква от Лейси Столц и КСЕ, но случаят беше на нейното бюро. Ако нещата се развиеха по план, Лейси щеше да задвижи залавянето и съдебното преследване на един човек, който не излизаше от главата на Джери.

През дните след последната си среща с Лейси тя установи, че не е в състояние да подготвя лекциите си, нито да прави проучването за книгата си, нито да се среща с малкото приятели, които имаше. Посети психотерапевта си два пъти и се оплака, че се чувства депресирана, самотна, незначителна. Пребори се с изкушението да се върне онлайн и да се разтърси из старите престъпления. Постоянно поглеждаше телефона си в очакване на обаждане от Лейси и едва овладяваше импулса си да й изпраща имейли през час.

На десетия ден Лейси й се обади и двете поговориха няколко минути. Нямала новини. С екипа й още проучвали материалите, планирали как да действат и тъй нататък. Джери рязко прекъсна разговора и излезе на разходка.

Оставаха трийсет и пет дни, а явно нищо не се случваше. Поне в Комисията по съдебна етика.

Според регистъра на данъчната служба на окръг Навес през май 2012 г. Рос Баник беше купил на старо светлосив пикап „Шевролет“, произведен през 2009-а. Карал го беше известно време и го беше продал миналия ноември, един месец след убийствата на Върно и Дънуди. Купувачът беше търговец на автомобили втора ръка, който го беше препродал на някой си Робърт Трейгър, сегашния му собственик. Дарън замина за Пенсакола и намери господин Трейгър, който му обясни, че вече не притежава пикапа. В новогодишната нощ пиян шофьор не спрял на знак „Стоп“, блъснал се в него и премазал дясната страна на пикапа. Той уредил въпроса със застрахователната компания „Стейт Фарм“, продал го за скрап и благодарил на съдбата, че е жив. Докато двамата пиеха студен чай на предната веранда, госпожа Трейгър намери снимка на мъжа си и на внука им, които с въдици в ръце позираха до сивия пикап. Дарън я засне със смартфона си и я изпрати на инспектор Нейпиър в Билокси, който отпътува за Нийли и я показа на единствения очевидец.

В имейла си до Лейси Нейпиър пишеше лаконично:

Продължиха да ровят и научиха, че Баник обича да кара пикапи. През последните петнайсет години беше купил и продал най-малко осем – различна марка, модел и цвят.

Защо му трябваха на един съдия толкова много пикапи?

В момента той караше форд експлорър от 2013 г., купен на лизинг от местен търговец.

В понеделник, 31 март, тринайсетия ден от срока за преценка на случая, Лейси и Дарън излетяха за Маями, където наеха кола и се отправиха на юг през Флорида Кийс към град Маратон с население от 9000 души. Преди две години пенсионираният адвокат Пери Кронк бил намерен мъртъв, пребит и удушен на рибарската си лодка, която се носела без посока в плитчините край резервата за чапли. Черепът му бил строшен, навсякъде имало кръв, причината за смъртта била удушаване с найлоново въже, пристегнато около врата му толкова силно, че разкъсало кожата. Нямаше свидетели, нито заподозрени, нито улики. Разследването все още се водеше активно, затова не се оповестяваха почти никакви подробности.

Частният детектив на Джери, Кени Лий, не успя да намери снимки от местопрестъплението в базата данни на ФБР.

Полицейският участък в Маратон беше територия на началник Търнбул, който бе дошъл от студения Мичиган уж за кратко, но бе останал завинаги. Наред с другите си задължения той поемаше и разследванията на убийствата.

Посрещна Лейси и Дарън сърдечно, но с подозрение и подобно на шериф Блек в Билокси веднага направи уточнението, че двамата не са ченгета.

— Не претендираме, че сме — увери го Лейси с мила усмивка. — Ние разследваме жалби срещу съдии, а тъй като в този щат те са хиляда, обикновено сме доста заети.

Всички се засмяха нервно. Така е то, нечестните съдии трябва да бъдат спипани.

— Защо се интересувате от убийството на Кронк? — попита Търнбул.

На Дарън отново му беше заръчано да мълчи. Шефката му щеше да говори, само тя. Двамата бяха репетирали версията си и смятаха, че звучи правдоподобно.

— Просто рутинна проверка — каза Лейси. — Работим по новопостъпила жалба срещу съдия от Маями и попаднахме на подозрение за незаконна дейност, свързана с покойния господин Кронк. Случайно да сте го познавали?

— Не. Живеел е в „Граси Кий“. Знаете ли къде е?

— Не.

— Това е скъп затворен комплекс до един залив северно от тук. Обитателите му не общуват много с външния свят. Цените там са непосилни за мен.

— Убийството е станало преди две години. Имате ли заподозрени?

Шефът на полицията се изсмя, като че ли идеята да има сносна следа по случая беше невъобразимо комична. Овладя се бързо и каза:

— Не съм сигурен, че трябва да отговоря на този дързък въпрос. Накъде биете?

— Вършим си работата, началник Търнбул.

— Колко поверителен е този разговор?

— Напълно. Нищо няма да спечелим, ако го огласим. Работим за щата Флорида и наше задължение е да разследваме обвинения за извършени престъпления. Също като вас.

Началникът се замисли над думите й. Напрегнатите му очи се стрелкаха от единия към другия. Накрая си пое дълбоко дъх, отпусна се и каза:

— Да, в началото на разследването имахме заподозрян, поне смятахме, че сме надушили следа. Винаги сме допускали, че убиецът е пристигнал с лодка. Заварил е Кронк сам — бил излязъл да лови червен горбил, любимото му занимание. В сандъчето с лед вече имало няколко риби. Жена му каза, че тръгнал в седем сутринта, настроен за приятен ден. Обиколихме всички кейове в радиус от осемдесет километра и проверихме данните за наетите лодки. — Началникът замълча, колкото да извади очила за четене от джоба на ризата си и да отвори някаква папка. Прегледа я набързо и намери точната цифра. — В онази сутрин били наети двайсет и седем лодки, все от рибари, разбира се. Убийството е станало на пети август, в разгара на сезона за улов на червен горбил, нали разбирате?

— Естествено. — Лейси за пръв път чуваше за тази риба.

— Проверихме всичките двайсет и седем имена. Отне ни известно време, но това ни е работата. Един се оказа осъден престъпник, лежал известно време в затвора за нападение над федерален агент. Гадно копеле. Въодушевихме се и му отделихме известно време, но накрая алибито му се потвърди.

Лейси се съмняваше, че Рос Баник е имал неблагоразумието да наеме лодка от близко място малко преди да убие Пери Кронк, след като го е преследвал повече от двайсет години, но се престори на силно заинтригувана. След като прекара петнайсет минути с началник Търнбул и разбра как действа, не остана доволна.

— Потърсихте ли помощ от щатската полиция?

— Разбира се. Незабавно. Знаете, че те са професионалисти. Направиха аутопсията, изследваха пробите, свършиха по-голямата част от предварителното разследване. Работехме с тях рамо до рамо. Чудесни момчета, много ми харесаха.

Радвам се за теб!

— Може ли да прегледаме досието? — попита любезно тя.

Той сбърчи чело, свали очилата си с отривист жест и задъвка едната дръжка, вперил в Лейси гневен поглед, все едно се бе поинтересувала още ли правят секс с жена му.

— Защо? — сопна се той.

— В този случай може да има нещо, свързано с нашето разследване.

— Не разбирам. Тук имаме убийство, а при вас има провинил се съдия. Каква е връзката?

— Не знам, господин Търнбул, още проучваме, както често правите и вие. Просто разследваме добросъвестно, нищо повече.

— Не мога да ви дам досието, съжалявам. Вземете съдебна заповед и с радост ще ви помогна, но иначе не.

— Ясно. — Лейси сви рамене, сякаш се отказваше. Нямаше за какво повече да говорят. — Благодаря ви за отделеното време.

— Моля.

— Ще се върнем със съдебна заповед.

— Чудесно.

— Един последен въпрос, ако не възразявате.

— Питайте.

— Въжето, използвано от убиеца, фигурира ли сред доказателствата?

— И още как. При нас е.

— Разгледахте ли го добре?

— Как не? Това е оръжието на престъплението.

— Можете ли да ми го опишете?

— Мога, но няма. Върнете се със съдебна заповед и тогава.

— Обзалагам се, че е найлоново, дълго около метър, с двойна оплетка, много тънко корабно въже в синьо и бяло или в зелено и бяло.

Той отново сбърчи чело и ченето му увисна. Облегна се назад и сключи ръце зад тила си.

— Да му се не види!

— Познах ли? — попита Лейси.

— Да, абсолютно. Явно не за пръв път се сблъсквате с този тип.

— Може би. Може би имаме заподозрян. Не мога да говоря за него сега, но вероятно ще мога следващата седмица или следващия месец. От един отбор сме, началник Търнбул.

— Какво ви трябва?

— Искам да видя досието, нищо повече. Всичко си остава поверително.

Търнбул скочи на крака и каза:

— Последвайте ме.

Два часа по-късно паркираха до едно малко пристанище и се качиха с новия си приятел Търнбул на десет метровата патрулна моторница с надпис „Полиция“ от двете страни. Капитанът беше старо ченге, което ги посрещна с „добре дошли на борда“, все едно потегляха на круиз. Лейси и Дарън седнаха коляно до коляно на пейка откъм десния борд и се наслаждаваха на плаването по гладката като стъкло вода. Търнбул се настани до капитана и двамата се заговориха на неразбираем полицейски жаргон. Петнайсет минути след началото на пътуването моторница намали скорост и почти спря.

Търнбул се приближи до носа и посочи към водата.

— Някъде тук са го намерили. Доста е отдалечено, както виждате.

Лейси и Дарън се изправиха и огледаха мястото — вода, докъдето поглед стигаше. Най-близкият бряг беше на около миля и беше осеян с едва различими къщи. Наоколо нямаше друг плавателен съд.

— Кой го е намерил? — попита Лейси.

— Бреговата охрана. Съпругата му се разтревожила, когато не се прибрал, и ни позвъни. Намерихме пикапа и ремаркето му на пристанището и решихме, че още не се е върнал. Обадихме се на бреговата охрана и те започнаха издирване.

— Подходящо място за убийство — обади се Дарън за пръв път този ден.

Търнбул изпъшка и каза:

— Направо идеално, ако питате мен.

Той беше купил лодката година по-рано, когато начерта големия си план. Не беше бог знае каква, съвсем не толкова хубава като тази на набелязаната жертва, но целта му не беше да впечатлява. За да не се занимава с ремарке, паркиране и всякакви подобни затруднения, той си нае място на пристанище южно от Маратон. Така избягваше нуждата да наема лодка. По-късно щеше да се отърве от своята заедно с малкия апартамент близо до пристанището — надяваше се да ги продаде на печалба. След като се установи, без да се запознава с никого, той започна да излиза в открито море за риба и постепенно това му хареса много. Освен това следеше мишената си — целта на живота му в момента.

Лесно подправи документите, необходими за покупката на лодката, сметката в местната банка, нотариалния акт, разрешителното за риболов, разписките за местните данъци и за горивото. Тези документи бяха детска игра за човек със сто банкови сметки, който купуваше и продаваше най-различни неща ей така, за забавление.

Един ден срещна случайно Кронк на пристанището и се приближи достатъчно, за да го поздрави. Кучият му син не отговори. Навремето се славеше като негодник и явно не се беше променил. Добре че не го назначи в онази правна кантора.

Същия ден той наблюдава как Кронк разтоварва лодката си от ремаркето, купува гориво, подрежда въдиците и примамките, а накрая потегля твърде бързо и оставя бяла следа. Ама че задник! Проследи го отдалече, а разстоянието непрекъснато се увеличаваше, защото двигателите на Кронк бяха по-мощни. Когато старият негодник си намери място, спря и започна да хвърля въдиците, той продължи да го наблюдава с бинокъла. Два месеца по-рано се беше приближил с лодката си и се беше престорил, че двигателят му не работи, за да помоли за помощ. Кронк, какъвто си беше проклет, го заряза на една миля от брега.

Във въпросния ден Кронк се беше съсредоточил в риболова, когато той доплава до лодката му. Щом го забеляза толкова наблизо, старецът застина и впери в него гневен поглед, все едно е пълен идиот.

— Ей, пълня се с вода — провикна се той и се доближи още.

Кронк сви рамене, сякаш да каже: „Проблемът си е твой“, и остави въдицата си. Когато лодките се удариха, изръмжа:

— Какво, по дяволите…

Последните му думи. Беше на осемдесет и една години, силен за възрастта си, но малко по-бавен.

Убиецът бързо уви въжето си около кнехта, скочи на лодката на Кронк, извади Оли, тръсна я два пъти, фрасна с оловната топка главата на Кронк отстрани и му разби черепа. Обожаваше този звук. Удари го отново, макар да не беше необходимо. Измъкна найлоновото въже, намота го два пъти около врата му, притисна с коляно горния край на гръбнака му и затегна примката.

Той продължи да пристяга въжето и каза:

— Честито ви бляскаво бъдеще, господин Кронк.

Бяха минали двайсет и три години, но още го болеше от унижението. Още усещаше жилото. Всеки друг стажант през онова лято получи предложение за работа. Сливането така и не се състоя. Някой, несъмнено друг стажант гадняр, беше пуснал слуха, че Баник не си пада по момичета.

Той завърза въжето на двоен кръстовиден възел и минута-две се любува на сръчността си. Озърна се и видя, че най-близката яхта е на миля от тях и плава към открито море. Грабна въжето на своята лодка и я придърпа по-наблизо, после се гмурна във водата, за да измие евентуалните кървави пръски.

— Честито ви бляскаво бъдеще, господин Кронк.

Година по-късно той продаде лодката и апартамента си със скромна печалба. И двете сделки бяха сключени на името на Робърт Уест, един от трийсет и четиримата души с това име в щата.

Обожаваше тази игра с псевдонимите.