Списъкът на съдията

13

Докато дебнеше Рос Баник, Джери си напомняше едно важно предположение: че той е най-търпеливият убиец на света. Беше чакал пет години да убие баща й, девет — да убие журналиста, двайсет и две — да убие Кронк, и почти четиринайсет — да убие командира на скаутския си отряд. За да намери точката, където пътят му се пресичаше с този на Лани Върно, ако изобщо се пресичаше, щеше да й е нужно обичайното мъчително ровене в планина от документи назад през годините, дори през десетилетията.

Тя беше щатен преподавател, който изнасяше лекции три дни седмично и имаше относително редовно работно време. Книгата, която пишеше, трябваше да е готова много отдавна. Успяваше да работи толкова, колкото да задоволи изискванията на декана и студентите, но беше твърде погълната от престъпленията, за да стане блестящ преподавател като баща си. Беше разведена и привлекателна, но нямаше време дори да помисли за романтична връзка. Дъщеря й се справяше добре с магистратурата си в Мичиган, двете се чуваха по телефона или си пишеха през ден. Почти нищо друго не отвличаше вниманието на Джери от нейната, цел, от нейната мисия. Работеше с часове всяка вечер и рано сутрин, проверяваше улики, проучваше налудничави теории, стигаше до задънена улица и прахосваше безкрайно много време. Пропилявам си живота, повтаряше си тя отново и отново в самотата си.

Джери допускаше, че като бояджия, който обикаля различни обекти, Върно не си е правел труда да гласува, но въпреки това се поразтърси из избирателните списъци в окръзите Чавес, Ескамбия и Санта Роса. Намери двама души с името Лани Л. Върно. Единият беше твърде стар, другият — вече покойник. В регистъра на превозните средства откри още един, но той беше все още жив.

Онлайн локаторите — и безплатните, и скъпите — откриха петима души на име Лани Върно в Северозападна Флорида. Очевидният проблем беше, че Джери нямаше нито представа, нито начин да разбере дали нейният Лани Върно е живял там и ако е живял, кога се е преместил. Със сигурност не беше живял там към датата на убийството си. Според лаконичния полицейски доклад, който Кени Лий бе извадил от базата данни на ФБР, партньорката на Върно твърдяла, че двамата са „заедно“ по-малко от две години и живеят в каравана край Билокси.

Ако бе имал бракове, сигурно бе минал през бракоразводни дела. Джери прекара часове в интернет, ровейки из архивите на Флорида, но не намери нищо полезно. Ако Върно имаше деца някъде из страната, вероятно бе срещал проблеми с тяхната издръжка, но съдебните регистри не й разкриха нищо. На тях и бездруго не можеше да се разчита — Джери го знаеше прекрасно като детектив ветеран с повече от двайсетгодишен опит. Голяма част от полезната информация беше строго поверителна.

Нямаше осъдени престъпници на име Лани Върно, поне не във Флорида; не беше и страна по граждански дела. За късмет обаче, градската полиция на Пенсакола беше дигитализирала архива си още преди десетилетие, затова в облака бяха качени данни за арести и стари съдебни дела отпреди трийсет години. В два и половина през нощта, докато пиеше поредната си диетична кола, й попадна сведение за ареста на Лани Л. Върно през април 2001 г. Беше обвинен във въоръжен опит за нападение. Внесъл 500 долара гаранция и излязъл на свобода. Джери се зае да сверява данните от ареста със съдебните дела и намери още информация. На 11 юни 2001 г. Върно беше оправдан от градския съд на Пенсакола. Делото беше приключено.

Тя изчисли, че по онова време Рос Баник е бил на трийсет и шест години и от десет е практикувал право в областта. Възможно ли бе пътищата им да са се пресекли? Вероятността не беше никак голяма, но в света на Джери това важеше за всичко.

Тя избра частен детектив от Мобил, който твърдеше, че е от Атланта или откъдето се налагаше за целите му. Ако се вярваше на информацията в интернет, публикувана от евтина траурна агенция, малобройните роднини на Върно го бяха погребали близо до Атланта.

Джери мразеше да плаща на частни детективи, но често нямаше друг избор. Почти всички полицейски инспектори бяха бели мъже и не гледаха с добро око на жени, които се ровят из стари досиета, особено цветнокожи жени. Работеха в мъжки свят и колкото по-бял, толкова по-добре. Повечето пари, които Джери успяваше да задели, отиваха за частни детективи, които изглеждаха и говореха поразително сходно с ченгетата, с които тя си имаше вземане-даване.

Детективът се казваше Роли Тейбър, бивш полицай. Вземаше по 150 долара на час, беше делови и приемаше нейната измислена самоличност. Тя не за пръв път го наемаше и й харесваше как работи. Тейбър отиде в Пенсакола, посети полицейското управление и успя да омае с приказки една цивилна служителка там, за да се добере до склад през няколко преки, където съхраняваха всичко старо. Предимно доказателства — улики, представени пред съда, резултати от изследвания при дела за изнасилване, хиляди най-различни конфискувани оръжия, — но и непотърсени вещи, а също и дълги редици високи шкафове, пълни с безброй стари досиета. Възрастен човек с избеляла полицейска униформа го посрещна на рецепцията и го попита какво иска.

— Казвам се Дънлап, Джеф Дънлап — каза Тейбър.

Докато човекът записваше името му върху един лист, той погледна табелката на ревера му. Сержант Мак Фалдо. Сигурно работеше тук от петдесет години и не помнеше в кой момент е престанало да му пука.

— Документ за самоличност? — изсумтя Фалдо.

Тейбър имаше впечатляваща колекция от документи за самоличност. Извади портфейла си и измъкна от него шофьорска книжка на името на Джеф Дънлап, който — истинският Дънлап — живееше скромно и в блажено неведение в градчето Кониърс, близо до Атланта. Ако сержантът си направеше труда да провери, което надали би му хрумнало някога, щеше да намери действителна личност с действителен адрес и незабавно да изгуби интерес. Фалдо обаче беше толкова апатичен, че дори не сравни снимката от шофьорската книжка с физиономията на Дънлап.

— Трябва да го снимам — промърмори той.

Затътри се към допотопен ксерокс, позабави се пред него и се върна с шофьорската книжка.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита той с тон, който подсказваше, че каквото и да е, ще му наруши спокойствието.

— Търся съдебно дело отпреди тринайсет години. Човекът се казва Лани Върно, бил е арестуван, но градският съд го е оправдал. Убит е преди няколко месеца в Билокси и семейството му ме нае да се поразтърся в миналото му. Живял е тук известно време, може да има и дете. Доста е скитосвал.

Тейбър подаде компютърна разпечатка с името на Лани Л. Върно, номера на социалната му осигуровка, дата на раждане и дата на смъртта. Не беше официален документ, но Фалдо го прие.

— Кога точно?

— През юни две и първа.

Старецът притвори клепачи, като че се канеше да дремне, после кимна към вратата.

— Чакайте ме ей там.

Тейбър мина през вратата и последва стареца към друго помещение, подобно на пещера и натъпкано с още картотеки. На всяко чекмедже имаше етикет с месеци и години. Фалдо спря пред това за 2001 г., пресегна се, издърпа го рязко и го извади цялото.

— Юни две хиляди и първа — изломоти той. Занесе го на дълга прашна маса и каза: — Ето, забавлявайте се.

Тейбър се озърна и попита:

— Досиетата не са ли вече качени в интернет?

— Не всички. Това са делата, които са приключили в полза на обвиняемия. Ако е издадена присъда, досието трябва да е в архива. А тези тук, господин Дънлап, трябва да бъдат изгорени.

— Ясно.

Фалдо беше изморен още когато дойде на работа, а сега вече се чувстваше изтощен.

— Никакви снимки. Ако ви трябват копия, аз ще ги направя. По долар на страница.

— Благодаря.

— Няма за какво.

Фалдо се отдалечи и го остави сам сред един милион безполезни папки.

В чекмеджето върху масата имаше най-малко сто досиета, подредени по дати. След броени минути Тейбър намери 12 юни, прегледа папките по азбучен ред и извади тази на Лани Л. Върно.

Вътре бяха забодени няколко листа. Първият беше озаглавен „Доклад за престъпление“ и в него полицай Н. Озмънт беше написал:

Някой беше заличил името на предполагаемата жертва с дебел черен маркер.

Вторият лист беше озаглавен „Доклад за арест“ и на него имаше снимка на Върно от градския арест, адреса, телефона и номера на социалната му осигуровка. Пишеше, че работи на свободна практика и че в досието му има само едно обвинение за шофиране в нетрезво състояние.

Третият лист беше копие от договора с фирма „ААА Бейл“ за изплащане на гаранция в размер на 500 долара.

Четвъртият лист беше озаглавен „Резюме на съдебно решение“, но беше празен.

През следващите няколко минути Тейбър разлистваше другите досиета в чекмеджето и разглеждаше резюметата. Всяко представляваше стандартен формуляр, попълнен и съдържащ основната информация за делото, включително имената на съдията, прокурора, обвиняемия и адвоката му (ако имаше такъв), жертвата, свидетелите и веществените доказателства. Намери пълен съдебен формуляр във всяко друго досие. Кражба в магазин, заплаха за саморазправа, кучета без каишки, нарушаване на обществения ред, пиянство, псувни, непристойно разголване, домашно насилие и какво ли още не. Чекмеджето беше пълно с всякакви обвинения — до едно, останали недоказани в съда.

Табела предупреждаваше: „Забранени са снимането и копирането на документи“.

Кой освен той и клиентката му би искал копия или снимки, позволени или не?

Занесе папката на рецепцията и отново обезпокои Фалдо.

— Може ли да ми преснимате тези четири страници?

Фалдо почти се усмихна, докато се надигаше, и закрета към него.

— По долар на копие — повтори той и взе папката.

Тейбър го наблюдаваше как методично откопча четирите листа, копира ги, отново ги постави в папката и се върна на гишето. Детективът му подаде петдоларова банкнота, но на Фалдо такива не му минаваха.

— Само с кредитна карта.

— Не използвам кредитни карти — отговори Тейбър. — Още преди години фалирах и се отказах от тях.

Това вече сериозно обърка Фалдо и той се намръщи, все едно коремът го присвиваше.

— Не приемаме пари в брой, съжалявам.

Четирите копирани страници лежаха върху плота, ненужни и нежелани от никой друг на този свят.

Тейбър остави банкнотата, взе копията и попита:

— Да прибера ли папката?

— Не, аз ще я прибера. Това ми е работата.

И то важна работа!

— Благодаря.

— За нищо.

Вече в колата си детективът звънна на Джери, но веднага беше препратен към гласовата й поща. Влезе в едно кафене и уби малко време, като направи снимки на четирите документа и й ги изпрати. След третата чаша кафе тя най-сетне му се обади. Той й описа какво е намерил и как изглеждат другите досиета. Очевидно досието на Върно беше цензурирано.

— Полицай Н. Озмънт още ли работи там? — попита тя.

— Не, проверих.

— В досието споменава ли се друго име? Освен Върно и Озмънт.

— Само те.

— Е, това улеснява следващата ни стъпка. Опитай се да намериш този Озмънт.

Джери беше в кабинета си в университета и бе оставила вратата отворена, за да може студентите да се отбиват свободно за консултации, но всъщност седеше сама, дъвчеше салата и пиеше диетично безалкохолно. Трудно й беше да се храни, когато коремът й се свиваше, както всеки път, щом трябваше да плаща по 150 долара на час за нещо, което нямаше представа колко ще продължи. Развълнува се от новината, че документите са цензурирани. Напомни си, че все още не знае дали Лани Върно от Пенсакола е човекът, убит в Билокси, и призна мислено, че шансовете да се окаже така са твърде нищожни. В страната имаше деветдесет и осем души с името Лани Върно.

И все пак може би фактите щяха да наклонят везните в нейна полза. Като виден член на съдийската колегия, съдия Баник несъмнено можеше да изисква стари съдебни досиета и доказателства. И сигурно се ползваше с уважение в полицията. А като човек на изборна длъжност, той се нуждаеше от подкрепата на нейните служители на всеки четири години. И вероятно имаше свободен достъп до многобройните им протоколи и процедури.

Лани Върно, бояджия, да извади пистолет на Рос Баник — важен адвокат, преди тринайсет години? И да спечели делото?

Както обикновено, Джери прегледа няколко вестника, докато обядваше. Правеше същото на закуска и на вечеря. И намери нещо интересно в „Талахаси Демократ“. Най-долу на шеста страница от раздела за местни новини имаше сводка за държавната администрация. На последно място бе публикувана информация, която явно никой не намираше за особено важна: Лейси Столц беше назначена за временно изпълняващ длъжността директор на Комисията по съдийска етика на мястото на Шарлот Баскин, която губернаторът беше номинирал да оглави Комисията по хазарта.