Светлина в пукнатините

ДЕВЕТА ГЛАВА

Арман излезе навън в ясната студена нощ. Снеговалежът отдавна бе спрял и небето беше безоблачно. Минаваше полунощ и докато детективът стоеше и дълбоко вдишваше чистия въздух, лампичките по дърветата угаснаха.

Главният инспектор и Хенри бяха единствените живи души в тъмнината. Гамаш отправи поглед към небето, където звездите бавно изгряха. Коланът на Орион. Голямата мечка. Полярната звезда. И още милиони други ярки точици. Бяха съвсем ясни, но сега, чак сега. Светлината се виждаше само в тъмното.

Гамаш установи, че не е сигурен какво да направи и къде да отиде. Можеше да се върне в Монреал, макар че беше уморен и предпочиташе да не пътува. Не бе запазил стая в пансиона обаче, защото с пристигането си в Трите бора бе решил да отиде направо у Мирна. А сега минаваше полунощ и пансионът тънеше в мрак. Едва можеше да различи силуета на някогашната пощенска станция на фона на горите в далечината.

Но докато гледаше към сградата, приглушена светлинка изгря зад завесите на един от прозорците на горния етаж. Няколко мига по-късно я последва друга, този път долу. Накрая видя как през прозорчето на входната врата се процеждат лъчи, а после и самата врата се отвори. На прага се очерта силуетът на едър мъж.

— Ела, момче, ела! — разнесе се глас и Хенри обтегна каишката си.

Гамаш я пусна и немската овчарка се втурна по пътечката, покатери се по стъпалата и се хвърли в обятията на Габри.

Когато главният инспектор стигна до входа на пансиона, Габри със залитане се изправи на крака.

— Добро момче! — Той прегърна по-възрастния мъж. — Влизайте. Задникът ми ще замръзне. Не че му е излишно.

— Как разбрахте, че сме тук?

— Мирна се обади. Каза, че сигурно ще ви трябва стая. — Габри огледа неочаквания гост. — Все пак искате да отседнете, нали?

— Много искам — призна главният инспектор и това бе самата истина.

Габри затвори вратата зад тях.

Жан Ги Бовоар седеше в колата си и се взираше в затворената врата. Беше се навел. Не чак толкова, че да изчезне напълно, но достатъчно, за да изглежда, че се опитва да бъде дискретен. Всичко това бе преднамерено и някъде дълбоко в замъгленото си съзнание Бовоар знаеше, че освен това е унизително.

Но вече не му пукаше. Просто се надяваше Ани да погледне през прозореца си. Да разпознае колата му. Да го види вътре. Да отвори вратата.

Искаше…

Искаше…

Искаше отново да почувства как я притиска в прегръдките си. Да вдъхне аромата й. Искаше да я чуе как прошепва: "Всичко ще бъде наред".

Но най-много от всичко искаше да повярва в това.

— Мирна сподели, че Констанс е изчезнала — каза Габри и се пресегна да вземе закачалка за палтото на Гамаш. Взе връхната дреха на главния инспектор и застина. — Заради нея ли дойдохте?

— Боя се, че да.

Габри се поколеба само секунда, преди да попита:

— Мъртва ли е?

Детективът кимна.

Габри притисна палтото към себе си и се втренчи в Гамаш. Изгаряше от желание да зададе още въпроси, но не го направи. Виждаше колко е изтощен гостът му. Затова просто закачи дрехата и тръгна към стълбището.

Гамаш последва огромния полюшващ се халат нагоре по стъпалата.

Габри го поведе по коридора, докато не спряха пред позната врата. Щракна ключа на осветлението и лампите огряха стаята, в която Гамаш винаги отсядаше. За разлика от Габри, тази стая, впрочем и целият пансион, бяха пример за сдържаност. Подът от широки дъски бе покрит с ориенталски килимчета. Леглото от тъмно дърво бе широко и примамливо и бе постлано с чисти бели чаршафи, дебел бял юрган и пухени възглавници.

Нямаше нищо излишно, помещението излъчваше уют. Простичко и приветливо.

— Вечеряли ли сте?

— Не, но ще издържа до сутринта.

Часовникът на нощното шкафче показваше 12.30.

Габри отиде до прозореца и го открехна, за да пусне свеж и хладен въздух в стаята, сетне дръпна завесите една към друга.

— В колко часа искате да ви събудя?

— Шест и половина твърде рано ли е?

Габри пребледня:

— Ни най-малко. Винаги сме будни по това време. — На вратата се спря. — Имате предвид шест и половина вечерта, нали?

Гамаш остави багажа си на пода до леглото.

— Merci, patron — усмихна се, като задържа погледа на Габри за миг.

Преди да се преоблече, Гамаш забеляза Хенри, който бе застанал до вратата.

Главният инспектор стоеше в средата на стаята и поглеждаше ту към топлото меко легло, ту към кучето.

— О, Хенри, надявам се, че не искаш да излизаме само за да поиграеш — въздъхна и бръкна в чантата, която бе приготвил за домашния си любимец, за да извади топка за тенис и торбичка.

Слязоха тихо по стълбите. Гамаш отново си надяна палтото, ръкавиците и шапката, отключи вратата и двамата поеха в нощта. Не сложи каишка на немската овчарка. Вероятността да избяга беше прекалено малка — Хенри бе едно от най-плахите кучета, които Гамаш бе срещал.

Селото тънеше в пълна тъмнина и очертанията на къщите едва се различаваха на фона на гората. Човек и куче вървяха към селския площад. Гамаш изпита задоволство и мислено изрече благодарствена молитва, когато Хенри спря да си свърши работата. Детективът се наведе и събра в торбичката онова, което Хенри бе оставил на снега. Сетне се изправи и се обърна, за да възнагради четириногия си приятел.

Но кучето го нямаше. Стотици пъти двамата се бяха разхождали заедно и Хенри неизменно бе заставал до Гамаш, вдигнал поглед, пълен с очакване, към стопанина си. "Направих ти подарък, сега ти ми дай моя." Танто за танто.

Но сега, незнайно защо, Хенри го нямаше. Беше изчезнал.

Гамаш се укори за глупавата постъпка и погледна каишката, която държеше в ръка. Дали немската овчарка бе подушила сърна или койот и бе отпратила към гората?

— Хенри! — провикна се главният инспектор. — Ела тук, момче!

Подсвирна и тогава забеляза следите от лапи в снега. Водеха по обратния път и пресичаха улицата, но не по посока на пансиона.

Гамаш се приведе и тръгна тичешком по дирите. Отвъд пътя и през една снежна пряспа се озова на морава. Мина по неразчистена пътека. За втори път в този ден усети как в ботушите му влиза сняг, който се разтапя и попива в чорапите му. Отново подгизнал. Но не го интересуваше. Искаше само да намери Хенри.

Главният инспектор спря. Тъмен силует с огромни уши стоеше и нетърпеливо се взираше във входната врата на една къща. Махаше с опашка. Чакаше някой да го пусне вътре.

Гамаш усети как сърцето му започва да бие по-кротко и пое дълбоко дъх.

— Хенри! — прошепна настойчиво. — Viens ici![26]

Немската овчарка се обърна и го погледна.

"Отишъл е пред грешната къща" — помисли си Гамаш без особена изненада. Макар че кучето имаше огромно сърце, мозъкът му бе с доста по-скромни размери. Главата му бе заета предимно от уши. Всъщност главата му сякаш беше просто поставка за ушите. За щастие, Хенри не се нуждаеше от кой знае колко мозък. Пазеше всички важни неща в сърцето си. Може би с изключение на настоящия си адрес.

— Ела тук! — повика го главният инспектор е жест. Изненада се, че добре дресираният и обичайно послушен Хенри не се отзовава незабавно на командата. — Ще изплашиш хората до смърт.

Но още докато казваше тези думи, главният инспектор осъзна, че Хенри въобще не бе сбъркал. Тръгнал бе точно към тази къща. Немската овчарка познаваше пансиона, но този дом му бе още по-познат.

Тук бе отраснал. Осиновен бе в тази къща като малко кученце и го бе отгледала възрастна дама. Емили Лонпре го бе спасила, бе му дала име и любов. Хенри на свой ред също й бе дал любовта си.

Тук беше — и в известен смисъл винаги щеше да бъде — домът на Хенри.

Гамаш бе забравил, че четириногият му приятел познаваше Трите бора много по-добре от него. Всеки аромат, всяко стръкче трева, всяко дърво, всеки човек.

Главният инспектор сведе поглед към отпечатъците от лапи и ботуши в снега. Пътеката до входната врата на къщата не бе разчистена. Стъпалата, които водеха към верандата, бяха затрупани. Домът бе тъмен. И пуст.

Сигурен бе, че никой не живее тук в момента, а и вероятно през последните години, откакто Емили Лонпре бе починала. Когато Арман и Рен-Мари бяха решили да приберат осиротялото кученце.

Хенри не бе забравил. Или по-скоро, мислеше си Гамаш, докато се изкачваше по заснежените стъпала, за да прибере немската овчарка, познаваше този дом със сърцето си. Хенри стоеше пред вратата и махаше с опашка. Чакаше една отдавна починала жена да го пусне вътре, да му даде бисквитка и да му каже, че е добро момче.

— Добро момче! — прошепна Гамаш в огромните уши, наведе се и закопча каишката за нашийника на Хенри. Но преди да се обърне и да се спусне по стъпалата, главният инспектор надзърна през един от прозорците.

Видя мебели, покрити с чаршафи. Мебели призраци.

Сетне двамата с Хенри слязоха от верандата. Под звездния балдахин човек и куче тръгнаха на бавна обиколка около селския площад.

Единият от тях размишляваше, а другият си спомняше.

Терез Брюнел се надигна на един лакът и хвърли поглед над грамадата в леглото — нейния съпруг Жером — към часовника на нощното шкафче.

Минаваше един през нощта. Отпусна се отново върху чаршафите и се заслуша в равномерното дишане на мъжа си. Завиждаше му за спокойствието.

Зачуди се дали наистина не вниква в сериозността на положението, макар че беше разсъдлив човек и сигурно разбираше всичко.

Може би по-скоро Жером се доверяваше напълно на жена си и на Арман и вярваше, че те знаят какво трябва да направят.

През по-голямата част от съвместния им живот Терез се успокояваше с мисълта, че като лекар от спешно отделение Жером винаги щеше да се притече на помощ. Ако тя или някое от децата се задавеше. Ако някой си удареше главата. Или претърпеше автомобилна катастрофа. Или получеше инфаркт. Той щеше да ги спаси.

Но сега осъзна, че ролите са се разменили. Той разчиташе на нея. Сърце не й даваше да му признае, че не й е ясно как да действа. Обучена бе да се справя с конкретни цели, да преследва недвусмислени резултати. Да разкрие престъпление, да арестува извършителя. Но този път всичко изглеждаше някак мъгляво. Неопределено.

Докато комисар Брюнел се взираше в тавана и слушаше тежкото ритмично дишане на съпруга си, размишляваше, че всичко се свежда до две възможности. Или не бяха засекли Жером в киберпространството. Не го бяха проследили. Беше само мираж.

Или го бяха разкрили. И проследили.

В този случай някой високо в йерархията на Sûretè полагаше огромни усилия да прикрие действията си. И тези усилия не се изчерпваха с един видеозапис, изтекъл в интернет, независимо колко подла бе постъпката.

Терез лежеше в леглото, гледаше тавана и си мислеше немислимото. Ами ако създанието, по чиито следи бяха тръгнали, години наред се бе разраствало и бе чертало планове? Дали търпеливо бе заплитало кроежите си?

На това ли се бяха натъкнали? Дали докато търсеше източника на хакнатото видео, Жером не бе намерил нещо много по-голямо, по-старо и дори по-отвратително?

Погледна към съпруга си и забеляза, че все пак е буден и също като нея се взира в тавана. Терез го докосна по ръката, той се претърколи на една страна и приближи лицето си към нейното.

Хвана и двете й ръце и прошепна:

— Всичко ще бъде наред, та belle[27].

Искаше й се да може да му повярва.

В другия край на селския площад главният инспектор се спря. Завързаният за каишката Хенри търпеливо застана до стопанина си и зачака в студа, докато Гамаш оглеждаше тъмната и пуста къща, където бе израснало кучето. И където го бе завело тази вечер.

В ума му изплува мисъл.

След около минута Гамаш забеляза, че немската овчарка пристъпва с предните си лапи, като че ли се опитва да ги дръпне по-далеч от снега и леда.

— Да вървим, mon vieux[28] — подкани детективът четириногия си приятел и закрачи бързо към пансиона.

В стаята си главният инспектор намери чиния със сочен сандвич с шунка, няколко бисквити и чаша горещ шоколад. Нямаше търпение да се пъхне под завивката и да си хапне вечерята.

Но преди това коленичи и обхвана измръзналите лапи на Хенри с топлите си ръце. Първо едната, после другата. И прошепна в онези големи уши:

— Всичко ще бъде наред.

А Хенри му повярва.