Светлина в пукнатините

ПЪРВА ГЛАВА

Одри Вилньов знаеше, че онова, което си въобразява, няма как да се случи. Беше голяма жена и можеше да направи разлика между реалността и въображението си. Но всяка сутрин, докато шофираше през тунела "Вил Мари" от дома си в Източен Монреал към работното си място, тя виждаше. Чуваше. Усещаше неизбежността.

Първият знак щеше да бъде експлозия от червени светлини, когато шофьорите натиснат рязко спирачките си. Камионът отпред щеше да завие внезапно, гумите му щяха да поднесат и тежката машина щеше да се блъсне странично. Адски писък щеше да отекне в коравите стени, да се стрелне към нея и да я погълне. Клаксони, аларми, спирачки, крещене.

Тогава Одри щеше да види как от тавана се откъсват огромни парчета бетон и повличат след себе си плетеница от метални вени и сухожилия. Щеше да рухне скелетът на тунела, който поддържаше цялата структура. И целия град Монреал.

До днес.

Тогава, тогава… кръгът от дневна светлина в дъното на тунела щеше да се затвори. Като око.

След него — мрак.

И дълго, дълго очакване. Да бъде смазана.

Всяка сутрин и всяка вечер, докато Одри Вилньов минаваше с автомобила си през инженерното чудо, което свързваше двата края на града, структурата се сгромолясваше.

— Всичко ще бъде наред. — Жената се изсмя тихичко на себе си. — Всичко ще бъде наред.

Увеличи звука на радиото и запя в един глас с музиката.

Но по ръцете й, хванали волана, все така лазеха тръпки, дланите й започнаха да изстиват и да се сковават, а сърцето й затуптя бясно. Върху предното стъкло на колата се плисна вълна от киша. Чистачките я отмиха и оставиха след себе си полумесец от мътни ивици.

Колоната от автомобили отпред намали скоростта. После спря.

Очите на Одри се разшириха. Такова нещо не й се бе случвало никога преди. И без това пътуването през тунела бе ужасно преживяване. Но да стои неподвижно в него беше невъобразимо. Мозъкът й се вцепени.

— Всичко ще бъде наред.

Но не можеше да чуе собствения си глас — толкова бе тъничък, че не успяваше да надвие оглушителното бучене в главата й.

Жената заключи вратата отвътре с лакът. Не за да попречи на някого да влезе, а за да не позволи на себе си да излезе. Плах опит да спре непреодолимото си желание да се втурне навън и да бяга, да бяга с писъци, докато не се измъкне от тунела. Стисна волана. Здраво. По-здраво. Още по-здраво.

Стрелна с поглед опръсканата с кал близка стена, тавана, отсрещната стена.

Пукнатините.

Мили боже, пукнатините.

И немарливите опити да бъдат замазани.

Не ремонтирани, а прикрити.

"Това не означава, че тунелът ще рухне" — уверяваше сама себе си.

Но пукнатините се разширяваха и поглъщаха разума й. Всички чудовища от кошмарите й се материализираха и започнаха да изпълзяват и да се протягат към нея през ужасните процепи.

Одри спря музиката, за да се концентрира, изострила вниманието си до краен предел. Колата пред нея се придвижи едва забележимо. И отново спря.

— Давай, давай, давай! — повтаряше умолително.

Но Одри Вилньов беше в капана на ужаса. Нямаше къде да избяга. И ако тунелът беше страшен, онова, което я очакваше в сивия декемврийски ден отвън, беше още по-лошо.

От много дни, седмици, месеци, дори години — ако трябваше да е напълно честна — тя знаеше, че чудовищата съществуват. Живееха в пукнатините на тунелите, в тъмните улички и в спретнати, подредени къщички. Носеха имена като Франкенщайн, Дракула, Марта, Дейвид и Пиер. И почти винаги човек се натъкваше на тях, където най-малко очакваше.

Надзърна в огледалото за обратно виждане и оттам я изгледаха две уплашени кафяви очи. Но в отражението забеляза и своето спасение. Сребърния куршум. Дървения кол.

Красива празнична рокля.

Посветила бе часове наред, за да я ушие. Можеше — трябваше — да прекара това време в опаковане на коледни подаръци за съпруга и дъщерите си. Да пече курабийки във формата на звездички, ангели и весели снежни човеци с копчета от бонбони и желирани очички.

Вместо това всяка вечер, щом се прибереше у дома, Одри Вилньов слизаше направо в мазето при шевната си машина. Надвесена над изумруденозеления плат, бе извезала всичките си надежди в шевовете на тази празнична рокля.

В съдбоносната вечер щеше да я облече, да се появи на коледното тържество, да се озърне и да почувства изненаданите погледи върху себе си. В прилепналата зелена дреха невзрачната до този момент Одри Вилньов щеше да бъде в центъра на вниманието. Но целта й не беше да привлича вниманието на всички присъстващи. Само на един мъж. А когато той я забележеше, можеше да си отдъхне.

Щеше да му прехвърли бремето си и животът й щеше да си продължи постарому. Пукнатините щяха да бъдат поправени. Проблемите — изгладени. Чудовищата — изпратени обратно там, където им е мястото.

Пред нея се виждаше изходът към моста "Шамплен". Обикновено не излизаше оттам, но днес не беше обикновен ден.

Одри пусна мигач и забеляза как шофьорът от съседната кола я изгледа кисело. Накъде пък е тръгнала тази? Всички бяха в капана на задръстването. Но Одри Вилньов бе в още по-ужасен капан. Мъжът й показа среден пръст, което обаче не я обиди. В Квебек този жест бе толкова често срещан, колкото и дружелюбното махане. Ако квебекчани произвеждаха автомобили, емблемата в центъра на предния капак щеше да е във формата на среден пръст. При нормални обстоятелства Одри щеше да отвърне също толкова "Дружелюбно", но в момента бе твърде заета с други мисли.

Престрои се в най-дясната лента, към изхода към моста. Стената на тунела бе на метри от нея. Ако се протегнеше, можеше да вкара юмрук в някоя от дупките.

— Всичко ще бъде наред.

Одри Вилньов знаеше, че може да я очаква какво ли не, но нещата едва ли щяха да бъдат "наред".