Светлина в пукнатините

ВТОРА ГЛАВА

Вземи си твоя шибана патица — сопна се Рут и притисна Роза малко по-плътно към себе си. Жив пухен юрган.

Констанс Пино се усмихна и отправи поглед напред. Преди четири дни нямаше дори да й мине през ума да си взима патица, но в момента всъщност завиждаше на Рут за Роза. И то не само заради топлината, която птицата даряваше в мразовития декемврийски ден.

Преди четири дни не би й хрумнало да се разделя с удобния стол край камината в бистрото, за да седне на ледената пейка редом до жена, която бе или пияна, или побъркана. Но ето че беше тук.

Преди четири дни Констанс Пино нямаше представа, че топлината може да приема много различни форми. Както и здравият разум. Вече знаеше.

— Заааащитаааа! — изкрещя Рут към младежите, които играеха върху заледеното езеро. — За бога, Ейми Патерсън, Роза ще се справи по-добре от теб!

Ейми префуча на кънките си край двете жени и Констанс я чу да казва нещо като "патица". Или "баница". Или…

— Обожават ме — поясни Рут на Констанс. Или на Роза. Или на празното пространство.

— Страхуват се от теб — отвърна Констанс.

Възрастната поетеса я стрелна с преценяващ поглед:

— Ти пък още ли си жива? Мислех, че вече си умряла.

Констанс се засмя и облачето от веселие се понесе над селския площад, за да се слее с пушека от комините.

Преди четири дни си мислеше, че никога повече няма да се засмее. Но докато глезените й тънеха в снега, а задникът й мръзнеше на пейката до Рут, бе открила още запаси. Скътани. Тук, в Трите бора. Където пазеха смеха.

Двете жени наблюдаваха суматохата на селския площад мълчаливо, ако не се броеше някое и друго изкрякване, за което Констанс се надяваше, че идва от патицата.

Въпреки че бяха приблизително на еднакви години, двете старици бяха пълни противоположности. Докато Констанс беше мека, Рут беше твърда. Докато косата на гостенката беше копринена, дълга и прибрана в прилежен кок, прическата на Рут бе грубовата и късо подстригана. Докато Констанс бе закръглена, Рут бе ръбеста. Остра и бодлива.

Роза се раздвижи и разпери криле. Плъзна се от коленете на поетесата върху заснежената пейка и прецапа няколкото стъпки до Констанс. Покачи се в нейния скут и се настани там.

Рут присви очи. Но не помръдна.

Валеше ден и нощ, откакто Констанс пристигна в Трите бора. Възрастната жена бе прекарала целия си съзнателен живот в Монреал и бе забравила колко красив всъщност може да бъде снегът. Свикнала бе да мисли за него като за нещо, което трябва да бъде отстранено. Боклук, който пада от небето.

Но това тук бе снегът от нейното детство. Весел, игрив, ярък и чист. Колкото повече, толкова по-хубаво. Беше създаден за игра.

Трупаше се върху покривите на каменните къщи, на дъсчените къщи и на сградите от розови тухли, които ограждаха селския площад. Ръсеше се върху бистрото и книжарницата, пекарната и смесения магазин. На Констанс й изглеждаше така, сякаш някой алхимик бе запретнал ръкави и резултатът от труда му беше Трите бора. Изникнало от нищото и кацнало в тази долина. А може би, подобно на снега, мъничкото селце бе паднало от небето, за да се превърне в меката постеля, където могат да се приземят всички онези, които също падат.

Когато Констанс пристигна за пръв път и паркира автомобила си пред книжарницата на Мирна, я тревожеше, че снежната вихрушка прераства във виелица.

— Трябва ли да преместя колата? — обърнала се бе Констанс към Мирна, преди да се качат, за да си легнат. Застанала пред витрината на своята "Книжарница за нови и употребявани книги", чернокожата жена се бе замислила върху въпроса.

— Според мен си е добре там.

Добре си е там.

Така се и оказа. Констанс прекара неспокойна нощ, докато напрягаше слуха си да чуе сирените на снегорините. Предупреждение да разкопае колата си и да я премести. Прозорците на стаята й дрънчаха, а вятърът яростно запращаше сняг към тях. Жената чуваше как зимната фъртуна вие сред дърветата и между стабилните къщи. Като нещо живо, излязло на лов. Най-сетне Констанс се унесе в сън на топло под юргана. Когато се събуди, бурята бе утихнала. Старицата се приближи към прозореца в очакване да види колата си затрупана — бяла могила под две педи пресен сняг. Но се оказа, че пътят е почистен, а всички коли — разкопани.

"Добре си е там."

Така най-накрая на нея също й беше добре тук.

В продължение на четири дни и четири нощи не спря да вали, преди Били Уилямс да се завърне със снегорина си. Дотогава селцето Трите бора бе засипано от снежната виелица, откъснато от света. Но това нямаше значение, защото всичко, от което се нуждаеха, си беше тук.

Седемдесет и седем годишната Констанс Пино бавно осъзнаваше, че й е добре не защото има бистро наблизо, а защото това е бистрото на Оливие и Габри. В селото имаше не просто книжарница, а книжарницата на Мирна, пекарната на Сара и смесеният магазин на мосю Беливо.

Когато пристигна, се имаше за самодостатъчна градска жена, а сега по дрехите й бе полепнал сняг, седеше на пейка до смахната бабичка и в скута й се бе намърдала патица.

Е, кой беше лудият?

Но Констанс Пино разбираше — не само че не се беше смахнала, ами най-сетне се чувстваше напълно осъзната.

— Дойдох да те попитам дали искаш нещо за пиене — рече.

— За бога, дърто, защо не започна с това? — Рут стана и изтупа снежинките от платненото си палто.

Констанс също се изправи и връчи Роза обратно на стопанката й, като подметна: "Патка!".

Рут изсумтя и прие както птицата, така и закачката.

Оливие и Габри се зададоха откъм пансиона и пресрещнаха двете жени по пътя.

— Виелицата довя гейовете — отбеляза възрастната поетеса.

— Някога бях чист като току-що навалял сняг — довери Габри на Констанс. — После се развратих.

Оливие и Констанс се разсмяха.

— Играеш го Мей Уест[1]? — подхвърли Рут. — Етел Мърман[2] няма ли да ревнува?

— Има достатъчно място за всички — отбеляза Оливие, като погледна едрия си партньор.

До този момент Констанс не си бе имала работа с хомосексуалисти, поне не и доколкото й бе известно. Знаеше само, че, те са "те". Не "ние". И че са противоестествени. Най-милото определение, което можеше да даде за тях, беше, че са увредени. Болни.

Но в повечето случаи, ако въобще мислеше за хомосексуалните, го правеше с неодобрение. Дори с отвращение.

Допреди четири дни. Допреди да завали сняг и селцето в долината да бъде откъснато от останалия свят. Допреди Констанс да разбере, че Оливие — човекът, към когото се отнасяше така хладно — е разчистил снега около колата й. Без да го е молила. Без излишни приказки.

Допреди да види от прозореца на спалнята си, в мансардата на Мирна над книжарницата, как Габри се тътри през виелицата с приведена глава, за да занесе кафе и кроасани на жителите на селото, които не бяха успели да стигнат до бистрото за закуска. Наблюдаваше го как разнася храната, а сетне разчиства с лопата праговете, стълбите и пътечките пред входните врати на домовете им.

После тръгваше. Към следващата къща.

Констанс усети как силната длан на Оливие здраво държи ръката й. Ако в този момент някой непознат пристигнеше в селото, какво ли щеше да си помисли? Че Габри и Оливие са нейни синове?

Надяваше се да е така.

Констанс прекрачи прага и вдъхна вече познатия мирис на бистрото. В тъмните греди на тавана и в широките чамови дъски на пода в продължение на повече от век се беше просмуквал ароматът на дим от кленовите цепеници в камината и на силно кафе.

— Насам!

Констанс тръгна в посоката, от която долиташе гласът. Разделените с мулион прозорци пропускаха наличната дневна светлина, но все пак беше сумрачно. Възрастната жена погледна към големите зидани камини в двата края на салона — в тях пламтяха весели огньове, а наоколо бяха подредени удобни дивани и кресла. В центъра на помещението, между огньовете и кътовете с мека мебел, антикварни маси от чамово дърво бяха заредени с прибори за хранене и разнородни чинии от костен порцелан. Огромно и пищно коледно дърво заемаше един от ъглите на салона. Сред игличките му проблясваха червени, сини и зелени светлинки, а по клоните бяха накичени събрани от кол и въже топки, играчки и висулки.

Неколцина клиенти на бистрото седяха на креслата, обгърнали с длани чаши с cafe au lait[3] или горещ шоколад, и четяха вчерашните вестници на френски и на английски.

Възгласът бе долетял от другия край на помещението и въпреки че Констанс все още не виждаше ясно жената, която я бе повикала, много добре знаеше коя е тя.

— Поръчах ти чай.

Мирна посрещна новодошлите права край една от камините.

— Надявам се, че говориш на нея — измърмори Рут, след което зае най-хубавото място до огъня и опъна краката си върху близката табуретка.

Констанс прегърна Мирна и усети меката й плът под дебелия пуловер. Макар че Мирна бе едра чернокожа жена и поне с двайсет години по-млада от гостенката, на Констанс й приличаше — и ухаеше — на майка й. В първия момент това я бе стреснало, сякаш я бяха хванали неподготвена. Но с времето започна да очаква с нетърпение тези прегръдки.

Възрастната жена отпиваше от чая си, съзерцаваше игривите пламъци в огнището и слушаше с половин ухо как Мирна и Рут обсъждат последната доставка на книги, която снегът бе забавил.

Усети как топлината я отпуска и унася.

Четири дни. А вече се бе сдобила с двама синове гейове, огромна чернокожа майка и откачена поетеса за приятелка. И обмисляше да си вземе и патица.

Нямаше такива очаквания за пътуването си.

Потъна в мислите си, докато хипнотизиращият огън приковаваше погледа й. Никак не бе сигурна, че Мирна разбира причината за посещението й. Причината да се свърже с нея след толкова много години. Жизненоважно бе Мирна да разбере, но времето вече изтичаше.

— Снегът понамаля — съобщи Клара Мороу. Прокара пръсти през кичурите си в опит да приведе в приличен вид разрошената от шапката си коса, но само влоши положението още повече.

Констанс се сепна и осъзна, че въобще не бе забелязала кога е влязла Клара.

Запознала се бе с художничката още през първата си вечер в Трите бора. Двете с Мирна бяха поканени на гости у Клара. Констанс копнееше за тиха вечеря насаме с приятелката си, но не знаеше как да откаже учтиво. Затова облякоха палтата си, обуха ботуши и се затътриха през снега.

Трябваше да бъдат само трите, което само по себе си й идваше в повече, но тогава пристигна Рут Зардо с патицата си и вечерта се превърна от леко неприятна в пълен провал. През цялото време Роза крякаше нещо, което наподобяваше ругатня, а стопанката й се бе отдала на пиене, псуване, ръсене на обиди и насилствено взимане на думата.

Разбира се, Констанс бе чувала за Рут. Поетесата бе спечелила Наградата на генерал-губернатора и оттогава Канада можеше спокойно да се гордее с побъркан и огорчен лауреат на поетичния приз.

Кой нарани те толкова непоправимо, та всеки флирт посрещаш като облак черен?

"Добър въпрос" — мислеше си Констанс, докато вечерта се влачеше мъчително. Изкушаваше се да го зададе на смахнатата поетеса, но не смееше, защото се боеше да не й бъде зададен на нея самата.

Клара бе приготвила омлети с разтопено козе сирене. Менюто се допълваше от зелена салата и топли пресни франзели. Нахраниха се в голямата кухня, а когато вечерята приключи, Мирна се захвана да прави кафе, Рут и Роза се оттеглиха в дневната, а Клара отведе гостенката в ателието си. Беше тясно, препълнено с четки, палитри и платна. Миришеше на маслени бои, терпентин и узрели банани.

— Питър щеше да ми досажда да почистя — промърмори Клара, докато оглеждаше бъркотията.

По време на вечерята художничката бе разказала за раздялата със съпруга си. Констанс си бе лепнала съчувствена физиономия и се бе зачудила дали пък не може да се измъкне през прозорчето на банята. Все пак ледената смърт в някоя пряспа не можеше да е чак толкова ужасна, нали?

Но ето че Клара все още разказваше за съпруга си. За отчуждения си съпруг. Сякаш се разхождаше наоколо по бельо. Вадеше на показ най-интимното. Беше неприятно, неприлично и ненужно. Констанс просто искаше да се прибере у дома.

От дневната отново долетя порой от ругатни. Не можеше да разбере, но и не я интересуваше дали се възмущава патицата, или стопанката й.

Клара мина покрай един статив. Върху платното едва се различаваше призрачно очертание, което може би някога щеше да придобие формата на мъж. Без особен ентусиазъм Констанс последва художничката до другия край на ателието й. Клара включи една лампа и освети малка картина.

На пръв поглед изглеждаше безинтересна и със сигурност незначителна.

— Бих искала да ми позираш за портрет, ако нямаш нищо против — каза Клара, без да поглежда гостенката си.

Констанс настръхна. Дали я бе разпознала? Нима Клара знаеше коя е?

— Не, изключено — отвърна с твърд глас.

— Разбирам — съгласи се Клара. — Вероятно и аз нямаше да искам да ме рисуват, ако бях на твое място.

— Защо?

— Боя се какво ще видят другите в мен.

Художничката се усмихна и тръгна обратно към вратата.

Констанс я последва, след като за последно хвърли поглед към малката картина. На нея бе изобразена Рут Зардо, която в същия момент хъркаше пияна на канапето на Клара. Картината показваше възрастната поетеса, придърпала син шал около врата си, с кльощави ръце със закривени като нокти на хищник пръсти. През прозрачната кожа на шията й се виждаха вени и жили, сякаш покрити само от оризова хартия.

Клара бе пресъздала огорчението на Рут, нейната самота, нейния гняв. На Констанс вече й се струваше невъзможно да откъсне очи от портрета.

Когато стигна до вратата на ателието, се обърна. Очите й вече не виждаха толкова ясно, както някога, но не бе и нужно, за да видят онова, което Клара бе съзряла. Рут. Но и още някого. Един образ, който Констанс помнеше от детството си, прекарано на колене.

Смахнатата стара поетеса, но и Дева Мария. Божията майка. Забравена, огорчена. Изоставена. Вперила гневен поглед в света, който вече не помнеше какво му е дала.

Констанс почувства облекчение, че е отклонила молбата на Клара да й позира. Ако си представяше Божията майка по този начин, то какво ли щеше да види художничката у нея?

По-късно същата вечер гостенката привидно безцелно се навърташе около ателието.

Самотната лампа все още огряваше портрета и дори от мястото си пред вратата Констанс виждаше, че домакинята й не е нарисувала просто смахнатата Рут. Нито пък бе изобразила единствено забравената и огорчена Дева Мария. Старицата от платното се взираше в далечината. Към едно мрачно и самотно бъдеще. И все пак. И все пак. Ей там. Недостижимо. Почти невидимо. Имаше още нещо.

Клара бе уловила не само отчаянието, но и надеждата.

Констанс взе чашата си с кафе и се върна при Рут и Роза, Клара и Мирна. Вслуша се в разговорите им. И тогава тепърва започна да осъзнава какво е да надникнеш под повърхността на беглото познанство.

Това се бе случило преди четири дни.

А сега вече бе опаковала багажа си и беше готова да замине. Само допиваше чая си в бистрото и тръгваше.

— Не заминавай.

Думите дойдоха от Мирна, произнесени тихо.

— Трябва.

Констанс отклони поглед от приятелката си. Близостта започна да я кара да се чувства неловко. Затова отправи очи към затрупаното от сняг село, което се виждаше през заскрежените прозорци. Падаше мрак и по дърветата и в домовете грейваха коледни светлинки.

— Може ли да дойда пак? За Коледа?

Настъпи дълго, дълго мълчание. Всички страхове на Констанс се върнаха, изпълзяха от тишината. Старицата сведе очи към ръцете си, смирено отпуснати в скута.

Разкрила бе уязвимостта си. Подведе се и си помисли, че е в безопасност, че я харесват, че е добре дошла.

Тогава почувства допира на едра длан върху ръката си и вдигна очи.

— Чудесно би било — промълви Мирна с усмивка. — Ще си прекараме много весело.

— Весело? — намеси се Габри, като се пльосна на дивана.

— Констанс ще дойде пак за Коледа.

— Прекрасно. Заповядай на литургията за Бъдни вечер. Ще пеем коледни песни. Правим най-големите хитове: "Тиха нощ, свята нощ", "Първата Коледа"…

— "Дванайсет гея до Коледа" — обади се Клара.

— "В тясното нощно небе"[4] — допълни Мирна.

— Все класики — обобщи Габри. — Но тази година репетираме и една нова.

— Надявам се, че не е "О, свята нощ"[5] — рече Констанс. — Струва ми се, че не съм подготвена за нея.

Габри се разсмя:

— Не, "Хуронска коледна песен"[6]. Чувала ли си я?

Готвачът затананика старата квебекска мелодия.

— Обичам я — възкликна старицата, — макар че никой вече не я пее.

Все пак не трябваше да се изненадва, че в това малко селце се натъкваше на неща, за които външният свят почти бе забравил.

Констанс се сбогува с хората около себе си и след като те я изпратиха с "Á bientôt!"[7], двете с Мирна се отправиха към колата.

Констанс включи двигателя на празен ход, за да загрее автомобилът. Вече беше твърде тъмно за игра на хокей и децата тъкмо си тръгваха от ледената пързалка, като се клатушкаха на кънките си и се подпираха на хокейните стикове.

"Сега или никога" — помисли си Констанс.

— Напомнят ми за нас едно време — промълви старицата и Мирна проследи погледа й.

— Играехте на хокей?

Констанс кимна:

— Имахме си наш собствен отбор. Татко ни беше треньор, а мама — най-верният запалянко. Беше любимият спорт на frére[8] Андре.

Вгледа се в очите на чернокожата жена. "Готово — каза си. — Това беше." Мръсната тайна най-сетне излезе наяве. Когато Констанс дойдеше пак за Коледа, Мирна щеше да има много въпроси. И този път най-накрая Констанс знаеше, че ще отговори.

Мирна изпрати приятелката си с поглед и повече не си спомни за разговора им.